Проливите: Руските амбиции към тях и съдбата на България (филм на Камен Невенкин, част I)

В края на ноември 1944 г. на бюрото на Молотов е оставена папка. Съдържа 66-страничен доклад, машинописен текст, с неангажиращото работно заглавие „Проливи“. Разработен е от Комисията по подготовката на мирните договори и следвоенното устройство, известна просто като Комисията „Литвинов“. Да, същият този Литвинов, който през 30-те години, в качеството си на външен министър, курира цялата международна политика на СССР.

На любителите на историята вероятно им е известно, че в началото на май 1939 г. Сталин, отчитайки необходимостта от сближаване с Хитлер, сменя Литвинов с Молотов и така поставя началото на нов външнополитически курс. Самият Литвинов вече се оказва ненужен и от този момент нататък неговата кариера тръгва рязко надолу. За да бъде запазен престижът му, през годините на Втората световна война заема няколко синекурни длъжности, които дават възможност на кремълския властелин хем да го контролира, хем да му е под ръка когато се наложи. Официалната длъжност на Литвинов през този период е заместник-народен комисар на външните работи на СССР, като за кратко е посланик в САЩ и Куба, а от есента на 1943 г. е председател на въпросната комисия. Въпреки че в професионален план е държан „в девета глуха“, експертността му остава ненакърнена и именно това прави въпросният доклад изключително ценен документ. Защото благодарение на него научаваме от първа ръка как в Москва в края на войната са гледали на проблема с турските проливи в исторически и политически контекст, и какви възможни решения са допускали.

* * *

През своята хилядолетна история Константинопол, известен също така като Цариград, а в наши дни – като Истанбул, е обсаждан поне 35 пъти. Повечето от обсадите са неуспешни, а името Русия (или по-точно Рус) присъства в този списък само веднъж, през 941 г., когато киевският княз Игор блокира византийската столица по суша и море, но не успява да проникне в нея с войските си и след като претърпява поражение се оттегля. От този момент нататък всеки самодържец на руските земи, който мечтае за контрол върху проливите свързващи Черно със Средиземно море е пределно наясно, че това може да се осъществи само по един начин – те трябва да бъдат достигнати по суша, като се мине през териториите, населявани от българите.

Първи това опитва да стори киевският княз Светослав, който през 966-971 г. буквално опостушава тогавашното българско царство с армията си от езичници. Опититие му да стигне до стените на най-големия град в света по онова време обаче са спрени през 970 г. от византийците в Източна Тракия при днешния турски град Люлебургаз (който тогава се е наричал Аркадиопол), а на следващата година е разбит и край Дръстър (днес известен като Силистра). Самият княз-варварин скоро след това губи живота си, докато е на път към дома.

Минават още около седемстотин години преди Русия да възобнови походите си на юг. Начало на черноморските кампании на Москва е положено по време на управлението на Петър I, впоследстве станал известен като Велики, макар че той няма никакво отношение към първите две военни похода към Крим, тези през 1687 и 1689 г., защото тогава е бил все още малолетен.

Петър I поема контрола на държавата едва 17-годишен, през 1689 г. Младият цар още от самото начало е наясно че Русия може да стане велика сила само ако получи излаз на незамръзващо море. И ако кампанията му срещу Швеция, продължила близо четвърт век, приключва с успех и новопровъзгласената Руска империя си извоюва дълга брегова ивица в източната част на Балтийско море, то действията на Петър I в Причерноморието завършват с катастрофа. През лятото на 1711 г. армията му е обкръжена южно от днешния румънски град Яш, а амбициозният руски владетел по чудо избягва пленяването си и е унижен да моли за мир. През 1713 г. е подписан Одринският мир, който лишава Петър I от еднственото му пристанище в района – крепостта Азов на едноименното море – и така слага край на военноморските му амбиции.

* * *

Най-много по отношение на разширяването на империята в югозападна посока постига Екатерина II. Станалата популярна като Екатерина Велика, императрицата с немска кръв във вените си води две доста успешни войни с османците, в резултат на които прибавя към владенията си територията на днешна южна Украйна зедно с Крим. Има и бонус – след първата война (приключила през 1774 г.) Русия официално получава правото да покровителства балканските православни християни. Това отприщва у амбициозната немкиня поредния мегаломански пристъп, в резултат на което в главата й се заражда т.нар. „гръцки проект“. Той представлява - ни повече, ни по-малко - възстановяване на някогашна Византия в границите на днешна Гърция и България, плюс проливите и Константинопол, както и по-голяма част от черноморското, егейското и средиземноморското крайбрежие на Мала Азия. На север от Дунава пък е предвидено да възникне държавата Дакия, която е трябвало да включва земите на днешна Молдова, източна и южна Румъния, и да служи като своебразен буфер между Русия и мощната тогава Австрия. Както може би сте се досетили, „византийският“ проект фаворизира най-вече гръцкото православно население и в него няма отделени точки за българите и други подобни малки народи. Нито приживе, нито след смъртта на Екатерина Велика са предприети някакви стъпки по реализирането му, най-вече защото другите влиятелни европейски държави са категорично против.

* * *

Всяка следваща война с Османската империя приближива Русия все повече и повече до проливите. Кулминацията настъпва през 1833 г., когато по молба на султана руски кораби пристигат на Босфора и стоварват десант, за да предпазят Цариград от евентуално завземане от разбунтувалия се управител на Египет Мохамед Али паша. Подписан е Ункярискелесийският договор, който формира военен съюз между двете империи и задължава руснаците и в бъдеще да предоставят помощ на султана, ако се наложи. В замяна Руската империя получава изключителни преимущества, касаещи корабоплаването в Черно море. Съгласно тайна клауза в договора, нейни военни кораби ще могат безпрепятствено да минават през Босфора и Дарданелите, като същевременно тя ще може да иска затварянето им за съдове на трети страни.

Очевидно е, че тази клауза е насочена най-вече срещу Великобритания и Франция, и дава изключителни преимущества на Русия в района на Средиземно море. Това сериозно стряска Лондон и през следващите десетилетия британците полагат сериозни усилия по укрепването на Османската империя, за да не се налага трети страни да гарантират сигурността й. Великобритания също така работи активно и в сферата на международното право, и веднага след като Ункярискелесийският договор изтича през 1841 г. в Лондон е подписана конвенция за Проливите, която ликвидира всички предимства, с които Русия се е сдобила дотогава. Преминаването на нейни военни кораби през Босфора и Дарданелите отново е забранено, а с тази привилегия ще могат да се ползват само османците и някои техни съюзници.

Никога след това Руската империя и нейните наследници – СССР и днешната Руска Федерация – не успяват даже и да се приближат до положението от 30-те години на 19-ти век, когато внукът на Екатерина Велика, Николай I, е фактическият господар на турските проливи. В продължение на повече от век се водят кървави войни, използва се целият арсенал на дипломацията за натиск върху Турция, нейните съюзници и съседи, провеждат се безчет тайни преговори, сключват се амбициозни договори и се кроят мегаломански планове, но всичко е напразно. Руският ботуш никога повече не стъпва на Босфора.

* * *

Опитът на Николай I да възстанови влиянието си в района на Проливите завършва катастрофално – Русия претърпява унизително поражение в Кримската война от 1853-1856 гг. и губи не само част от влиянието си в региона, а със сигурност и част от престижа си, но дори и правото да има собствен военен флот в Черно море. Самият Николай I не доживява да види краха на амбициите си, а мирният договор в Париж е подписан от името на неговия първороден син, новият император Александър II, който ще остане в историята като Освободителят.

Най-важният ефект от Парижкия договор е превръщането на Черно море и крайбрежието му в демилитаризирана зона, защото освен Русия, на Османската империя също е забранено да разполага в черноморските си пристанища военен флот, а и въобще никоя страна няма право даже да изгражда по крайбрежието военни съоръжения като крепости, укрепления, арсенали и пр. Към договора е прикрепена и нова конвенция за Проливите, която забранява навлизането на всякакви военни кораби в Черно море, а освен това обявява корабоплаването по река Дунав за свободно.

Извън чисто военното поражание, нанесен е и тежък удар по регионалната политика на Русия, защото тя е принудена да отсъпи от владенията си в района на делтата на Дунав и най-вече - да се откаже от протекторатите си над Влахия, Молдова и Сърбия. А именно Влахия и Молдова, които пет години по-късно се обединяват в единна държава, наречена Румъния, винаги са разглеждани от руските самодържци като първо стъпало в сухопътния контрол на Проливите. За това никак не е случаен фактът, че до края на съществуването си царска Русия се бори със зъби и нокти да притежава Бесaрабия (днешна Молдова), че същото правят и болшевиките, а Сталин брутално я анексира през 1940 г. И именно Проливите са причнината Сталин да е толкова бесен на Хитлер, че през есента на 1940 г. в Букурещ идва на власт правителство, което обвързва политиката си изцяло с Германия. Защото, ако не контролира Румъния, Сталин няма как да контролира България, а ако не контролира България, никога няма да може да сложи ръка на Босфора и Дарданелите. Затова през цялото време, докато е в съюз със САЩ и Великобритания през Втората световна война, всесилният съветски вожд настоява Румъния да бъде включена в сферата на интересите на СССР. И накрая, колкото и да се дърпат, съюзниците са принудени да му я отстъпят.

Продължава на стр. 2

Следете новините ни в GoogleNews