''Русия ще загуби войната. Въпросът е какво ще се случи след това''

Изходът от руско-украинската война е общо взето ясен: Русия ще я загуби, всъщност тя вече я губи. Невъзможно е да се постигнат политическите цели, заради които тя беше започната. Москва няма сили да превърне Украйна в свой протекторат и да разположи ударни сили на полско-украинската и румънско-украинската граница, коментира "Важные истории" в редакционна статия на Юрий Федотов.

В същото време Кремъл въвлече страната в конфронтация с колективния Запад, която не е в състояние да спечели. Достатъчно е да се каже, че Русия е десетки пъти по-малка от тази група държави по отношение на БВП и по отношение на разходите за научноизследователска и развойна дейност. Последното е особено важно: способността да се предлагат и прилагат революционни научни идеи и да се създават нови технологии на тяхна основа определят най-важните качествени характеристики на икономическия и военния потенциал.

Тези и други фактори, в които Русия изостава в сравнение със Запада и Китай обаче, макар и неизбежни, се проявяват бавно. През следващите години светът и най-вече Европа ще трябва да се справят с една агресивна, озлобена страна, способна след поражението си във войната да възстанови въоръжените си сили до предвоенното ниво и, най-важното, да притежава ядрено оръжие. Това повдига въпроса: възможно ли е да се създаде система за сигурност в Европа, която да неутрализира заплахата, която представлява Русия?

Руската заплаха

Твърди се, че за да се елиминира руската заплаха, е достатъчно да се отстрани Путин от власт и да се стигне до падането на режима, който той създаде. Поражението на Путин "ще даде възможност на онези, които се стремят към светло бъдеще, да демонтират стария режим и да създадат нова политическа реалност", пишат например Гари Каспаров и Михаил Ходорковски. "За мнозинството от руснаците изборът на мир, свобода и просперитет би бил очевиден." С други думи, "оковите щяха да паднат" и освободеният народ щеше с ентусиазъм да започне да гради друго светло утре.

Разбира се, именно Путин взе решението за нахлуване в Украйна и днес е основната, макар и не единствената, движеща сила на войната. Но изборът на повечето руснаци в полза на свободата и мира далеч не е еднозначен. Някои социолози твърдят, че около три четвърти от руското население подкрепя войната в Украйна. Други говорят за безразличие и апатия сред повечето руснаци. Последното всъщност също е форма на подкрепа за агресията - тя развързва ръцете на властта както в страната, така и извън нея.

На социолозите може да се вярва или да не се вярва. Но не може да не се вярва на фактите. Антивоенните протести в началото на войната бяха слаби и сега са сведени до минимум. Неколкостотин хиляди души избягаха от мобилизацията през есента на миналата година. Това е незначителна част - най-много 10% процента, от тези, които могат да бъдат мобилизирани. По-голямата част от останалите, получили призовка, отиват послушно в наборните пунктове. Протестите на мобилизираните мъже не са предизвикани от недоволство срещу агресивната война, а от небрежността на властите, лошото снабдяване, забавеното изплащане на парите и т.н. Нахлуването в Грузия през 2008 г. и анексирането на Крим предизвикаха изблици на масов джингоизъм (от англ. евфемизъм за Исус Христос - означава националистически възглед, подкрепящ агресивната външна политика) и подкрепа за властите в Русия. Дори хората, които дълбоко вярват в една красива Русия на бъдещето, не спорят с това. И накрая, самият факт, че Путин е на власт повече от 20 г. без масова опозиция и същевременно без масови репресии, показва, че режимът, който е установил, и външната му политика отговарят на очакванията и стремежите на масите.

Социолозите и психолозите все още не могат да обяснят тази особеност на руското общество. Важното тук е, че поражението на Русия ще породи силен Версайски синдром и желание за отмъщение. Колективният Запад не е готов да окупира Русия, както направи с Германия и Япония през 1945 г. В същото време както в САЩ, така и в Европа се страхуват да бъдат прекалено строги към Русия, за да избегнат нейното разпадане, което може да я превърне в ядрена дупка в човечеството, обхваната от безредици. Има ли изход от тази ситуация?

Ядрено разоръжаване на Русия

Най-надеждното средство за неутрализиране на заплахата, която представлява Русия, би било премахването на нейните ядрени оръжия. "Необходимо е да се научат уроците на историята - заяви например Сергей Кислица, представител на Украйна в ООН, - за да не се повтори трагедията". Неизбежното военно поражение на Русия трябва да бъде последвано от заместване и ядрено разоръжаване на тази територия".

Подобна позиция е повече от оправдана. Ако Русия не разполагаше с ядрени оръжия, тя или нямаше да рискува да нахлуе в Украйна, или щеше да бъде победена от последната с помощта на западните съюзници. Но лидерите на САЩ и Европа изключват участие в руско-украинска война именно защото се опасяват, че Москва може да използва ядрени оръжия - както срещу Украйна, така и срещу държавите членки на НАТО. В резултат на това войната се удължава, а инициаторите на агресията се надяват да останат ненаказани, независимо от изхода на военните действия.

Лесно е обаче да се изтъкне ядреното разоръжаване на Русия като стратегическа цел и е изключително трудно да се постигне. Москва ще държи на ядрения си арсенал, докато (и ако!) пълният разгром на въоръжените ѝ сили в Украйна или постепенното влошаване на икономиката ѝ, съчетано със задушаващи санкции, я принудят да капитулира. Кога ще се случи това и дали изобщо ще се случи, не знаем. Като цяло сценарият за изграждане на европейска сигурност чрез лишаване на Русия от ядрени оръжия е привлекателен, но утопичен. Поне засега.

Контрол на въоръженията

След края на Студената война Европа създаде система за сигурност, основана на Договора за ограничаване на конвенционалните въоръжени сили и няколко споразумения за мерки за укрепване на доверието и сигурността. Без да навлизаме в детайлите на тези документи, ще очертаем логиката на този подход.

Целият европейски континент, включително територията на бившия Съветски съюз, беше разделен на няколко зони. Във всяка от тях бяха установени тавани на въоръженията на държавите членки на НАТО и на Организацията на Варшавския договор, за да се премахне количественото предимство, което съществуваше до началото на 90-те години на ХХ век за СССР и неговите съюзници. Бяха въведени договорени тавани на въоръженията във всяка от държавите членки на договора, както и ограничения за големи учения. Страните по договора и други споразумения си разменяха подробна информация за броя и разположението на въоръжените сили, за техните придвижвания и учения, а на практика бяха въведени проверки на място.

Естествено, възниква въпросът: не е ли възможно сега, въз основа на този опит, да се договори някаква форма на ограничения на въоръжените сили и военните дейности в районите, прилежащи към границите на Русия с държавите от НАТО, Украйна и Южен Кавказ? Например, да се създаде демилитаризирана, постоянно контролирана от международната общност ивица по тези граници. Ако приемем, че подобни мерки са съпроводени с ограничаване на руския тактически ядрен потенциал, подобен подход към европейската сигурност на пръв поглед може да изглежда привлекателен.

Въпреки това, дори ако Москва започне преговори за ограничаване на въоръженията и мерки за изграждане на доверие, тя ще изисква подобни мерки от граничещите с НАТО държави членки - Украйна и Южен Кавказ, което вероятно ще бъде неприемливо за тях. С огромната си територия Русия ще може да възстанови и изгради въоръжените си сили извън демилитаризираната ивица, докато балтийските държави, Полша и Украйна може да бъдат силно ограничени в развитието на въоръжените си сили и разполагането на съюзнически войски на своя територия.

Но основният въпрос е друг: именно Русия разруши системата от ограничения, създадена от Договора за обикновените въоръжени сили в Европа, като преустанови участието си през 2007 г. Няма и не може да има гаранция, че в бъдеще руското ръководство няма да повтори същия трик: приемайки за известно време идеята за демилитаризирана зона по линията на съприкосновение, то ще наруши съответните споразумения веднага щом възстанови военния си потенциал. По-общо казано, всеки контрол на въоръженията, независимо дали е конвенционален или ядрен, е валиден, докато всички страни по съответните споразумения са съгласни да ги спазват. От друга страна, Москва е склонна да ги "суспендира", когато сметне, че е изгодно да го направи.

Сдържане

По-реалистичен е сценарият за европейска сигурност, основан на военно възпиране на Русия, т.е. разполагането на военни сили в съседните на Русия страни, за да се гарантира предотвратяване на всяка агресия от страна на Москва. Съвременните средства за космическо разузнаване, комуникации и контрол, обединени в единна мрежа, заедно със средствата за поразяване - далекобойна високоточна артилерия, изтребители-бомбардировачи от пето поколение F-35 и F-22, широко разпространени стелт технологии и т.н., са в състояние за кратко време да прекъснат потенциалното руско настъпление в зоната на съприкосновение на силите на НАТО и Русия. Разполагането в държавите от фронтовата линия (балтийските държави, Полша, Украйна, евентуално Чешката република и Румъния) на нови видове американски ракети с обсег от 500 до почти 3000 км, чието разработване се ускори драстично, след като Русия унищожи през 2019 г. Договора за ракетите с малък и среден обсег от 1987 г., може да увеличи из основи потенциала за възпиране.

С други думи, съществува техническа възможност за ефективно сдържане на Русия. По-трудно е нейното прилагане. Реалното укрепване на източния фланг на НАТО започна едва след масираното нахлуване на Русия в Украйна. Преди това в западните политически и особено академични среди преобладаваше схващането, че Москва никога няма да рискува голяма война в Европа и че натрупването на оръжия в близост до границите ѝ ще даде на руските милитаристични кръгове повече аргументи да подсилят собствените си войски или да провалят диалога с Кремъл, който за мнозина на Запад все още е много скъп. В западния интелектуален и политически естаблишмънт далеч не е изчезнало схващането, че ще трябва да се преговаря с Русия, включително с режима на Путин, при условия, които са подходящи за този режим или за неговия наследник.

Логично е също така да се приеме, че НАТО трябва да осъществява възпиране. Но решенията в рамките на тази организация се вземат с консенсус, който не е лесно да се постигне, например във връзка с разполагането на нови американски ракети в Европа. Държавите членки на НАТО възприемат руската заплаха по различен начин. За някои от тях тази заплаха е изключително актуална, а за други тя изглежда абстрактна и далечна. И това отново повдига проблема за надеждността на гаранциите за сигурност, основани на член пети от Северноатлантическия договор. Остава въпросът до каква степен механизмите за възпиране на Русия се разпростират върху неприсъединилите се към НАТО Украйна, Грузия и Молдова.

Нов междуморски съюз

Нерешителността на Северноатлантическия алианс би могла да насърчи държавите от предната линия да развият собствен капацитет за възпиране. На практика това означава реализиране на концепцията за междуморския съюз, развита преди почти един век от полския лидер Йозеф Пилсудски, съвременната доктрина "Триморие" и други стратегически инициативи, насочени към създаване на военно-политически съюз на фронтовите държави в Централна и Източна Европа и Западното Черноморие.

Такъв съюз, чието ядро може да се състои от Полша, Украйна и евентуално Румъния, би разполагал със значителни въоръжени сили. Твърде рано е да се каже в какво може да се превърнат въоръжените сили след войната. Това, което е ясно обаче, е, че независимо как ще завърши войната, украинската армия ще придобие уникален боен опит и ще разполага с десетки, ако не и стотици хиляди мотивирани, адски мотивирани войници и офицери. Полша бързо изгражда своя военен капацитет. САЩ са поръчали 32 бойни самолета от пето поколение F-35, поне шест батареи за противовъздушна отбрана Patriot в допълнение към вече съществуващите две, 250 танка Abrams, Варшава възнамерява да закупи и 500 HIMARS, от които 18 трябва да пристигнат в Полша скоро заедно с 45 ракети ATACMS.

В Централна и Източна Европа може да възникне нова военно-политическа структура, паралелна на НАТО. Ролята на Северноатлантическия алианс ще бъде значително намалена - основната му функция, възпирането на Русия, до голяма степен ще бъде поета от държавите в Стратегическия пояс между моретата. Най-вероятно тази нова структура ще бъде покровителствана от Вашингтон и Лондон. А значението на стара Европа и нейните традиционни лидери ще намалее значително. Възможно е също така държавите от фронтовата линия да искат да работят заедно за изграждането на ядрен потенциал, който да възпира Русия от използването на ядрени оръжия.

Следете новините ни в GoogleNews