Историята и краят на 50-годишната гражданска война в Колумбия

Последна промяна на 10 октомври 2016 в 21:00 6198 5

Снимка АП

Историческа снимка: Президентът на Колумбия Хуан Мануел Сантос (вляво) и лидерът на ФАРК Тимолеон Хименес - Тимошенко слагат край на продължилата 50 години гражданска война. Клетвата им скрепява президентът на Куба Раул Кастро

Президентът на Колумбия Хуан Мануел Сантос получи Нобеловата награда за мир за 2016 г. заради усилията си да спре продължаващата вече 50 години гражданска война в страната си.

След четири години преговори президентът Хуан Мануел Сантос и бунтовническият лидер Тимолеон Хименес подписаха сделка, според която народът на Колумбия трябваше да се произнесе на референдум споразумението за мир между правителството и бунтовническата организация „Революционни въоръжени сили на Колумбия“ (ФАРК).

Въпреки че референдумът беше отхвърлен с 50,2% на 49,8% (едва 63 хил. гласа разлика), Сантос получи Нобеловата награда за мир.

Предлагаме ви текста на Георги Коларов - един от най-големите познавачи на Левите и революционните движения в Латинска Америка за историята на един от най-дългите конфликти по света.

Дълголетната партизанска война в Колумбия, започва веднага след Втората световна война. Тя е първата в Латинска Америка война между партизани-марксисти и държавна армия. 

Военно-политическото насилие е заложено на колумбийска територия веднага след идването на испанските конкистадори, начело с Гонсало Хименес де Кесада, тяхното проникване навътре в страната и срещата им с индианските племена, под властта на вожда (Сипа) Тискесус.

Гонсало Хименес Де Кесада нарича територията на бъдеща Колумбия Нова Гранада – той е роден в Гранада – последната столица на халифа на маврите на Иберийския Полуостров.

В течение на три века, докато тази територията е под испанско владичество, конкистадорите жестоко експлоатират коренното население. Опитите за съпротива са посрещани с “огън и меч”. Числеността на индианците стремително пада. Едновременно с това върви процес на “метисация” и формиране на колумбийската нация. Към него, освен коренните жители и испанците, се включват африканските роби и техните потомци.

Освободителната война против испанската монархия започва именно на територията на днешна Колумбия (тогава провинция Куиндинамарка) и Венецуела. От тогава военно-политическото насилие остава ключов фактор в живота на колумбийската държава и общество. Културата на насилието става иманентна характеристика на начина на живот и мирогледа на жителите на страната. Те се възприемат в омагьосания кръг на насилието.

Проникването на идеите на марксизма в страната в началото има ненасилствен характер, макар че не се поощрява от държавата. Противостоенето е преди всичко в парламентарната и профсъюзната борба. Политиците-марксисти знаят, че не са в състояние да оглавят въоръжената борба против колумбийската армия и да я доведат до успешен край.

Така е до края на Втората световна война, докато не нарастват възможностите на съветската държава да разшири своето влияние на латиноамериканския субконтинент.

Може да се каже, че в един момент в Колумбия всеки воюва против всеки: действат 57 леви партизански групировки. Най-главните от тях влизат в Националния партизански координационен съвет «Симон Боливар»: Революционните въоръжени сили на Колумбия (ФАРК), прокубинската Армия за национално освобождение (ЕЛН), оглавявана от испанския свещеник Мануел Перес; маоистката Народна освободителна армия (ЕПЛ), индеанисткото въоръжено движение «Кинтин Ламе»; троцкистката групировка “Работническа самоотбрана”; социалдемократическото партизанско движение М-19 (до март 1990 г.). От тях най-близки до ленинизма са ФАРК. Те обявяват, че се стремят към "завоюване на властта чрез въоръжено народно въстание в комбинация с генерална стачка в работническите сектори и в останалите трудови слоеве в страната". Мнозинството са партизани от селата. Има и работници, студенти, интелигенти. Командири са представители на средните градски слоеве.

ФАРК е създадена в противовес на армията, която защитава интересите на олигархията и репресира селското население. ФАРК вижда като единствено средство за преодоляване на това състояние е въоръжената съпротива. Програмата й е антиимпериалистическа и предвижда радикални социално-икономически изменения. Призовава за национализация на природните богатства на страната, експлоатирани от САЩ. Предвижда аграрна реформа, насочена към желаещите да имат земя, но нямащи възможност да я купят. Ръководители на ФАРК смятат, че целите в програмата могат да бъдат достигнати единствено по пътя на радикална смяна на системата. Според покойния основател и главнокомандващ Мануел Маруланда Велес на страната е нужна "социална, икономическа и политическа революция" и "главен враг на колумбийския народ е североамериканският империализм".

След гибелта на неговите заместници Алфонсо Кано и Раул Рейес, главнокомандващ на ФАРК става Тимолеон Хименес, с прякор Тимошенко.

Ръководството на ФАРК разбира, че военната победа е невъзможна, ако част от армията не премине на страната на въстаниците. Затова прави опити да убеди военнослужещите, че служат на чужди интереси и че трябва да превърнат войната между партизаните и военните във война на партизаните и военните против "капиталистическата система". Води се военна подготовка по селата и в градовете. Градските ФАРК готвят специализирани бойни групи.

Концепцията им предвижда едновременни победи в столицата и другите големи градове, за които е нужно да се мобилизират пролетариатът, селячеството, средната класа, интелигенцията, студентите. Тя е съвременен вариант на “гера популяр пролонгада” (продължителна народна война). По мнението на Хакобо Аренас, един от основателите на ФАРК, партизанското движение може да продължи десет или двадесет, или даже петдесет години преди вземането на властта. Той посочва примера на сандинистите в Никарагуа, които се съхраняват, докато чакат поява и развитие на революционна ситуация. Отбелязва, че "където няма революционна ситуация, не може да се развива партизанско движение, което да повлияе на решителността на народа и народната мобилизация за промяна на социалната система". (Тук има съвпадение с позициите на Колумбийската комунистическа партия /ККП/, но твърденията, че ФАРК са военно крило на ККП не отговарят на действителността.)

Сред изследователите на латиноамериканските леви съществуват полярни гледни точки относно колумбийското партизанско движение. Някои са убедени в безкористността и идеализма на партизанските ръководители. Други са въвели в обръщение термина “наркотрафикант-герилеро”, водещ война против обществото и смятат, че именно колумбийските наркобарони са заинтересувани в разрушаването на страната, отстоявайки престъпни интереси чрез партизански акции. Затова финансират и въоръжават партизаните от ляворадикалните групировки и насочват дейността им.

Следва на стр. 2

Страница на статията : 0102