Quantcast

Деветдесет и четвърта завинаги (роман, IX част)

Николай Фенерски Последна промяна на 03 ноември 2014 в 13:47 1975 1

Прототипът на главния герой ZX

Снимка Неизвестен казармен фотограф

94 - поделение на ВВС между Пловдив и Асеновград

Литий, Нирвана

Толкова съм щастлив, защото днес
намерих приятелите си
Те са в главата ми
Толкова съм грозен, но няма проблеми, щото и ти си също толкова грозен
Ние строшихме огледалата си
Неделя сутрин е всеки ден за всички, за които ми пука
И не ме е страх
Запалвам моите свещички в умопомрачение
Защото аз намерих бог
Йеее, йеее
Толкова съм самотен, но няма проблеми, обръснах си главата
И не съм тъжен

* * *

1996 - две години след онази безкрайна деветдесет и четвърта щеше да се случи нещо. Редник Хикс вече беше приет в университета. Забравил миризмата на стари кубинки и непрани партенки и нямаше как иначе - около него ухаеха млади женски тела и парфюми. А през това време, докато душата му релаксираше сред красотата на момичетата от неговия курс и се опитваше отново да стане цяла, в болницата е умирало едно другарче. Уволнението на Васко е дошло шест месеца след тяхното. Тяхното беше през март. А на Васко е било УВО 95 септември. Васко е лежал в болницата с болен крак. С краката си той ходеше всеки ден до комбината за цветни метали като пощальон. Наследи задачата от редник Хикс. Но след уволнението му, няма и година по-късно, ракът го е убил. Туморът се е разсеял из тялото му. Представяше си едва днес, 18 години по-късно, че през онази 96-та разбира за състоянието му и отива да го види в болницата. Тогава само един-двама по-близки негови приятели от набора му са знаели. Оплаквал им се е, че кракът го боли още през последните месеци на службата. Представя си редник Хикс, че седи до него в болницата, а той го пита дали навън е есен. Дали духа студен вятър и дали пада мразовит дъжд, дали дърветата остават без листа, защото трябва да донесе пощата и не знае дали да се облече по-дебело... Това уволнение през есента - той толкова го е чакал, толкова е искал тази есен да дойде.
- Навън е пролет, Васко. Пъпките на дърветата се разпукват и отвътре покарват свежи крехки листенца. Слънцето е все по-топличко. - Така щеше да му каже. Че навън е пролет.


КУЧЕТА

В поделението тръгна хайка да трепе бездомните кучета, защото се бяха навъдили, както само те могат да го правят. Наплодили се като зайци, хвърчат отвсякъде, цяла глутница. Къде е Бриджит Бардо?

А имаше добри екземпляри от тях, добродушни и красиви. Живееха пълноценен живот, бяха с изградени характери и одухотворени очи. През поделението всеки ден по много пъти минаваше влакът, мотрисата за къси разстояния. Много от помиярите дадоха живота си в пресичане на линията, доста бяха и осакатените. Силата на закалените им гени обаче ги запазваше и си куцаха, докато са живи.

Редник Хикс хранеше едно пале без задни крака вече два месеца, а то драпаше с предните и се местеше, от завет - навън, като завали дъжд или се стъмни - обратно. В началото, още преди, когато бе новобранец, покрай нарядите се сприятели с онова дърто казармено псе, голямо и с тъжен поглед, приличаше на санбернар. Хранеше го, а като се случи да задреме в студа на третата стойка между четири и шест сутринта и някъде наблизо се появи движение, старото куче, идеално разбрало службата си, се скъсваше от лай. Това беше разбирателство и мъжко приятелство. В мразовитите нощи, когато студът може да се пипне, войникът го прегръщаше и се грееха. И от хляба си му даваше, и мръвка, ако има. Като изпролетя и живинките усетиха силата си, една нощ дъртият пес се заплесна по някаква засукана кучка. Тя обаче имаше други разбирания и не си падна по него. Вкус. И от мъжка солидарност войникът хвана кучката за врата и подсвирна на приятеля си. Тя, усетила наближаващата опасност, със сили, които нямаше, се отскубна и полетя със светлинна скорост.

След два месеца в един безкраен дъжд старшините и офицерите изумени се спираха край жп линията и хвалеха редник Хикс „за проявената доблест“. Той бе взел права лопата и гол до кръста копаеше. Копаеше гроб на стария си приятел, влакът бе взел жертвата си. Пусна го в ямата, хвърли шепа пръст върху му и го зарина. А отгоре сложи езически камък. Те мислеха, че се грижи за чистотата и защото щяло да мирише...

Пролетта се пукаше от кучешки вакханалии и караници. Отвън пред помещението се бяха събрали петнайсет юнашки песа от околностите и близкото село и не можеха да си разделят старата кучка Металика. Вой и кръв, а тя чакаше победителя. Най-силния и най-смелия пес. Друг няма да заслужи мършавото й увиснало тяло.
Тези кучета имаха съдби, история, бяха дали опора и бяха отгледали толкова момчета. Заслужаваха да им се зачете служба и стаж, да им се засвидетелства уважение. Имаше дори такива, които лочеха вино край трапезите им и спяха в спалните помещения. Очовечаваха се. Войниците се превръщаха в стари кучета, а кучетата се превръщаха в стари хора.

Старшината от АВ-то веднъж през пролетта вървеше с двуцевка в ръка и издирваше помиярите, за да ги прати на Оня свят. След него радостно подскачаха и пищяха пет-шестима войници, бяха във възторг. Един шишко, раболепно залепен за старшината, блестеше с очи и слюнките му потичаха при всеки изстрел. Доставяше им удоволствие да гледат как парче олово, изпратено с висока скорост, пробива черепите и отнема животеца на кучетата.

Редник Хикс почиваше на припек след обяда, седеше на стълбите и чакаше уволнението.

В последния момент го видя. Същият старшина, случайно набарал една заблудена душа, не си носеше пушката, но бързо извади от кобура си „Макаров“ и стреля. И отмина. Момчето отиде бавно до жертвата, за да види смъртта. Оня не беше го улучил точно, то лежеше простреляно във врата и с език лижеше кръвта от земята, лочеше за последно, без звук. Ако той не го бе настъпил по главата с кубинката, то щеше да издъхва дълги мълчаливи часове.

На другия ден редник Х намери и малкото пале без задните крака, студено, в локва черна кръв. Простреляно най-жестоко в главата.

Не съумяха обаче да изтребят живота... Това проклето нещо никне, където не го садят.

Редник Х пак си намери приятел, а малко преди уволнението се наложи да го спасява. Едни копелета от неговата рота го бяха погнали, искаха да си устроят пир преди излизането в широкия свят и за тази цел им трябваше по-угоено псе. „Веднъж да го хванем, аз ще го одера, ти ще го сготвиш!“, крещеше Пеловеца. Но редник Хикс не им го даде и те си потърсиха друго.

А кучето беше неголямо, можеше да се усмихва, имаше чернобелите петна на Белия Бим - Черното ухо и беше също толкова мило...