Подмяна - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 02 октомври 2021 в 08:55 4467 0

Кой би помислил, че е възможно – всъщност всеки, чийто ум се е отместил в посока гъста мъгла. Мислите ми бяха огънато острие на ножче за бръснене. Не може да обръсне никого, но раната, която издълбават, не зараства.

Жената беше с посивяла коса, съвсем прилична стара дама, за която ще си кажеш, че е отгледала поне две внучета - макар че от нея се носеше плътна миризма на цигарена фабрика. Господин съпругът й също внушаваше респект - висок, не човек, а Айфелова кула от кокали, склонен да наблюдава нещо над рамото ви и да се усмихва безпричинно, когато го погледнех. Сестрата също присъстваше в пейзажа – вероятно на моята възраст, изрусена както повечето млади тийнейджърки от провинцията - яхния с тънка очна линия и щедро използван руж, което веднага ми направи недобро впечатление.

- Майка ми – представи ми я Кристиян. Старата госпожа се усмихна топло, изрече „Здравей“, с дрезгав, симпатичен глас, ухаещ на тютюн Rothmans, каквато кутия жената побърза да измъкне от джоба на дънковия си сукман. – Казвам се Калина. Много ми е приятно да се запозная с Вас.

След това кокалестият господин, два и половина пъти по-висок от пухкавата възглавничка Калина, изрече отривисто:

- Много ми е приятно да се запозная с Вас. Казвам се Иван.

Отново гледаше над рамото ми, което ме озадачи. Обърнах се да проверя какво привлича вниманието му. Нямаше нищо особено. Картина, най-много 25 лева, каквито продават в магазините „Всичко за всеки“ на привлекателни цени. Езеро, залез. Двама влюбени, които се гледат като агнета в очите. Според мен влюбените отдавна бяха източен и изпомпен докрай жанр. Днес подобни индивиди не губеха време в агнешки пози. Имаха други цели и ги следваха Да рисуваш картина с подобен демодиран сюжет лично на мен ми се струваше усилие, граничещо с малоумие.
- Името ми е Лора – представи се сестрата с пищно рус цвят на лишената й откъм количество коса. Тя беше кокал като бащата и единствено русият цвят на косите на облачето Калина и нейният намекваха за някаква родствена връзка. Имаше още една прилика, впрочем и сестрата миришеше на Rothmans.

- Много ми е приятно да се запозная с членовете на фамилията на Кристиян – започнах аз.

Всъщност, честно да си призная, бях очаквала далеч повече. С Кристиян се бяхме запознали само преди два месеца. Естествено, че той беше привлекателен, близо до ума е, че пишеше поезия – аз поставях триумвират от условия - сини очи, поет, ръст над 185 см. Имах възможността и правото да предявявам претенции - произхождах от заможно, ваксинирано срещу Ковид семейство.

Баща ми беше адвокат, чието име всяваше страхопочитание в адвокатствата колегия и сред съдийската общност. Той можеше да докаже че земята е плоска и слънцето се върти около нея. Бе в състояние да убеди Нютон и Галилео Галилей, че баба с лично тегло 54 кг е ограбила културист, спиращ стрелката на кантара върху 143 кг и му е нанесла сериозна телесна повреда. Майка ми беше адвокат, специализирал по бракоразводни дела и нямаше загубено дело от 17 години насам. Беше развела повече хора отколкото са звездите по небето.

Родителите ми бяха щастливо разведени и вече няколко пъти създаваха нови семейства, след разпадането на които отново попадаха в обятията един на друг. Баща ми ме финансираше щедро, защото все пак бях единственото продължение на активно затлъстяващата му плът. Майка ми освен масивните финансови инжекции, често ме мъкнеше на симфонични концерти, опери, театрални постановки, за да не затъпея съвсем, но всъщност тъпотата или липсата на такава в характера ми въобще не я вълнуваше. По-скоро намираше за мен подходящи млади партии, чрез които да продължи във времето и пространството своя блестящ интелект, мършавия си профил и тенденцията да ругае целокупната политическа класа, която дереше до кост. Единственото, от което майка ми бе лишена, бе жалостивостта. Тя е за неудачници, смяташе тя.

Беше ме предупредила, че ако желая за се обвържа за няколко месеца с някой неудачник, би желала първо да се запознае с родители му, а след това със самия неудачен глупак.

- В семейството – твърдеше тя, - ние издържаме под наш покрив неудачника средно 4.5 месеца, време достатъчно, за да бъдем в очакване. – „Да бъдем в очакване“ означаваше да очакваме дете. Ако не очакваме дете за толкова време, значи неудачникът е негоден за целта, заради която сме го удостоили с вниманието си. - А приказките „да остареем заедно, да се събуждаме заедно“ ги разправяй на госпожица Пена Петрова от село Крайненци, защото само в селата, обезлюдени съвсем заслужено впрочем, могат да виреят такива плоски мозъци като Пена Петрова. Да остареем заедно, за да изяжда парите, заработени от мен с кървав труд! - подчертаваше майка ми. – Виж ми окото!

С други думи аз не запознах мама с пухената възглавничка Калина, нито с костеливия Иван, наподобяващ рушащ се мост, който всеки миг би могъл да се сгромоляса върху главите на почтените граждани.

- Почтени ли? – Забелязвах вдигнатата вежда на майка ми. - Просто все още не са ги хванали, че крадат електричество или каквото там крадат. Почтеност и пари не спят в едно легло, скъпа моя - твърдеше мама. – Е, аз съм единственото изключение. В правилото.

- Много сте красива – каза пухкавото дюшече Калина, майката на Кристиан.

Внимание! По генетика се учи в осми клас, че човек със сини очи би следвало да има поне един синеок родител. И старата възглавница с миризма на Rothmans, и Айфеловата кула бяха отчайващо тъмнооки. Тоест малко лирично отклонение, предприето от майката?

- Наистина сте много красива – задълба в темата кокалът, бащата на Кристиян, очевидно неспособен да роди нещо оригинално. Естествено ,че съм красива, но никога досега при запознанство роднините не бяха започвали с такава фронтална атака. Това бе недвусмислен сигнал – включване на режим „Повишено внимание“.

- Да седнем да похапнем – предложи Кристиян. Що за отношения – тези са или скъперници от родово-общинния строй (не знаят ли, че човечеството е построило ресторанти), или са пълни бедняци - и в двата случая говорим за индивиди, неприемливи за връзка с моето семейство – каквото всъщност за своя радост отдавна нямах.

- Кристиян каза, че сте много самотна - изтърси сестрата с обезцветената, неприлично рядка коса. – Извинете… исках да кажа, че имате свой бизнес с недвижими имоти…

Усмихнах се мило. Бях платила 1500 лева за специален курс по внушаване на искреност и убедителност в поведението си по време на бизнес срещи. Можех да вложа убедителност и в усмивката на умрелите в ерата преди Христа, но едва ли си струваше да се напъвам пред тези екземпляри.

Мама ме беше предупредила, че последната мода в жанра е трикът с тъй наречената подмяна. Женихът – простете ми тази архаична, остаряла като динозавър дума - прибягва до новаторски подход. Кандидатът за ръката ти наема – ако е по-заможен, разбира се - актьори, а ако е стиснат както повечето мъже, мила моя – използва приятели и собственото си гадже. Наетите лица изпълнят ролята на загрижени майка, баща и сестра – като „сестричката“ всъщност е нежната птица, свила гнездо в сърцето на твоя кандидат съпруг - тоест тя е негова изгора и съучастник.
Ако момичето притежава купен финансов ресурс каквато съм аз, и ако е патка с минимален умствен потенциал, каквато не съм – ако бъдещата булка налапа кукичката и се запознае се с мама, татко и Кети, милата ми сестричка, историята продължава по следния коловоз: кандидат съпругът и бъдещата булка заживяват заедно. Булката пилее финанси, плащайки парно, телефон, интернет, топла и студена вода, електричество, води кандидат съпруга до Малдивите и Шри Ланка. До очаквания наследник не се стига, защото кандидат съпругът е предпазлив и така до деня, когато последната стотинка финансов ресурс е издоена. Господинът си вдига шапката, а лековерната потенциална булка - чучулига се скъсва от рев и отчаяни вопли по повод разбитата си любов. Чучулигата дълго време е хрантутила майката, бащата и сестрата на кандидат съпруга, които всъщност са онези долнопробни актьори…

- Мога ли да видя личната Ви карта, госпожо? – обърнах се към облачето Калина, което ми беше представено за майка на Кристиян – висок 185 см и пишещ поезия, но поезията му не ме впечатли чак дотам, че да не поискам личните карти на родителите.

- Но защо? – възкликна дюшекът Калина, отстъпвайки две крачни назад.

- Какви са тези неща! Вие от полицията ли сте? – изръмжа не, по-скоро изфъфли кокалестият индивид.

- Добре би било да видя и Вашата лична карта, господине – казах сухо аз. – Бих искала да се уверя, че не става въпрос за една широко разпространена в наши дни схема. Аз съм финансово осигурена млада жена и желая сигурност насреща си. Имам сериозни намерения към Вашия син, ако наистина е такъв, разбира се.

- Вие не сте добре – връхлетя ме пискливият рус до пълно обезцветяване глас на сестрата.

- О, напротив – уверих ги спокойно аз.

Тримата ме гледаха – не бих казала смаяно. Работила съм по продажби на недвижима собственост, апартаменти, студиа, къщи и т.н., и нищо не е било в състояние да ме смае. Дори синеокото мишле Кристиан, което пишеше откровено немощна поезия.

- Аз съм му майка – заяви дамата, която се бе представила като Калина.

- А аз съм негов баща.

- А аз съм негова сестра- заяви проскубаната русокоса сврака.

И тримата отказаха да ми позволят да хвърля очи в личните им карти.

Те ме мамеха, участваха в тази хитро скалъпена постановка, но аз не кълвях просо на закуска и на вечеря. Вдигнах се от стола си, без дори да погледна какво са сложили на масата – макар че от нея се носеше апетитна миризма. Тъп ход от моя страна. Може би трябваше да им поискам личните карти след края на вечерята.

Тръгнах си. Отивам на подобни мероприятия с лирична цел с малко банкноти в джоба, защото всичко е възможно – ограбване, средна телесна повреда и т.н.

Имах самочувствието на възпитана жена, която не зависи от никого и от нищо на света с изключение на Бог, но Той е все зает и е разумно в такива случаи да позвъня на 112.

- Беше ми приятно,- казах на майка баща, син и дъщеря. - Следващият път подберете друго момиче, които е родено и живее на село или в някое малко градче.

Майката въздъхна. Кокалестият кол, който се представяше за баща на Кристиан, заяви:

- Ти си луда.

- Хлопа й дъсчицата, да – потвърди младата птица с убийствено русо коса и ми и нареди: – Махай се веднага оттук.

Махнах се веднага оттам. Много синеоки мъже пишат поезия, точно след два дни срещнах двама рицари (виж ми окото!) на римата, всеки един над 1.85 м. височина. И двамата бяха единствено дете в семейството. Родителите на рицарите ми показаха не само личните си карти, но и съответно кръщелните свидетелства на своите потомци.

Надлежно запознах двете двойки родители с мама, която веднага постави въпроса дали в семейството няма някаква обремененост или заболяване, предавано като лошо наследство на следващото поколение..

След това с майка ми проведохме съвещание и решихме да изберем онзи синеок млад поет, който притежава наследствен имот на северното Черноморие около Калиакра и Каварна. Човек нищо не знае, изтъкна мама. Момъкът може да се окаже глупав. Това означава, че може да те издържи за повече от четири месеца и половина.

- Добре – съгласих се аз.

Мама обаче все още не беше уведомена за една мъничка подробност. Бях в очакване – а смисълът на тази фраза е известен – означава, че след три месеца и 20 дни би следвало да увелича България с един млад ревлив гражданин – издънка на онзи хитрец Кристиян, който бълваше анемична, макар и посветена на глезените ми поезия. Беше се беше да ме подведе, че жената-възглавница негова майка, а костта Иван - негов баща.

Когато има възможност да извлечеш финансов ресурс отнякъде, извлечи го, иначе сама издълбаваш гроба, в който ще те заровят – беше мотото на мама. Тъй или иначе вече я информирах , че „очакваме“. Тя каза – тук има ресурс. Затова без никакво колебание набрах номера на бездарния, макар висок 185 см поет. Щях да го осведомя, че разбира се раждането струва пари. Възнамерявах да му предложа да поеме този разход и да ме подпомогне с допълнителна сума, чиито размер съм готова да обсъдя незабавно. Мотивът ми бе, че щях да понасям болка, не той.
Настойчивостта ми в никакъв случай не означаваше, че не мога да отгледам едно мършаво бебе и да осигуря финансов ресурс за образованието му в блестящ европейски университет. Но, твърдеше мама, когато попаднеш на щайга с малини, трябва да ги изядеш.

- Кристияне – захванах без заобикалки аз. – Чакам бебе. То е твоят син.

Така ме е учила мама, която от близо две десетилетия не е губила бракоразводно дело. „Уведоми поета, че ще става баща и затвори. Ако е готов да даде името си на твоя ембрион, ще ти звънне, ако откаже, дори с използване на огнестрелно оръжие ще извлечем не повече от 2000 лева. Има ли смисъл за два бона да се прегъваш от усилия?“
Позвъних. Кристиян не се обади две минути, през които си поръчах шопска салата и зачаках порцията мусака. Сервитьорът още стърчеше до мен, когато телефонът ми издрънча.

- Сигурна ли си!– извика телефонът. Не отговорих дали съм сигурна, защото бях. Ненавиждам тъпи въпроси.

Телефонът се смути. Започна да заеква. Мусаката ми… имаше опасност мусаката ми да изстине.

- Желаете ли още нещичко? Домашна лимонада? –попита любезно сервитьорът, който не беше синеок, поради което не заслужаваше нито времето, нито вниманието ми.

- Саня! – задави се телефонът.- Сигурна ли си?

Нищо не казах. Мусаката си е мусака. Не е необходимо да я ям студена.

- Саня, Саня! Саня! Син? Момче! Сигурна ли си? Веднага ще кажа на нашите. Щастлив съм. Щастлив!

Този поет реагираше неадекватно. Преиграваше. Дали му хлопаше дъсчицата, или разиграваше нов фарс? Както и да е. Подобна хореография не ме вълнуваше.

- Ти си прекрасна. Саня! Мила моя… Момче! Красива моя. Обичам те.

Глупав, глупав, глупав. И тъп.

Но изведнъж ми стана хубаво.

Това е доказателство, че глупостта със сигурност е много заразна.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови