Историята и краят на 50-годишната гражданска война в Колумбия

От стр. 1

Така или иначе, независимо от това, с кого са свързани партизанските лидери, мнозинството партизани и досега воюват от идеалистични подбуди, защото социално-икономическата ситуация в страната и репресиите от страна на силовите държавни органи са ги довели до пълно отчаяние. 

Институционализираното насилие от страна на държавата и в този случай не може да не доведе до народно насилие, още повече, че традицията на “виоленсия” (насилие) в Колумбия твърдо присъства във всекидневния живот на колумбийския народ и, за разлика от някои съседни държави (Венецуела, Еквадор, Панама), тя не прекъсва нито за един ден в XX век, да не говорим за началото на XXI век.

Вътрешният конфликт се разпространява и на територията на съседните държави. На 2 март 2008 г. спецчасти на колумбийската армия минават границата с Еквадор и убиват 17 бойци от ФАРК, начело с първия заместник на Мануел Маруланда Велес – Раул Рейес (който в началото на февруари 2000 г. посети Ватикана начело на 15 фарковци в рамките на мирния процес). Тази акция едва не довежда до война между Колумбия и съседите й. Левите радикали, управляващи в Кито и Каракас, а също в Манагуа, Хавана и Ла Пас, проявяват готовност да дадат отпор на колумбийските военни.

По този повод активистът на ККП Хайме Санабриа споделя: “Това, което става у нас в страната е жалко и срамно! Ние се намираме под властта на лъжливо правителство, за което понятието “терорист” означава да не се съгласява с политиката на Урибе и Буш" (тогава президент на Колумбия беше Алваро Урибе, който два пъти е избиран на този пост). Хайме Санабриа подкрепи президента на Еквадор Рафаел Кореа и заклейми колумбийските военни. Подобни изказвания направиха и лидерът на Еквадорската комунистическа партия Хорхе Санчес, и идеологът на Фронта за национално освобождение “Фарабундо Марти” в Салвадор Алберто Марин /и тримата са учили в София/. 

Ленинисткото партизанско движение е продължение на либералното от втората половина на 40-те години на XX век. Отрядите на ФАРК възникват спонтанно срещу репресиите от страна на държавата. Първият им отряд възниква, когато команданте Мануел Маруланда Велес събира близките си роднини и ги обединява във въоръжена група за защита на земята им. Едва след това той и неговите сподвижници се запознават с марксистката идеология и я възприемат като ръководно начало в борбата за справедливост.

Напомнянията за «дългата ръка на Москва» се отнасят само за ККП, основана от сътрудници на Коминтерна. До разпадането на СССР тя следваше строго инструкциите на Москва. Идеологът й Мануел Сепеда (убит през 1994 г. от отрядите за Обединена самоотбрана на Колумбия - АУК) твърдеше, че «колкото и да искаше ръководството на ККП да постави под свой контрол партизаните от левите групировки и да направлява дейността им, това засега не ни се отдава». По неговите думи колумбийците влизат в левите партизански групировки заради потъпканите чест и достойнство от армията и полицията. Той цитираше думите на бившия военен министър на Колумбия Алберто Руиса Новоа: «Войната е майка на всичко. Или вие ще се научите да убивате, или вас ще ви убият». Те са казани през 1963 г., но са актуални досега. Конфликтът преминава през цялата история на страната.

Колумбия първа дава пример за едновременна парламентарна и партизанска борба. После това се повтаря в Куба, в Никарагуа, в Перу. За втори път това се случва в Колумбия, когато лидерите на маоистката Народна армия за освобождение (ЕПЛ) Бернардо Гутиерес и известният колумбийско-испански режисьор Серхио Кабрера подписват мирно споразумение с правителството и участват в изборите. Последният е назначен за заместник-председател на Парламента, макар че част от неговите съратници продължават да водят въоръжена борба. Той казва, че “маоистите не възприемат веднага политиката на мира и компромисите след дълги години на безкомпромисна партизанска война”. Според него това е идейно-политическото наследство на културната революция в Китай от втората половина на 60-те години на XX век. Родителите на Серхио Кабрера са испански анархисти, емигрирали в Колумбия след гражданската война в Испания и победата на Франко. Там стават членове на ККП и през 60-те години на XX век вземат страната на Мао Цзе Дун в конфликта му с Хрушчов и Брежнев. Тогава се преселват в Пекин, където израстват Серхио и сестра му Марианела и преживяват културната революция. Впоследствие семейството се връща в Колумбия, за да основе ЕПЛ.

Втората по значимост лява въоръжена групировка в Колумбия – «Армията за национално освобождение» - ЕЛН (така наречените «хамелеони на революцията») е създадена през 1964 г. от колумбийски студенти в Куба. Водещият изследовател на колумбийската герила Збигнев Ивановский я смята за «най-боеспособната сред организациите, приели решение да претворят на практика идеите на Ернесто Че Гевара”. Лидерите на ЕЛН смятат за единствено възможна въоръжената борба, в която основна роля играят селяните. Партизанската война започва и се развива в планините. Партизанските командири планират да я пренесат в градовете. 

За популярността и авторитета на ЕЛН голямо значение има присъствието в редовете на групировката на видния теолог на освобождението Камило Торес Рестрепо, загинал през февруари 1966 г. в бой с армията. В ЕЛН има силни вътрешни противоречия, довели до създаването на съперничещи групировки, до дезертьорство и разстрели на “ренегатите”. (Като “ренегати” са разстреляни и създателите на първоначалното ядро на ЕЛН). Изследователят Марина Чумакова смята партизаните за виновни за това, че конфликтът с властите е “приел злокачествена форма, заплашваща самото съществуване на държавата”, подчертавайки, че “в хода на конфликта мишена най-често става най-беззащитната част на обществото”. А френският изследовател Даниел Пеко свързва активността им с “бурното развитие на наркобизнеса в страната”.

Колумбийският конфликтолог Карлос Медина Гальего характеризира ЕЛН с “междуличностни и групови конфликти, неоправдани процеси, двоен морал, разстрели и дезертьорства, нанесли по-голяма вреда на организацията, отколкото сблъсъците с въоръжените сили”. Колегата му Гереро Барон говори за “прогресираща деградация на войната”.

Збигнев Ивановский твърди, че “ръстът на активността на ляворадикалните формации и неспособността на държавата да обезпечи на своите граждани право на живот доведоха до стремителен ръст на ултрадесните военизирани формации … за координация на действията си създадоха организация “Обединена Самозащита на Колумбии” - АУК… вендетата между ултралевите и ултрадесните незаконни въоръжени формации доведе до по-нататъшна ескалация на терора, жертви на който все по-често са мирните жители”.

Началото на преговорите между правителството и ФАРК е още през 2012 г. в Норвегия. Заслуги за мирния процес имат най-вече сегашния президент на страната Хуана Мануел Сантос и новия лидер на ФАРК Тимолеон Хименес “Тимошенко”. А най-голям противник на преговорите е бившият президент Алваро Урибе, при когото Сантос беше министър на отбраната. Урибе нарече преговорите “плесница за демокрацията” и „свидетелство за отслабване на държавата и укрепване на тероризма”.

На първия кръг обаче съществено резултат все още няма. Сближаване на позициите започва на втория рунд на преговорите започва в Хавана. Централна тема на него е аграрният проблем, който собствено и провокира въоръжения конфликт.

Мечтата за Нобелова награда

Още при започването на преговорите двама от най-видните изследователи на колумбийската политика отбелязват какво огромно значение играе мечтата на колумбийския президент да получи Нобелова награда за мир.

Още тогава Марина Чумакова казва, че Сантос влиза в преговорите с две цели - да се избави от сянката на миналото и за да получи Нобеловата награда за мир.

Емил Дабагян пише “Сантос в случай на успешна реализация на своите планове, се надява да получи Нобелова награда за мир” и отбелязва колко отговорно президентът се отнася към преговорите.

На 26 септември 2016 г. в 17.30 преговорите приключиха. Хуан Мануел Сантос и Тимолеон Хименес си стиснаха ръцете. Присъстваха генералният секретар на ООН Бан Ки Мун, кубинският президент Раул Кастро /който има основна заслуга за подписването на мирното споразумение/ и негови колеги. Съветът на Европа махна ФАРК от списъка на терористичните организации. Тимошенко каза по време на подписването: „ФАРК дълбоко съжаляват, че деструктивната власт, сееща омраза, повлия на колумбийското решение... ФАРК потвърждава желанието си за мир и подчертава своята готовност да използва само думи, като оръжие за изграждане на бъдещето. Колумбийският народ вярва в мира, съобразява се с нас. Мирът ще победи...” 

Оставаше на 2 октомври колумбийците да одобрят споразумението на референдум. При 37% участие, 50.22% гласуваха против, 49.77 за споразумението. На 3 октомври Сантос събра политическите сили. Покани и партията „Демократичен Център” на бившия президент Алваро Урибе: най-големият противник на споразумение с ФАРК, убили баща му. Салвадорският ляворадикален журналист Хуан-Хосе Далтон (син на поета-комунист Роке Далтон) обяви, че „точно Алваро Урибе е най-големият победител на референдума”. На срещата Сантос обяви, че заедно трябва да решат по кой път ще вървят. ФАРК потвърдиха, че ще спазват прекратяването на огъня, независимо от резултати на референдума. 

Засега постовете на ООН остават по местата си, до второ нареждане. Те няма да могат да убедят ФАРК да уволнят децата-войници, или да споделят с роднините на жертвите си поне част от спечелените наркопари. Това и досега не се беше случило, а след референдума е твърде късно. С противопехотните мини също няма напредък. Както подчертава Кармен Де Карлос, вече всичко зависи от Тимошенко, Иван Маркес, Родриго Гранде, Пастор Алапе, Карлос Антонио Лосада, Хесус Сантрич и другите от ФАРК.

------------

Авторът е доктор по политология, латиноамериканист

Още по темата

10/10/2016 Свят

Хуан Мануел Сантос дарява парите от Нобеловата си награда за мир

07/10/2016 Свят

Президентът на Колумбия с Нобел за мир

03/10/2016 Свят

Колумбийците казаха "не" на мира с ФАРК

Следете новините ни в GoogleNews