Трима души в един спектакъл - за отшелничеството, слепотата и вярата

Постановката на Габровския драматичен театър "За Първото българско царство: Отшелника" напълно заслужено обра овациите на публиката не само из страната, но и в Народния театър "Иван Вазов" в София. Историческите събития на Първото българско царство са разказани през историята на няколко души, срещнали се при различни обстоятелства със Св. Иван Рилски. Пред зрителя постепенно се разкриват деяния на праведници и грешници, противопоставянето на алчността и завистта, настъпило покаяние за едни и отказът да бъде прието от други. Остава отворен въпросът кои са зрящите и кои слепците.

С 12-годишния Валентин Петров, който влиза в ролята на Лука - племенника на св. Иван Рилски, режисьора Петринел Гочев и Петко Койчев -директор на Габровския драматичен театър "Рачо Стоянов", разговаряме за отшелничеството, слепотата и вярата.

ВАЛЕНТИН ПЕТРОВ: 

Как реши да се запишеш в театрална школа?

Обичам да гледам театрални спектакли, което разпали желанието ми да се занимавам с нещо подобно. Научих за детската театрална школа „Котешката къща“ към Габровския театър и разбрах, че там е много забавно и приятно. Отидох на кастинг и бях приет. Започнахме с другите деца бавно и постепенно да изграждаме колектив. Родителите ми също бяха доволни, че ще пренеса „сценичните изяви” там.

Къде е по-страшно - на сцената или на контролно?

Аз нямам проблеми в училище, но контролните винаги са страшни. Те крият „неизвестни”, докато на сцената всичко е игра и забавление. Листът на контролното гледа начумерено, докато погледите в театъра са доброномарени.

Трудно ли ти беше да научиш толкова дълъг текст и то на диалект?

Всеки е добър в нещо – един в спорта, друг в математиката, трети в химията, а аз с лекота запомням дълги текстове. Мама бе така добра да ме „натиска” до научаване на последния ред. В началото беше трудно, особено докато играя на сцената. Затова получавах помощ от режисьора Петринел Гочев, който беше изключително търпелив. На първата репетиция работихме последния ми монолог, а аз бях научил първия. След това научих последния, ала отново работихме друг монолог. Така наваксвах, а на следващата репетиция ме очакваше поредният друг текст. В крайна сметка обаче се справих. За диалекта ми помогна езиковият специалист на спектакъла Александър Ильов. Домашните понякога ми се налагаше да пиша зад сцената.

Как си представяше св. Иван Рилски преди и какво се промени след участието ти в представлението?

Като при всяко дете образът, който изниква при споменаването на някой Светец, е този от иконите и учебниците. Благодарение на представлението научих, че е живял в пещера в Рила. Разбрах, че хората са вярвали в неговите способности да лекува и помага. Научих и за срещата му с цар Петър. Чувствам, че докосвайки се до неговия персонаж, съм се докоснал до самия Иван Рилски. Спектакълът провокира в мен желанието да посетя Рилския манастир и това направих с моето семейство.

Светците екшън герои ли са или са обикновени хора?

Иван Рилски е един обикновен човек. Той е вярвал в Бог, искал е хората да бъдат добри и честни. Това, което го различава от другите, тогава и сега, е неговата доброта и искрено желание да помага.

Какво би искал да виждат повече хората около себе си?

В спектакъла става ясно колко сляп е българинът за нещата около себе си. Вярвам, че хората имат способността да видят доброто около тях, но трябва просто да го пожелаят. Всеки трябва да се научи да оценява благородните постъпки.

Какво за теб е Великден?

Това е празник, който събира семейството и се свързва с традицията на боядисаните яйца и сладките козунаци.

ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ

Историята и вярата през призмата на обикновените хора – това ли е гаранцията за истинност?

Не. Виждането на „обикновените“ хора за тези области на човешкото знание и опит не могат да бъдат гаранция за достоверност. Да се отрича необходимостта от задълбочени знания, които превръщат незнаещия в знаещ, е доста безотговорна позиция и когато човек действа от тази гледна точка, последиците са често разрушителни. Но в сблъсъка на „обикновения” човек с Живата история и Живата вяра, с действието им в живота, се ражда една истина и това е истината на сетивата. Да усетиш с тялото си Историята и Вярата е непостижимо за който и да е кабинетен изследовател. Едно свидетелство за живия живот от първа ръка, когато е откровено, може да отвори очите ни за неподозирани измерения на живота. В Библията има едно изречение – „Страшно е да попаднеш в ръката на Живия Бог“. Доста близо е същинското преживяване на нещата. Да четеш за историческа битка е едно, да си вътре и да се опитваш да оцелееш, прерязвайки гърлото на някой като теб, който също иска да оцелее и би направил същото с теб, е друго. Да четеш как някой е нахранил пет хиляди души с две риби и пет хляба е едно – звучи като приказка, но да си последнияТ от тези пет хиляди и да си видял как хлябът се множи пред очите ти - друго е.

Как се е променила връзката ни с Бог през вековете?

Не случайно описваме Бог като Отец, Баща, даже не баща, защото обръщението „Отче“ има умалителен характер – като Тате. Учените хора в църквата твърдят, че неговото отношение не се е променило. Той е самият източник на любов. Като неизменен баща. Такова отношение не може да се прекъсне. Човек може да се разведе, да се откаже от приятелство, но няма как да премахне родството с родителите си, нито пък родителите с децата си. Ето така е и с това отношение – не може да изчезне. Можем да го отричаме, да го заплюваме, да се опитваме да злоупотребяваме с него, или да нехаем и да си мислим, че това не е част от нас – това е било през вековете, сега също. Но родството не се руши от настроения и хипотези. То е.

Как носим кръста си – гордо или с вайкане?

Според това как виждаме кръста. Ако ни се струва огромен и тежък, се вайкаме. Ако е лек и удобен, си мълчим. Честно казано, не знам как другият човек преживява една или друга част от живота си. Аз доста се тръшкам и роптая срещу някакви неща, несправедливости, отнети права и любов, но честно казано това са детинщини. Крайно време е да порасна и да спра. Истината е, че всеки ден се събуждам и лично мое решение е по кой път да хвана – ако реша мога и да не се помръдна от леглото. Така със сигурност тежест няма да има, а кръстът ще остане подпрян на стената и няма да тежи на никого.

Отшелничеството на Св. Иван Рилски винаги е будило полемики. Според Вас то ли е единственият път към светостта?

Честно казано, не съм участвал в такива спорове. По-скоро то не интересува хората извън Рилския манастир. За мен беше голяма изненада да намеря този материал и чрез него се възпламени интересът ми към Светеца. А самите истории не се занимават с него, а с хора, които са се сблъскали с този странен човек. Толкова са живи тези разкази, толкова истински парчета от живота има в тях, че аз по-скоро се преживявам като един от тях, като уплашен и неможещ да се справи с факта на чудото, отколкото като последовател на Светеца. А за светостта – не знам, дали това е цел на някой. Може би целта е да преминем някак през живота така, че да останем чисти от разрушителността на злото и смъртта, а по пътя някои от нас постигат светостта.

Самият Вие сте преживели отшелничество от театъра и то за 7 години – едно важно библейско число. Катарзис, или само дълбоко поемане на дъх беше този период?

Не възприемам този период така. Правенето на театър може да бъде доста приятно занимание. В края на краищата става дума за игра, изкуствата са умела игра, каквато не е самият живот. Там нещата са доста по–истински. В живота едно дете се ражда наистина, един човек наистина си отива, една любов наистина се случва, или една лъжа наистина помита всичко. Просто се уморих от тази игра - театъра. Междувременно ми се роди още едно дете, строих нов дом, обичах, мразех, лъгах и казвах истината - важни неща. После реших да направя едно представление, а човек лесно се пристрастява към източниците на удоволствие. Човек обича да играе, дори неосъзнато. Просто аз осъзнавам това. Е, и част от хляба си изкарвам по този начин.

За какво още сме слепи?

Не обичам да говоря от името на много хора. Тези обобщения винаги изключват някого и са неверни, дори да приличат в думите си наистина. В момента наистина виждам много лошо. Опитвам се да свиря на пиано и трудно виждам нотите, малките знаци, петолинието се раздвоява и виждам лъжливи линии. Мисля, че точно по този начин губя реална представа за живота, виждам фалшиви врагове, или герои, пропускам съществени събития в живота си, или не успявам да се вслушам в хармонията на любовта, която е около мен. Но както казва Апостол Павел – един ден ще прогледнем и ще видим всичко ясно. Чакам този ден!

Какво е за Вас Великден?

Аз съм християнин и за мен Великден има същото значение, като за всички християни – Възкресението на нашия Господ, Иисус Христос.

ПЕТКО КОЙЧЕВ

Ранена ли е все още българската култура и заличими ли са белезите?

Времето заличава всички белези. Години наред обаче политиката на държавата беше неясна по отношение на културата. В опитите си да намерим подходящия вариант за финансиране, загубихме много натрупан опит, загубихме една изградена култура в публиката ни. Сега, разбира се, нещата се променят, според мен театърът започва период на възход и репертоарите на голяма част от държавните културни институти го доказват, но и не само. Наличието на много групи и организации, занимаващи се с култура, но в частния сектор, показва, че интересът към културния продукт расте, но все още сме в началото.

Недооценяването или оцеляването е по-страшно за един творец?

Оцеляването е задължително, но оценяването е нещо, което дава криле на твореца. Кое е по-страшНото... не знам, всеки лично определя за себе си, но едно е сигурно, за да твориш трябва да си жив.

Според зрителите - представлението е смело, въздействащо, многопластово и изключително. Какво е то според Вас?

Според мен е всичко това, което зрителите са определили. Аз бих допълнил, че „За Първото българско царство: Отшелника” е напомнящ спектакъл. Напомня ни, че не сме сами, че има една божествена сила, на която трябва да се опрем.

Погълна ли спектакълът сцената на Народния театър, както бяха първоначалните опасения, или напротив – успя да го извиси?

Сцената на Народен театър „Иван Вазов” ни извиси. С Божията помощ успяхме да развълнуваме и да „пренесем” публиката хиляда години назад, само за да открие, че тогава нещата не са били много различни от сега. Тук е моментът да благодаря на екипа на Народния театър и лично на директора – Мариус Донкин, за поканата и помощта, която ни оказват.

Как реагира публиката на смелостта на спектакъла?

13 прекъсвания с аплодисменти по време на самия спектакъл, няколко биса, развълнувани очи, сълзи и без да преувеличавам огромно вълнение. За мое щастие, това вълнение го има и в очите на публиката в по-малките градове. След гастрола в Карлово и Ловеч, една част от хората ни чакаха и искаха да споделят мнението си с екипа. Това е смисълът – да си тръгнеш от един спектакъл с нещо – добро настроение, тема за размисъл, определена емоция и т. н.

Гостувате вече на няколко сцени извън Габрово. Какво предстои?

На спектакъла му предстои да пътува, за да го видят повече хора. А в театъра сега се работи върху текста на Антон Страшимиров – „Свекърва”. Отново режисьор е Петринел Гочев. Предстои и другият режисьор Васил Дуев да започне работа. Той е част от трупата на Габровския театър и направи два спектакъла в рамките на този сезон при нас – „Истината или се осмеляваш” и „Начало на спектакъла” - авторска постановка, компилация от негови текстове и класически произведения. Първоначалната идея беше да създаде спектакъл за 27 март, който да изиграем веднъж, като поздрав за публиката в Габрово. Интересът към постановката беше голям и това ни накара да премислим. Сега на Васил Дуев му предстои да поработи още малко върху „Начало на спектакъла”, защото с него откриваме Международния фестивал на комедийния спектакъл – Габрово’19. Това ще е 11-то издание на фестивала, чийто домакин е Габровският театър. Месец май е фестивален месец в града и ще насочим голяма част от енергията на екипа в осъществяването на фестивала, това е и времето на Габровския карнавал. Селекционер на Международния фестивал на комедийния спектакъл тази година е Мирела Иванова, която е драматург в Народен театър „Иван Вазов“.

За какво още сме слепи?

За много неща, но все повече ослепяваме за себе си...

Какво е за Вас Великден?

Почивка... Шегата настрана – време за най-близките ти хора, време за себе си, време за размисъл и Възкресение.

Спектакълът „За първото българско царство: Отшелника” може да гледате на 22 април 2019 г. на голяма сцена в Народния театър от 19.00 часа.

Още по темата

16/04/2019

Култура

Царе, светци и грешници оживяват сцената на Народния театър (видео)

Следете новините ни в GoogleNews