Човекът, изпратен от Толкин в България, спасява Г. М. Димитров (видео)

Вдъхновявал ли се е фентъзи-гигантът Толкин от историята на България за своя епос „Властелинът на пръстените“? Това е един от въпросите, възникващи при вглеждане в биографията на новозеландския учен и шпионин Норман Дейвис. Освен това става дума за история, която минава през шпионаж и истински приключения, достойни за филм в стила на "Казабланка“, "Английският пациент" или "Съюзени“.

На пръв поглед темата е странна, но косвена връзка между Толкин и България има, при това тя не е чисто литератерна, а доста съвременна. Може би дори донякъде романтична, с шпионски отблясък. Ето събитията, както ги излага Джеймс МакНийш в книгата си “Dance of the Peacocks: New Zealanders in exile in the time of Hitler and Mao Tse-Tung” (Уелингтън и Ню Йорк, 2003). Биографията на Толкиновия по-млад колега, приятел и академичен наследник, проследена тук, е свързана с историка на Византия и Кръстоносните походи Стивън Рънсиман, който между другите си трудове написва и една добра „История на Първата българска империя“. Нещо повече, биографията, която ще разгледаме сега, минава през драматични моменти в най-новата история на нашата страна.

В началото на академичната 1938-1939 г., тоест през септември-октомври 1938 г. Историко-филологическият факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” включва в програмата си лекционен курс на младия новозеландец, филолога Норман Дейвис (Norman Davis). Не бива да го бъркаме с прочутия историк с почти същото име (Norman Davies). Д-р Дейвис от нашата история е роден през 1913 г., в градчето Дънидън на Южния остров в далечна Нова Зеландия. През 1932 г. Дейвис печели престижната стипендия на Тръста на Сесил Роудс и това му позволява много млад да завърши аспирантурата си по сравнително езикознание в колежа Мъртън, Оксфорд. Още тогава той се запознава с Толкин, който като изключителен филолог е водел катедрата по староанглийски в оксфордския колеж Пембрук още от 1925 г., когато е едва на тридесет и три.

В Университета Отаго в Дънидън, Нова Зеландия, на който Дейвис в края на живота си завещава целия си личен архив, е запазен екземпляр от първото издание на „Хобитът” от Толкин (1937) с руническо посвещение от автора на интересуващия ни негов по-млад колега – но е възможно подаръкът да е направен и след 1945 г., а Дейвис да посещава курсове при Толкин още през 1932-1937. Преподавателят съветва студента си да изостави германските езици и да се заеме с нещо по-екзотично - например балтийски и славянски езици. Съвет, който оказва огромно влияние в живота на Норман Дейвис. 

В 1937-38 г. Дейвис вече е преподавател в Университета в Каунас, Литва. Оттам развитието на академичната му кариера го довежда в България. Д-р Дейвис е от онези типични за първата половина на ХХ в. учени, за които екзотичните дестинации са добре дошли, а езикът не е бариера – той дори обича да казва, че е съдействал за добавянето на една буква към българската азбука (ако изразът му не е просто шега, би било интересно коя е буквата). Към такива талантливи учени британското разузнаване често изпитва обясним интерес. Можем да се сетим за Лорънс Арабски, едновременно водач на антиосманско въстание и автор на вълнуващи и задълбочени книги.

На 1 септември 1939 г. избухва Втората световна война. През 1940 г. Литва е анексирана от СССР, а в Оксфорд проф. Толкин известно време води кореспонденция с военните власти относно възможността като филолог да участва в група за разбиване на немски кодове (проектът не се осъществява). Царство България все още е неутрално и поддържа дипломатически отношения с Обединеното кралство. Поданикът на британската корона д-р Дейвис продължава работата си като асистент в Софийския университет, а едновременно с това приема и назначение като пресаташе в британската легация. Създадената на 22 юли 1940 г. Дирекция за специални операции (в тила на Оста и в неутралните държави) вербува 27-годишния лингвист за свой сътрудник. Това става може би още в края на лятото на 1940 г. Той влиза в контакт с англофилски кръгове в София. Любопитен въпрос е дали Дейвис се намира във връзка с Рънсиман (който по време на войната е в Турция, където пише големия си труд за Кръстоносните походи – а Турция като неутрална и стратегически разположена страна има огромно значение както за британското – и немското – разузнаване, така и лично за Норман Дейвис).

В началото на 1941 г. д-р Дейвис разполага с достатъчно информация от българските си приятели и предупреждава посланика сър Джордж Рендъл, че влизането на България в Тристранния пакт е неминуемо. По това време в София водачът на прозападната опозиция Г. М. Димитров-Гемѐто организира антинацистки демонстрации (любопитен детайл е, че в този момент Съветският съюз и Третият Райх все още са в приятелски отношения след поредната подялба на Полша, така че българските комунисти не участват в антинацистките прояви, а дори приветстват преговорите на българското правителство с германското).

След неуспеха на демонстрациите и при засилващите се връзки между Райха и балканското царство, Г. М. Димитров е заплашен от арест. Норман Дейвис го извежда нелегално от българска на турска територия. Без да е сигурно, не е изключено Стивън Рънсиман да е оказал помощ на Дейвис и Димитров. До края на септември 1944 г. Гемѐто ще остане в изгнание, първо в Турция, а по-късно – и в Египет, откъдето се опитва да координира политическата активност на българската антинацистка емиграция. В по-горе посочената си книга Джеймс МакНийш допуска фактологична грешка, твърдейки, че Дейвис е извел от България не Г. М. Димитров, а комунистическия водач Георги Димитров, на когото предстоят успешна политическа кариера и посмъртен култ в следвоенна България. Към 1941 г. последният поне от шест години се намира в Москва и ще се върне в страната едва в края на 1944 г. Докато Г. М. Димитров ще остане свързан с Великобритания и западните сили до края на живота си и отново ще напусне България, този път завинаги, след краткото си завръщане в 1944-45.

След успешното извеждане на Гемѐто, д-р Дейвис се връща при посланик Рендъл в София, но събитията се ускоряват. На 1 март 1941 г. България се включва в Оста и обявява „символична” война на Съюзниците, включително на Великобритания. Посланикът и по-голямата част от персонала напускат в посока към Турция, но Дейвис не се присъединява навреме към колегите си. Съществува нещо като софийски градски мит от онази епоха, според който британската мисия оставя на Гестапо "подарък" във вид на отрязана свинска глава на масата в салона. Можем да предположим, че ако в тази история има нещо вярно, то последният британски чиновник в София, а именно Норман Дейвис е оставил "подаръка".

Дейвис успява поне да пресече югославската граница. Кралство Югославия обаче скоро е победено и окупирано от немски, италиански, унгарски и български войски. Вероятно през април Дейвис се предава на италиански части, интерниран е в Италия и прекарва там три месеца като поданик на вражеска страна (Италия е обявила война на Франция и Великобритания още през юни 1940). Макар и под фашистки режим, Ботушът все пак е цивилизовано място (каквото сте виждали в „Чай с Мусолини” или в „Животът е прекрасен”) и нашият лингвист е репатриран през неутрална територия. Междувременно в Истанбул персоналът на бившето британско посолство се настанява в изискания и старинен хотел „Пера палас” в хубавия европейски квартал на града (за съжаление, хотелът беше затворен през 2006 г.). Почти веднага след настаняването, в „Пера палас” избухват взривове. Има жертви, но Джордж Рендъл и Стивън Рънсиман (който в този момент се намира при посланика и непрекъснато се появява в периферията на нашия разказ) остават невредими. Германското разузнаване не крие, че е успяло да зареди експлозиви в дипломатическия багаж на британците още в София. До края на войната британците и немците не престават да си пращат "честитки” от този вид чрез дипломатическите и разузнавателните си служби си в неутрални държави по целия свят.

През остатъка от 1941 г. и до 1943 г. сър Джордж Рендъл заема формалния пост на британски посланик при задграничното кралско правителство на Югославия. Макар и след това официално пенсиониран, остава на услугите на Форин офис чак до 1964 г. През 1957 г. публикува мемоари под заглавие „The Sword and the Olive”, където няколко пъти споменава Норман Дейвис като полезен и изобретателен служител.

Сър Стивън Рънсиман остава в Истанбул (където се сприятелява с водещия историк-османист проф. Халил Иналджък) до края на войната, както и през петдесетте години, публикувайки новите си увлекателни изследвания по история на Византия. У нас особено популярна е книгата му „Падането на Константинопол”, издадена за първи път през 1953 г. по повод петстотингодишнината от османското завоевание. Колкото до Норман Дейвис, след завръщането си в родината, той отново заминава за Турция, където продължава да работи в полза на британската Дирекция за специални операции, този път с фалшиви документи, под ново име и придружаван от съпругата си Лина (за съжаление, не разполагам с датата на женитбата му). Вероятно напуска окончателно Истанбул през 1944 г., защото по това време се връща към по-спокойна академична кариера: кандидатства за и получава преподавателско място в Оксфорд. През 1945 г. му е присвоен майорски чин и е награден с рицарско звание – най-вероятно заради успешната дейност в Турция. Само заради куриоза си позволявам сравнението: докато тече Втората световна война и Норман Дейвис води живот не на филолог, а на авантюрист и британски шпионин, проф. Толкин пише „Властелинът на пръстените” в спокойната атмосфера на Оксфордския университет. Което не му пречи да изразява отвращение към Хитлер в частните си писма.

След края на войната сър Норман Дейвис се превръща в типичен професор (или „дон”, казано с жаргона на академичните среди). През 1946 г. чете лекции по английски език и литература в Лондонския университет. По-късно, може би през 1947-48 г., се връща в Оксфорд, където преподава средновековна литература в колежите Ориел и Брейзноуз и подновява личните си контакти с Дж. Р. Р. Толкин. От 1949 до 1959 г. преподава в Университета в Глазгоу, където вероятно завършва основния си труд – научно издание на текста, с превод и обстоен коментар върху кореспонденцията на дребното благородническо семейство Пастън от Норфък, водена между 1422 и 1509 г. Това е един от най-значимите паметници на всекидневието в късносредновековна Англия и изданието на Дейвис остава авторитетно и до днес.

През 1959 г., след небивалия успех на „Властелинът на пръстените” (издаден в 1954-55 г.) Толкин се оттегля от преподавателска работа и препоръчва за свой наследник по-младия си колега Дейвис. По това време Толкин вече е шестдесет и седем годишен и смята да отдели повече време за довършването на големия митологичен корпус към „Властелина…”, който ще бъде едва посмъртно публикуван под заглавието „Силмарилион”. Така Дейвис заема поста на професор по английски език и литература в колежа Мъртън, Оксфорд, откъдето някога е започнал научната си кариера. Остава начело на катедрата до 1980 г., когато на свой ред се оттегля (без да посочи приемник).

Може би от благодарност към предшественика си, проф. Дейвис се заема със съставителството и редакцията на сборник статии в чест на Толкиновата седемдесета годишнина през 1962 г. “English and Mediaeval Studies Presented to J.R.R. Tolkien” има за втори съставител и редактор проф. Чарлс Рен, също наследник на Толкин в катедрата по староанглийски в колежа Пембрук от 1945 г., един от големите изследователи на епоса „Беоулф” и член на Толкиновия литературен клуб “The Inklings”. Сборникът е преиздадена в малък тираж в 2014 г. по повод шестдесетата годишнина от първото издание на „Властелинът на пръстените”. 

Като приятел на Толкин и вероятно познат на Стивън Рънсиман, Дейвис би могъл да е връзката между двамата. Доколкото историята на отбраната на измисления Толкинов град Минас Тирит от романа "Властелинът на пръстените" напомня на реалната история на защитата на Константинопол от арабска обсада с помощта на българска конница ок. 717 г., не е изключено Толкин да е бил донякъде вдъхновен включително и от "История на Първата българска империя" от Стивън Рънсиман, а за контакта му с тази книга да е послужило именно приятелството с Норман Дейвис. 

Дейвис умира през 1989 г. в Оксфорд, без да се върне в Нова Зеландия. Може би има нещо симпатично във факта, че един от приятелите, колегите и наследниците на Толкин, при това свързан с България, е роден в страната, която днес асоциираме със Средната земя. 



Ако видеото ви е харесало - абонирайте се за канала на OFFNews в YouTube!

Следете новините ни в GoogleNews