„Аз, Олга Хепнарова“, процесът на разпадане на един човек

Елка Шен Последна промяна на 23 март 2016 в 17:23 3981 0

"Аз, Олга Хепнарова".

„Аз, Олга Хепнарова“ е един от най-нестандартните филми на София Филм Фест тази година. Сценарият изненадва не само с необичайната си гледна точка, но и с умелата работа с архивите. 

Въпреки това „Аз, Олга Хепнарова“ не раздава присъди и не търси свидетелите на масовото убийство в Чехия през 70-те години. Филмът разказва историята на едно момиче, което не може да сложим под общ знаменател. Олга Хепнарова не е човек в неравностойно положение или социален аутсайдер. Тя произхожда от интелигентно семейство, но е човек, който не може, пък и не желае, да се впише в моралните категории на обществото. Интелигентна и самотна, тя не умее да общува с хората, не може да мисли стереотипно.

За създаването на този странен образ допринася и интересният подход на режисьорите - филмът е заснет с черно-бяла камера, като ни връща през 70-те г. на соца в Чехословакия. Това е времето на рокендрола и Дъ Бийтълс, на чарлстон панталоните и впитите дрехи (представете си Джон Ленън в първите години от създаването на ливърпулската банда). Актрисата, Михалина Олшанска, избрана да играе тази странна роля, на моменти изглежда почти като фотомодел - спокойно, красиво лице, сякаш излязло от реклама.

Когато камерата слиза надолу към тялото, изведнъж Олга се оказва друга - слаба, прегърбена, една фигура в която се крие напрежение и неудовлетвореност. Всичко в нея е странно. Начинът на държане на цигарата, с палец и показалец, все едно доближава до устата си молив.

Филмът започва с жесток побой, който ѝ нанасят момичета от психиатричната болница, където Олга се лекува след опита ѝ за самоубийство. Всичко това обаче не докосва Олга – тя е като крехка фигурка, обитател от друг свят, който всичко това не го докосва. Тя не търси разправа и отмъщение – продължава все така, все едно нищо не се е случило. Виждаме я как чете книга на стълбището на болницата, за да не бъде обезпокоявана от никой. Лекарите я подминават. Семейството ѝ просто прави опит да се придържа към нормалността и се държи все едно проблемите ги няма, не съществуват.

Олга напуска семейството си и заживява в семейната вила извън града – без отопление и елементарни битови условия. Започва работа като шофьор, но когато вечер всички във фирмата минават да си вземат изработеното, тя се колебае и най-накрая подминава касата, без да получи заплатата си. За нея материалните неща нямат никакво значение. Влюбва се в друго момиче. Успява да се сприятели със свой колега - бивш затворник, но и с него нещата не се получават.

Олга Хепнарова води изолиран, самотен живот, посещава психиатъра си и обръчът от контакти около Олга тотално се свива. Разбираме за мислите и действията и от дневниците, които води. Едно от последно записаните неща е, че неразбирането на околните я превръщат в изпълнител на тежка присъда. И тя не закъснява. Една сутрин Олга подкарва служебен камион и се врязва в тълпата на трамвайната спирка. Тя знае, че ѝ предстои присъда, публична екзекуция и се подготвя за нея.

Дистанцираният разказ е съзнателно избран подход от Томаш Вейнреб и Петер Казда – филмът не раздава възмездие, няма за цел да реконструира документално историческото събитие, а се опитва безпристрастно да проследи процеса на разпадане на един човек. А оттук идва и рискът зрителите да останат хладни и несъпричастни към историята.

Много сила има във финалните кадри - Олга е в стаята за изпълнение на смъртната присъда, въжето е метнато през врата ѝ. Кадърът се премества в семейството ѝ - масата е сложена и майката разсипва супа в чиниите в опит да се придържат към нормалността и да се преструват, че нищо не се е случило.

„А, Олга Хепнарова“ е направен по действителен случай, режисьорският тандем няколко години работи по случая, чете материалите по делото, среща се с някои от героите, за да може да открие не толкова истинския образ на момичето, колкото истинските мотиви на Олга, която всъщност прави нов опит за самоубийство като подкарва камиони си директно срещу тълпата хора на спирката. Това е забелязано от журито на 20-то юбилейно издание на СФФ и лентата заслужено си тръгва с награда за режисура.

П.П. Интервю с режисьорите на филма може да прочетете тук.