Големият Марио Мартоне: Истината винаги се плаща (интервю)

Марио Мартоне е един от най-значимите италиански режисьори на нашето време – автор, който движи границите между театъра и киното, между политическото и интимното, между историята и личните спомени. Срещам го на фестивала за кино и книги "Синелибри", където е гост заради новия си филм "Fuori" ("Навън"), по бергмановски завладяваща женска история за една смела, автентична и неиздадена приживе италианска писателка, Голиарда Сапиенца.

„Радикално произведение, което диша със същата неравномерност като своята героиня. Мартоне създава кино от плът и мисъл, никога утешително.“
— Corriere della Sera

Виждаме се във фоайето на хотела му в една ярка утрин, говоря с него на моя позабравен италиански, той е търпелив и внимателен. А аз съм истински възхитена от филма му и развълнувана поради още една причина - от известно време драматичните истории за жени (и мъже), които са жертвали нещо важно и ценно в името на свободата, на своята истина и на борбата им да я отстояват, като не се съобрязват с конюнктурата или с целесъобразния конформизъм ме вълнува от първо лице.

„Филм, който вибрира от живот и противоречия. Fuori е акт на любов към жена, която плаща всичко, само и само да остане свободна.“
— MyMovies.it

Мартоне е истински изненадан, когато разбира, че съм учила в Националната театрална академия "Силвио д'Амико" в Рим. Защо? Защото и неговата героиня я е завършила.

Интервюто ни

–  Голиарда Сапиенца? Ние не сме я чели в България. Разкажете ми за нея.

– Сапиенца е от Катания. Сицилианка. В един момент решава да се запише в Академията за драматично изкуство в Рим. Тръгва без пари. Отива в Рим, участва в конкурса, печели мястото и завършва Академията.
– Като актриса.

– Да — като актриса. Тя наистина работи като актриса, включително с Лукино Висконти, с когото е била приятелка.

– Това не го знаех. И нейните книги…

– Най-важната е L’Arte della Gioia („Изкуството на радостта“). Но тя е написала много книги.

– Трябва да я преведем на български.

– Да. Трябва да се започне с Изкуството на радостта, а после да се открие всичко останало. Важно е, че тя е била актриса, защото Fuori произлиза от две нейни книги. Тя написва две книги за опита си в затвора. Едната се казва L’Università di Rebibbia. Ребибия е името на затвора. Тя го нарича „Университетът Ребибия“, защото за нея това е било училище — научила е ужасно много.

Другата книга се нарича Le certezze del dubbio („Сигурността на съмнението“). Тя разказва за живота ѝ след излизането от затвора. Това е частта от живота ѝ, която показваме във филма.

Диалозите във Fuori, които са толкова красиви, идват от нея — от нейното писане. Според мен тя пише така, защото е започнала като актриса. Има живо, вътрешно отношение към диалога.

„Мартоне връща гласа на една жена, изтрита от историята. Режисурата му е непрекъсната борба срещу мълчанието.“
— Il Manifesto

– Актьорите работим с истината. В свят, в който истината се плаща толкова скъпо — в журналистиката, в медиите, в политиката, в изкуството — как се „превежда“ тази тема днес?

– Сапиенца плати висока цена за истината, която носеше и бранеше. Беше неудобна фигура в римските интелектуални салони. А това бяха салони на левицата, не на десницата. В определени отношения може да се сравни с Пазолини. Но Пазолини беше мъж. А тя беше жена.

В края на филма има кадри с истинската Голиада Сапиенца. Там много ясно се вижда как я третираха в Италия. Тя беше напълно свободна, казваше това, което мисли — без схеми, без конформизъм. И плащаше за това.

Днес е още по-трудно. Светът се променя към по-лошо откъм демократични свободи. Който говори свободно, рискува да плати висока цена.

– Във вашите филми често се връщате към темите за града, дома, паметта. За вас носталгията форма на съпротива ли е, или на помирение с миналото, със спомените ни?

– Не свързвам носталгията с чувство за липса или съжаление. Аз лично не съжалявам за нищо. Гледам напред. Носталгията обаче е интересна като идея — като лабиринт зад гърба ти. Живееш и правиш избори — можеш да срещнеш едни хора или други, да поемеш един път или друг. Това е кръстопът между твоите решения и съдбата. И така се натрупва минало — лабиринт от възможни животи. Това минало може да е територия. Чужда земя, както казва Фокнър: „Миналото е чужда страна.“ И това, което е чуждо, е интересно. Както е пътуване — като да пътуваш до България, без да мърдаш. В моите филми това пътуване понякога се превръща и в движение — в L’amore molesto, в Nostalgia…

– В L’amore molesto и Nostalgia героите се връщат в Неапол — градът е повече от фон, той е характер, съдба. Неапол за вас по-скоро майка ли е или съдник? Чувствате ли се виновен, че го напуснахте?

– По-скоро майка. Но майката също може да съди. Имам сложна връзка с произхода си, както всички. Но Неапол не е съдник за мен. Той е корен. Връщам се често. Работя там. И следващият ми филм отново ще бъде в Неапол.

– Какъв ще е следващият филм?

– По роман на Доменико Старноне. Но още е рано да говоря за него.

– Какво трябва да притежава един роман, за да ви убеди да го превърнете във филм?

– Това е мистерия. Често продуценти ми предлагат прекрасни книги — идеални за мен. И аз ги харесвам, но… нещо не се запалва в мен, няма искра. А друг път чета и внезапно усещам, че трябва да направя филм. Не мога да обясня какво е. Това е тайнствено взаимодействие между мен и книгата.

А относно това, че правя много филми по романи — никога не бива да забравяме, че всички филми на Кубрик са по книги. А говорим за бог на киното.

– А понякога филмът е по-добър от книгата?

– Понякога — да. Но това никога не е състезание. Това е диалог.

– Аз съм влюбена във Феранте. Има хиляди изследвания — кой/я е тя? Някои казват, че е мъж, други — че е жена. Вчера си помислих: може би вие сте Феранте! Приятелството между двете героини във Fuori ми напомни за приятелството в нейния роман "Гениалната приятелка", в Неаполските ѝ романи…

– По някакви линии — да, има сходства. Но не, не съм аз. Това би било скандал. Смятам, че тайната на самоличността е част от творбата на Феранте. Допълнение, не отсъствие. Когато човекът зад името реши да се разкрие, ще се разкрие. Дотогава всички догадки са… догадки.

– И не ви е любопитно коя е?

– Харесва ми, че не се знае. Красиво е. И не е важно дали е мъж или жена.

– Във филма ви Fuori властта е постоянно присъствие, но „отвън“. Сянка, която наказва тези, които търсят истината. Има ли киното днес силата — или задължението — да разкрива невидимите механизми на властта, сивите кардинали, онова, което се случва зад кулисите на обществата ни?

– Тези, които имат силата да го правят — трябва да го правят. Италия има велика традиция с гражданското кино. Сега е по-трудно да се говори за настоящето. Но вярвам, че този тип кино ще се върне.

– Работите и в театъра. Днес светът е толкова интензивен, че понякога ни липсват думи. Драматургията не достига. Мислили ли сте да правите по-„брехтовски“, отворен, политически театър?

– Да. Току-що поставих "Макбет" на Верди във Флоренция. Има една сцена — хорът на народа, който изпява страданието си. Аз прожектирах кадри от Газа. Това предизвика буря в публиката.

– Има ли активна театрална публика в Италия?

– Да. Макар системата да е различна от други страни.

– Усеща ли се кризата в културата?

– Разбира се. Моментът е проблематичен. Имаме стабилно дясно правителство. Ако някой смята това за културна стабилност — аз имам съмнения. Много неща не получават свободата, която им е нужна.

– Във филма ви L’odore del sangue има теми, които днес почти не се засягат: властта в любовта, психозата, обсебването. Мислите ли, че човечеството върви към авторазрушение?

– Да. Има самоубийствен импулс. Виждаме го в Израел, виждаме го навсякъде. Човечеството изважда наяве своята саморазрушителна природа. Стоим на ръба на ядрена война. Не знам защо.

– Може би защото няма еволюция, а деволюция. Вярвате ли в Бог?

– Не знам дали вярвам в Бог. Но усещам дух около себе си — свързан с природата, паметта, любовта, отношенията между хората. Това са духовни неща. Мистерия. Не мога да му дам име.

– Как да продължим оттук? Какво да правим в свят, който често изглежда като затвор?

– Всеки трябва да си върши своята работа, да я върши добре. А човек винаги живее между затвори — 50, 100, 200 години назад, Италия и България са го преживели. Трябва да се изправим срещу реалността и просто да вършим своята работа.

Кой е Марио Мартоне?

Роден е в Неапол през 1959 г. и още като млад се включва в експерименталната сцена на града, превърнала се в лаборатория на новия италиански театър.

През 1977 г. Мартоне съосновава експерименталната трупа Nobili di Rosa, а четири години по-късно става един от създателите на Falso Movimento – водеща формация на неаполитанската „нова вълна“, в която участват Тони Сервило, Паскуале Мари, Андреа Ренци и други. През 1985 г. групата се обединява с други артисти в колектива Teatri Uniti, съчетаващ театър, кино и музика. Именно тези общности са смятани за катализаторите на „новия италиански театър“, повлиян от визуалните изкуства, перформанса и политическата критика.

Самият Мартоне често описва ранния си период като „търсене на форма, която да съчетае поезията на движението и критичното съзнание на реалността“ (по негови думи в интервю за La Repubblica, 2019 г., и каталога на Biennale Teatro 2021).

От сцената Мартоне преминава към киното, без да изоставя театралното мислене. Още първият му филм – Morte di un matematico napoletano (1992) – е приет като събитие: получава Специалната награда на журито във Венеция и поставя началото на неговия личен диалог с неаполитанската идентичност. Следват L’amore molesto (1995) по романа на Елена Феранте, Teatro di guerra (1998), L’odore del sangue (2004) и историческата епопея Noi credevamo (2010), която му носи пет награди „Давид ди Донатело“ и го утвърждава като своеобразен морален компас на италианското кино.

През 2014 г. с Il giovane favoloso – вдъхновен от живота на поета Джакомо Леопарди – Мартоне създава един от най-изящните филми за интелекта и страданието в европейската култура. Следват Capri-Revolution (2018), Il sindaco del rione Sanità (2019) и Qui rido io (2021), посветен на легендарния актьор и комик Едуардо Скарпета. Всеки от тези филми продължава изследването на темите, които бележат целия му път – памет, истина, език, съпротива, театър, град, тяло.

През 2024 г. Мартоне се завръща с Fuori – вдъхновен от живота и писанията на Голиарда Сапиенца, актриса, писателка и дисидентка, прекарала време в затвора Ребибия. Филмът е едновременно лична и социална драма – за жената, която не се съгласява, и за Италия, която не винаги прощава.

Паралелно с киното, Мартоне остава активен театрален режисьор и оперен интерпретатор. Неговият "Макбет" на Верди, поставен във Флоренция през 2024 г., предизвика буря от реакции, след като на сцената бяха прожектирани кадри от Газа – жест, който отново доказва, че режисьорът не се страхува да поставя съвестта пред удобството.

Днес Марио Мартоне е смятан за наследник на великата традиция на италианското „гражданско кино“ – наследник на Роселини, Пазолини и Ризи, но и техен съвременен коректив. В неговите филми истината не е тема, а действие – риск, който винаги се плаща.