Задкулисието срещу Съединението. Стефан Дечев разказва за хората, които са били против Съединението, за да угодят на Русия

На 6 септември, Съединението на България, е най-подходящото време да си поговорим за това какво наистина означава тази дата, какво се е случило, как е протекло нашето Съединение. И едва ли има по-подходящ човек от историка Стефан Дечев, който е автор на книгата "Задкулисието срещу Съединението", в която разглежда много интересни аспекти, свързани с това събитие.

Г-н Дечев, да започнем от това какво се е случило на 6-ти септември?

Първо, честит празник на нашата аудитория да припомним, че от 1998 година, където е и така хронологическия край на моята книга, от тази 1998 година, 6 септември, Денът на съединението на Княжество България и Источна Румелия е един от официалните празници на Република България. През последните вече над 20 години, както 6 септември като Ден на съединението, така и 22 септември като Ден на независимостта, общо взето се утвърдиха в общественото съзнание като важни дати, като празнични дати, като дни, в които се празнува.

Имам чувството, че широката публика малко бърка едната дата с другата, какво точно е Съединението, какво точно е обявяването на независимостта. Нека да припомним, че всъщност съгласно решенията на Берлинския конгрес от 1878 година, това, което е бивша територия на Османската империя преди Руско-турската война от 1877-1878 година, се обособява като Княжество България със столица София, включваща територията на север от Балкана заедно със софийския санджак и територията на сетнешната Южна България остава в рамките на Османската империя като провинция с административна автономия, която има свой самостоятелен отделен органически устав, нещо като конституция на автономната област, има свое областно събрание, за което се провеждат избори, има свой генерал-губернатор или главен управител, който се назначава от султана и който гледат да бъде сравнително консенсусна фигура. От началото на нейното съществуване, всъщност автономната област Източна Румения показва желание на общественото или поне на политизираната част на обществото, за съединение с Княжество България.

И всъщност най-популярният предизборен лозунг, поне за политически активното население, това е обещанието за бъдещо съединение. И общо взето, който го обещае, печели изборите в областта. Но до такова така или иначе не се стига, докато не идва датата 6 септември 1885 г. и се провъзгласява Съединението, а три дни по-късно и българският княз Александър I преминава Балкана, отива в Пловдив и поема отговорността за Съединението.

Поради тази причина ние отбелязваме и тази дата като наш български официален празник. Още повече е, че тогава Съединението, за разлика от други събития в българската история, е всъщност едно самостоятелно българско дело, наченато при много враждебни срещу него най-различни сили и доведено до успешен край. Свещена победоносна война, дипломатически защитена от българското правителство и с дългосрочни позитивни резултати.

Казвам дългосрочни позитивни резултати и тук приключвам с моето въведение, обръщайки внимание на обстоятелството, че винаги - тогава и в продължение на дълги десетилетия се говори за Съединението на Южна България с Княжеството или Южна България с Северна България. Българите избягват да споменават името Източна Румелия, тъй като още е пресен спомена за разделението, границата, която съществува по Балкана. Днес празникът съвсем официално се води Съединение на Княжеството България с Източна Румелия, защото за разлика от преди много години Източна Румелия изглежда като някаква екзотика, някакво изкуствено понятие, недоразумение.

То е защото Съединението на България отдавна е интегрирано в обществената памет, поради което и много неща, за които се говори в моята книга, всъщност са отдавна забравени и хората тепърва ще научават и че е имало хора, които са били против съединението, поне по начина, по който е осъществено, че е имало центробежни сили, регионален партикуларизъм и така нататък.

Едно от любимите ми исторически заяждания е къде е Западна Румелия?

Разбира се, Източна Румелия е понятие, което е измислено на Берлинския конгрес, с което искат да обозначат новата провинция с административна автономия в рамките на Османската империя. Нарича се Източна Румелия, тъй като, както е известно, народите във Османската империя в продължение на столетия се определят с използването на османското понятие "милет", което е народно-религиозна общност.

В този смисъл българите, заедно с другите балкански православни християни са част от така наречения "румилет", или римски народ, или онова, което представляват православните християни, изповядващи християнството такова, каквото е в Източната римска империя, или Втория Рим, Константинопол, преди да бъде завладяно от османските турци и да стане Истанбул. В този смисъл, дотолкова, доколкото това е източната част на едновремешна Румелия. Западната Румелия, остават Македония и земите в източната част на това, което е днес Сърбия.

Между другото, добре може би също така да споменем, че самото движение за Съединение през 1885 г. започва като движение по-скоро за борба в помощ на поробените братя в Македония, както се изразяват тогава, като в самото съединенско движение участват и много българи от Македония, които по това време живеят в Пловдив и са ученици в Пловдивската гимназия. Може би най-известното име е Андрей Ляпчев от Ресен, бъдещ министър-председател на България.

Къде можем да сложим началната дата на процеса на съединението? Започва още със самия Берлински конгрес или има  години на осъзнаване и след това започват действията? Кои са първите действия по Съединението?

Първоначално Източна Румелия е замислена като провинция с административна автономия, защото идеята е, че това е една пъстра етническа и религиозна мозайка. Там живеят и българи, но също така живеят и гърци, и турци, и мюсюлмани, евреи, арменци, гърци и така нататък. Но, всъщност, още първите избори, показват по един едносмислен начин, че въпреки всичко, все пак мнозинството е на страната на българите. И това им дава увереност и в бъдеще да започнат борба за съединение, както и да отстояват това съединение.

Началото може би можем да поставим в 1880-та година с първия опит. А може би най-енергичният, който показва и до голяма степен силите на тогавашната задкулисна власт, е през 1884-та година, когато намиращата се тогава в опозиция русофилска Народна партия, издига идеята за непосредствено съединение с помощта на Русия, която открито се подкрепя тогава от руските фактори, и основната задача обаче е не толкова Съединението, колкото отстраняването на своенравния главен управител на областа Алеко Богориди, който е в конфликт с руското консулство. След като успяват да отстранят Алеко Богориди и да го заместят с Гавриил Кръстевич, представителите на Народната партия моментално се отметват от политиката за съединение, казват да, ние бяхме и сме и продължаваме да бъдем, но то не е от днес за утре, то трябва да се подготви, ето и Русия не е готова още да предприеме решителни стъпки.

Извинявайте, ще се опитам да направя една алюзия с днешно време. Значи преди 140 години почти, пак сме имали една русофилска партия, която под лозунга за много голям патриотизъм, е прокарала една русофилска политика и след като обслужила интересите на Русия е забравила за националните си идеали, така ли?

Те, всъщност, паралелите биха могли да бъдат твърде много, разбира се, тъй като от една страна тези паралели стават още по-ясни, ако проследим това, което се случва и по-късно.

Например, дейците на Съединението, намиращите се в опозиция и противопоставящи се на акта от 6 септември, опозиционни русофилски политически сили ги представят като английски агенти, турски агенти, австрийско-маджарски агенти и така нататък. В този смисъл речникът е изключително сходен, но мен ми се иска да започна някъде още през 1883 година, когато всъщност първо консерваторите, а постепенно вече и част от либералите, разбират, че на практика се води една политика от страна на Азиатския департамент в Петербург, която се опитва да сведе Княжеството до една прослушна пионка в ръцете на руската външна политика, тъй като от една страна вече към есента на 1883, края на 1883 година, има вече съвсем сериозни планове в Петербург за отстраняването на князът Александър I от българския престол.

Това е особено интересно: на 5 декември 1883 г. Четвъртото Обикновено народно събрание в Княжество България приема един закон при едно изключително инфарктно заседание, според който след 3 години Търновската конституция предстои да бъде променена. Тоест един опит да бъде поставен послушен княз на българския престол, който да съобразява изцяло политиката си с тази на Петербург, а да не бъде като Александър I. На второ място, така или иначе, българският министър на отбраната е руски генерал, в страната има около 200 руски офицери и освен това външната политика практически се координира с външната политика на Русия. В този смисъл българската политическа класа дори приема това за даденост. И в един момент се оказва, че Александър I си дава сметка, че неговите дни на българския престол са преброени, тъй като така или иначе съдбата му в Петербург е решена.

И тук е златния момент. В края на 1884 г. обществеността в Източна Румелия е рзочарована. След като е обещавано Съединението и както образно се изразяват хора като Захари Стоянов, до вчера ни казваха как руският цар дори не иска да чува за името Източна Румелия и ще помогне за Съединението, в един момент съединанието се отласква далеч във бъдещето. И тук интересите на дейците, които са за Съединение, като Захари Стоянов и на Александър Първи, който иска да направи нещо, с което да върне популярността си, се събират. Съединеието в много голяма степен е резултат от срещата на тези интереси, първо на българския княз и желанието му той да остане на българския престол, второ на съединенските дейци, трето на общественото мнение в Източна Румелия, което е категорично за Съединението, на източно-румелийската милиция и българското офицерство там в лицето на офицерите Данаил Николаев, Райчо Николов, Димитър Филов, Сава Муткуров и така нататък, които минават на страната на комитетите.

Но преди това: на последните избори Либералната партия е свалена заради това, че не искала бързо да стане Съединението. Но се оказва, че и дошлата на власт Русофилска народна партия също не го желае. И един момент се оказва, че една задкулисна власт определя дневния ред на двата парламента, на Народното събрание в София, на Областното събрание в Източна Румелия.

Тя уж е за Търновска конституция, но всъщност се знае много добре, че тази конституция трябва да бъде променена след три години. Уж е за съединение, но всъщност не е за никакво съединение.

Извинявайте, че прекъсвам, но тук мислят, че изгубих нишката. Нека първо да обясним Русия защо не иска Съединението. В началото иска, след това не иска. И кои са тези сили вече в България, които са срещу съединението? Досега говорихме колко много обществени групи го искат, но някакси не стана ясно, кои са тези, които са против.

Защо Русия е против? Трябва да имаме предвид, че Сан-Стефанския договор и Сан-Стефанска България, до голяма степен  е творение лично на граф Игнатиев. То не е резултат от действия на руската политика. Вторият момент е, че от началото на 80-те години насетне Русия е ангажирана в Азия и подобно на другите Велики сили е за запазване статуквото на Балканите, т.е. на Берлинския договор.

В този смисъл, държейки отворен въпросът за Съединението, това й дава възможност да играе между различните политически сили в страната и да обещава, че за бъдеще би помогнала, но в някакво далечно бъдеще, не в този момент. Още повече, че ако се извърши сега, то ще се извърши от сили, които в голяма степен се противоставят на руската политика и ще облагодетелства нейният противник в България, какъвто е князът Александър I.

Съединението е първия момент, в който България има реално свое самостоятелно външнополитическо действие.

Кои са тези сили и тези хора в България и в княжеството България, които се обявяват срещу съединението или без да се обявяват работят срещу него? Кои са имената на хората, които не са останали в историята?

Аз тук бих обърнал внимание на следното. Първо, открито срещу Съединението не се обявява никой, но се изтъква как не е сега момента и не е това начинът. Всъщност това е основното. Не му е времето, не е сега моментът и не е това начинът.

Това е всъщност управляващата Източна Румелия, така наречена Народна партия. Русофилска партия, която е за стриктно следване и координация с руската политика.

В Северна България е особено интересно, защото всъщност там е и пропагандата за отстраняването на княза от българския престол. През 1885 година, още преди Съединението, а и след Съединението, пропагандата се води от опозиционната, също русофилска партия на Драган Цанков, която издава вестници с такова направление.

Три дни след Съединението, руският цар Александър III се противопоставя, изтегля военния министр, генерал Кантакузин, който е военен министр на страната, изтегля малко по-късно и 200-те руски офицери, които са в българската армия и всъщност в момента, когато България очаква нападение от страна на Османската империя, но всъщност дочаква нападение от страна на сърбския крал Милан от запад, остава без голяма част от офицерският състав, на който е разчитала. И вече трябва да разчита единствено на българското офицерство, което да ръководи българската армия. И сега, в този момент, когато Русия вече открито се противопоставя на Съединението, нейната клиентела, както в Княжество България, така и в бившата Източна Румелия, следва нейната политика. И това в книгата, аз съм го разгледал много подробно, как и цанковистите в Княжеството, и представителите на бившата Народната партия, водят кампания. Даже там една от частите на книгата се нарича "Тук не е Шопландия", т.е. има един опит да се стимулира един регионален патриотизъм, който да се насочи срещу Княжеството.

Толкова прилича на сега, аз непрекъснато слушам да ми обясняват как София не е България.

Да, има включително и в вестника на цанковистите "Източна светлина", преди това "Средец". Между другото тук е една скоба да отворя: Драган Цанков искал да нарече вестника си "Сан Стефанска България", за да го направи по-атрактивен и от по-голяма полза за руската политика. Но категорично от Петербург се противопоставят на едно подобно заглавие на вестника. В този вестник - "Източна светлина" на цанковистите русофили от Княжеството е публикуван един импровизиран разговор между Софиянец и Тракиец, с който се показва как Софиянеца изказва пренебрежение към Тракиеца, с което пък искат да възбудят регионалното чувство на Тракиеца, който пък да се противопостави на Софиянеца.

Вие ги нарекохте тези партии клиентелински, но я предполагам, че сега бихме ги нарекли "копейки". Имало ли е същите драми, каквито в момента имаме? Четирихилядници, плащане или всичко се прави на идейна основа, от любов към Русия? Кой е движещият мотив на такива хора като Драган Цанков?

Драган Цанков има съвсем безупречна политика до 1884 г. Трябва да ви кажа, че в много голяма степен това, което той прави оттам нататък, аз го отдавам на лична обида. Всъщност той е този, който до голяма степен с доста премерени ходове в рамките на възможното, което може да постигне и като опозиционен политик първоначално, и след това като министър-председател, се опитва да изкубне България, доколкото е възможно, заедно с княз Александър, от задкулисната власт. През това време, намиращите се в противоборство с него, други либерали на Петко Каравелов, го атакуват, че той не прави достатъчно в това отношение, знаейки прекрасно, че не може да се направи повече

Но пък тази риторика на Петко Каравелов го докарва на власт. Той става министър-председател, а Драган Цанков отива в опозиция. Петко Каравелов говори първо, че ще възстанови Търновската конституция, че ще отмени закона от 5 декември 1883 година, който гласи, че след 3 години тя ще бъде променена в реакционен дух. Но той  това не го прави, защото знае, че никой няма да му го позволи. Тоест винаги ще бъде намерен начин той да бъде свален от власт, от същото това задкулисие. Защото есента на 1883 година руските генерали Леонид Соболев и Александър Калубарс напускат България, но с условието, че ще бъде след 3 години променена Търновската конституция и този закон от 5 декември 1883 година ще бъде гласуван. Нещо повече. Те казват какъв ще е дневният ред на следващата сесия на Народното събрание, кои точно закони трябва да бъдат гласувани и че нищо повече не трябва да влиза в този дневният ред. Те като са поели ангажимент към Австро-Унгария в рамките на Съюза на тримата императори да бъде построена линията, свързваща с Западна Европа, те самите настояват правителството на Драган Цанков да я прокара през 3-тото Обикновено Народно събрание, а в същото време на подвластни на тях вестници ги карат да пишат срещу тези действия на Драган Цанков и да наричат линията, която се гласува под руски натиск "австрийската линия", а тези, които прокарват тази политика "слуги на Австрия". 

Тук ми се иска да обърна внимание на това в колко голяма степен пропагандата, която е срещу Съединението, прилича на това, което наблюдаваме в съвременната реалност. Защото ние непрекъснато имаме една политическа сила, която говори за посолството, посолството, посолството. Всъщност, виждаме, че задкулисната власт тогава в много голяма степен се упражнява през руското посолство в София и руското консулство в Пловдив.

Това, което е също така интересно да се отбележи, е, че тези, които реално, реално осъществяват съединението, са провъзгласени от противниците им за врагове на Русия, английски слуги, приятели на Австро-маджаро-чифутите и така нататък, което в много голяма степен прилича на така съвременни пропагандни похвати, които наблюдаваме в рамките на нашата действителност.

Тези, които ще имат възможността да прочетат книгата ми "Ссъединението срещу задкулисието. Политика и памет, 1885-1998 година" ще имат възможността да се убедят как точно от тези русофилски политически сили се изграждат и отрицателни разкази за съединението, отрицателни разкази за това, което се е случило на 6 септември 1885 година.

Следете новините ни в GoogleNews