Quantcast

Късометражната мъдрост на Цветан Марангозов

Елка Шен Последна промяна на 30 март 2016 в 17:03 2121 0

Цветан Марангозов.

В рамките на СФФ, в "Гьоте-институт България", бяха организирани прожекции на късометражни филми на Цветан Марангозов, които той е създал през 60-те и 70-те г. на миналия век в Мюнхен.

Досега не бях чувала за режисьорските му изяви. У нас той е известен като писател. След завръщането си през от Германия през 1990 г., публикува първия си роман на български - „Безразличният”, писан още през 1959 г., който предизвиква бурна дискусия и в последствие е забранен. Стиховете си като поет модернист събира в сборника „Избрано”.

Сега за първи път се заговори и за режисьора Маран Гозов (името, с което е бил известен в Германия). Той принадлежи към така наречената Мюнхенска група, в която членуват млади режисьори. Техните филми остават значима следа в немската киноиндустрия – основно запечатали студентските бунтове от 70-те.

Марангозов прави кино още преди Фасбиндер и Вим Вендерс, но лентите му били забранени. Чак след 2008 г. Берхард Марш, организатор на „Клуб 813”, го преоткрива и прави негова ретроспекция. А това животът му да бъде разделен на две коренно различни професионални поприща е решение на самия творец – там той е режисьор, в България е писател. Прави 27 късометражни филма, въпреки че не е завършил режисура, в същото време пише сценарии и композира музика.

„Да играеш в Германия” (1975 г.) е един филм, който е заснет за едва 2 ч., от които остават 12 минути. По сценарий е трябвало турски гастарбайтер да мете улицата и да подсвирква след хубава млада дама. Но изникват проблеми - на метача не му е удобно да мете тротоара с лице към камерата, заради замаха, а освен това не подсвирква след момичета - просто не е в стила му. В крайна сметка филмът има своята комична развръзка и се получава не така, както е замислен от режисьора, а така, както играе метачът. Тук се усеща почеркът на Чаплин, с повторенията на дубъла и невъзможността да се промени играта на актьора.

Интересна е историята и на лентата „Бай, бай”. През 1969 г., от над 700 претендента на фестивала в Карлови Вари, това е единственият филм от Западна Германия, който е допуснат до участие, и не само - печели награда и е предложен за показване в Кан. В същото време Марангозов не вижда никакви отзиви за новината в българските литературни и кино издания.

Филмът „Бай, бай” е една картина на младите, на бунта на хипитата, на това да отстояваш своите позиции. Показва един младеж, с дълги коси, с чарлстон панталони, принуждаван от родителите си да започне работа. Но където и да пробва, майсторите не харесват визията му, гонят го от работа, а и той самият не се задържа дълго на едно място. В крайна сметка обаче младежът се подстригва, връща се на работа при първия предложил му работа дърводелец и започва да се труди примерно и неотлъчно. Така събира пари, с които си купува китара и слага край на времето с компромисите. Става музикант и казва на всички - Бай, бай! Това е филм за разликата в поколенията и за амбивалентността, многозначността на нещата.

Друга интересна история за живота на младежта е филмът „Сабина 18”. Героинята Сабина има приятел, който не иска да ѝ отнеме девствеността. Те стоят и умуват какво да правят, след като той не иска да поеме тази отговорност. Тогава тя намира едно момче, което се нагърбва с тази задача, но и историята вече поема в друга посока. Този, смелият, става новото ѝ гадже. Филмът предизвиква голяма дискусия относно това дали е такава реалността и моралните стойности на младежите в Германия. Статии и интервюта по темата се появяват дори и във френските издания.

„По стръмното” пък започва с кадър как двама души бутат една кола по стръмно. Жега е, те бутат, спират да починат изнемощели, едвам си поемат дъх. Пълно изтощение, но след кратка почивка пак започват с тежкото си занимание. Покрай тях минава един кандидат кмет, който веднага предлага услугите си, за да спечели предразположението на избирателите си. Но двамата герои категорично отказват. Сами успяват да стигнат до билото и тогава разбираме историята - колата всъщност работи, но двамата герои просто са решили да докажат пред себе си, че могат да я изтикат на върха, независимо от усилията и мъките, които ще изпитат. В този филм, за разлика от другите, имаше и цвят и самият той звучеше много актуално.

Такова е киното на Маран Гозов - с много чувство за хумор, на места дори граничещ с абсурда, сякаш намигайки с въпрос – „защо пък не”. Както самият казва - интересът му е към епизоди с действие, вълнуват го истории на хора с провалени съдби, ангажирани и емоционални. Във филмите му участват непрофесионални актьори, приятели, хора от близката му среда, дори самият той. Но всички те са истински, естествени и човечни.

Марангозов откри света на забравените спомени, на забравените истински творци. Режисьорът изказа съжалението си, че не вижда сред присъстващите колегите си кинаджии и писатели, но пък беше почетен от сърдечна публика, която и в двете вечери препълваше залата в немския културен център и спонтанно реагираше на филмите.

За всички, които са пропуснали да видят филмите на Марангозов се отваря нова възможност - през май месец, когато на 13-ия „Фестивал на спомените Goatmilk”, Горна Бела Речка, ще бъдат отново показаните и коментирани от самия автор.

А през септември очакваме и ретроспекция на игралните му филми.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !