Защо българите продължават да срещат дискриминация, когато работят на Запад?

На 4 и 5 ноември в зала „Марин Дринов“ на Българската академия на науките ще се проведе международна конференция, посветена на трудовата мобилност в Европейския съюз, за която OFFNews вече информира. По този повод разговаряме с д-р Христо Карабаджаков, ръководител на международния проект „Транснационално консултиране на хора с миграционен произход за достоен труд“ (TRAM4DW), по темите за трудовата мобилност, защитата на правата на работещите и актуалните предизвикателства пред мобилните работници в България и Европейския съюз. Регистрацията е свободна и можете да я направите ТУК. 

Има ли проблем при работата в чужбина и защо трудовата мобилност е важна?

Правото на работа в рамките на Европейския съюз е заложено в основните договори на Съюза от Рим (1957) през Маастрихт (1993) до Лисабон (2009). Според него всеки гражданин на ЕС може да избере къде да живее и да работи. От Лондон до Люблин в Полша, от Трьондьо в Норвегия до Трапани в Италия – всеки има правото на престой и да търси свободно работа според квалификациите си. Тази свобода е завладяваща! Въпрос на желание и малко късмет е да работиш лятото на топло из Централна и Западна Европа, а зимно време да се връщаш при семейството си.

Нека за момент осъзнаем мощта във визията на основателите на Европейската икономическа общност. През 50-те години на 20 век държавите в Европа са стояли пред наследството от Втората световна война – противопоставянето на две идеологии, на два политически и икономически модела, които дадоха хода на Студената война. От една страна, планови икономики, в които работниците са били мотивирани с големия разказ за съревнованието с конкурентния капиталистически строй, а индивидуалната свобода е била допускана само като резултат от готовността да се включиш в състезанието. В противен случай човек не е представлявал нищо друго освен трудов и социален аутсайдер. От друга страна, трудово-социалният модел на свободните икономики залага и до днес на реализацията на свободния пазар на заложби, компетенции и знания според принципа на търсенето и предлагането. Условие за това е функциониращ свободен пазар. Това наричаме с техническия термин меритократичен принцип. Индивидуалната свобода като реализация на способностите и знанията намира продължение във визията за Общия европейски трудов пазар.

В хода на интеграцията на Европейския съюз се утвърждава названието „трудова мобилност“. Приблизително с въвеждането на Единния вътрешен пазар започват да си проличават структурни неравенства в условията на труд в държавите членки, което налага активна политическа, институционална и обществена интервенция. Страните членки са развили различни социални системи за регулация на редица обезщетения при временно или продължително отпадане от пазара на труда. 27 държава – 27 автономни регулации: например за обезщетения при болест, обезщетения при майчинство и равностойни обезщетения при бащинство, пенсии за старост, обезщетения при предсрочно пенсиониране и обезщетения при инвалидност, обезщетения за наследници и помощ при смърт, обезщетения при безработица, семейни помощи, както и обезщетения вследствие на трудови злополуки и професионални заболявания.

Важно е да се подчертае, че Европейската изпълнява координационна функция. Например регламентите (ЕО) № 883/2004 и (ЕО) № 987/2009) нямат за цел да въвеждат паневропейска регулация, а да координират националните системи, гарантирайки тяхната съвместимост.

Защо тези регулации са от особено значение за България?

Отговорът е очевиден, наблюдавайки актуалния пазар на труда със засилващо се присъствие на работници от Виетнам, Узбекистан, Непал или Филипините. България е част от трудовата мобилност както в рамките на ЕС, така и между ЕС и трети страни. Европейските механизми има задача да постигат политически компромиси за разрешаване на неравенствата, за да гарантират равен достъп до пазара на труда за европейските граждани, така и за граждани на трети държави, които пребивават законно на територията на Европейския съюз.

Момент. Когато говорим за трудова мобилност от перспективата на българи, ние изхождаме от ситуацията, при която българите търсят работа в чужбина. Но вие твърдите, че България е цел за работа на мобилни работници от трети страни. Защо това има отношение към трудовия пазар в ЕС?

България има достъп до Общия европейски пазар на труда от 2014 г. след като отпаднаха последните ограничения. Повече от 10 години българите трупат практически опит в това как да защитават трудовите си права. В момента няма законови разлики за работници от България и други страни от Източна Европа спрямо такива от Централна и Западна Европа. Разбира се, все още твърде често има случаи на дискриминация, експлоатация, дори на трафик на хора. Това само по себе си показва нуждата от допълнителна защита на структурно ниво. Желателно е да се подкрепят и утвърждават консултантски организации, които да подготвят мобилни работници от Източна Европа за работа в Европейския съюз. Практиката показва, че превенцията е безалтернативно решение в сравнение с разходите и усложненията в случай на загуба на работа, недостатъчна застрахователна закрила при болест итн.. Засега обаче такива консултантски дейности са интегрирани на национално ниво в институционални структури и с времето започват да работят за нуждите на съответната социална институция. Нужни са независими организации, които да поставят в центъра си правата на човека и да се грижат за трудовите и социални права на мобилните работници. Това представлява следващ, качествено нов етап в защитата на трудовите права в Европа. Тези иновативни практики са въвеждат в момента само от единици проекти.

Но Вашият въпрос е насочен към друг важен проблем – защитата на правата на мобилни работници от граждани на трети държави, които пребивават законно на територията на Европейския съюз. Тук става въпрос за така наречената регулирана миграция на специалисти и квалифицирани работници от страни извън ЕС. Вече говорим не само за защита на човешки и граждански права, но и за предоставяне на право на работа поради недостиг на работни сили в ЕС. Този интерес от страна на европейските държави е обусловен от глобални процеси на застаряване, висока смъртност както и на намалено възпроизводство на населението, водещи до обръщане на възрастовата пирамида на обществата. Допълнителен фактор е на транснационалната миграция. Всички тези елементи имат пряко отношение към пазара на труда в България. Недостигът на работна ръка става очевиден със засилване на индустриалната сила в определени сектори (търговия, услуги, домакинска работа, строителство).

Освен горепосоченото трябва да се каже още нещо. Като европейски граждани ние имаме ценностен ангажимент към правата на човека. В крайна сметка, това е обратната страна на нашето очакване да не ставаме жертва на дискриминация и експлоатация, когато работим в ЕС – това дължим на онези, които идват в страната ни с очакване за достоен труд. Трябва да можем да гарантираме работа по договор със стандартни социални защити, право на годишна отпуска, минимална работна заплата, справедливо обезщетение при извънреден труд и т.н.

В такъв смисъл разговорът за гарантиране на трудови права е ценностен разговор за обществото, в което искаме да живеем. За ценностите, които са ни важни. За правилата на нашия съвместен живот през призмата на недостатъците. Такъв разговор е нужен. Все още той се води от отделни хора. Нужно е да започнем да говорим заедно по тези въпроси.

Означава ли, че с нарушаването на правилата за достоен труд България все още не се е интегрирала в пълна степен в ЕС по отношение на гарантирането на равни условия на трудовия пазар?

Нека не бъдем ненужно критични към себе си. Неспазването на правилата донякъде е практика в ЕС, която е структурно заложена по икономически причини. Натискът на пазара принуждава работодателите да търсят оптимизация на печалбите, за съжаление твърде често за сметка на мобилните работници. Тук става въпрос за друга системна логика и конфликт в резултат на пресичане на икономическите закономерности с правата на труда. В такъв смисъл българската индустрия сега се конфронтира с този проблем, познат в ЕС от по-отдавна. Едно е ясно: за него няма лесно решение и за разрешаването му са нужни усилия едновременно на институции, академични екипи, работодатели и граждански организации.

Г-н Карабаджаков, Вие твърдите, че европейският разговор за трудовите права е част от един по-голям разговор - за Европейския модел. Защо това днес е важно? Все пак Европа има доста други проблеми.

Както казах, разговорът за трудовите права носи в себе си тази саморефлексия: той е разговор за нашето разбиране за обществото, в което искаме да живеем. Без това правото на труд остава единствено един регулативен механизъм, подчинен на икономически зависимости. Когато поставим човека и човешките права в центъра, повдигаме този разговор на политически ниво. Става въпрос за достойния начин на живот. А тези въпроси са част от нашето европейски наследство. От древните гърци учим, че отношението към работата трябва да е поставено в отношение към други лични и обществени ценности, свързани с развитието на личността. Работата сама по себе си не е ценна, но тя е оправдана само ако дава принос в изграждането на определени качества в човека и съвместими с тях правила на общ живот. Един политически разговор.
Не е нужно да се връщаме обаче до древните, за да видим, че в момента дясно-радикални партии в Европа упражняват непрестанна атака върху идеята за правова държава и в такъв смисъл върху общите правила на нашето съществуване. Силният натиск срещу миграцията минава през аргументи за социален туризъм и дори ограбване на социалните системи. Ето една пресечна точка на трудовите права с актуалните теми от политическия дневен ред в Европа. В такъв смисъл този разговор е неотложен.

Атаката на дясно-радикалните партии в Европа се отнася основно до нерегулираната миграция, например приемането на сирийските бежанци през 2015-та. В България тази част от най-новата ни история също е оценявана нееднозначно. Бежанците натовариха социалните системи на страните от ЕС.

Това е една легенда, която трябва да бъде обсъдена. Вярно е, че бежанската криза през 2015 несъмнено беше политическо, икономически и социално предизвикателство, от което Европейският съюз научи много. Несъмнено броят бежанци беше несъразмерно голям. Несъмнено трудностите се умножиха поради бавното и тромаво обработване на документите, което позволява право на труд. Несъмнено събитията показаха, че са нужни нови правила за признаване на бежански статут. От две години Пакта за миграция в ЕС дава нови решения на въпросите. В контекста на разговора искам тук да говорим за новото рестриктивно разбиране за легална миграция, с което бе постигнато драстично намаление на броя на одобрените молби за бежански статут. Оттук, разбира се, расте значението на дефиницията на това що е легална миграция и на конкретните правила. Същевременно трябва да кажа, че отказа да се дава убежище на хора по хуманитарни причини би представлявало нарушаване на общочовешките права в Европейската харта и националните конституции на страните.
Разговорът за хуманитарни кризи като тази в Сирия не е лесен. От дистанцията на времето можем да оставим излишното настрана и да видим същественото.

Г-н Карабаджаков, вие живеете и работите в чужбина. Какво Ви ангажира с неспазването на правилата трудова мобилност и какви конкретно предстои?

Аз живея и работя във Федерална република Германия от 1998г. Моята лична история показва как гарантирането на правата води до успешна трудова мобилност в европейски контекст. В първите години статутът ми на студент от „трета страна“ ми осигуряваше мобилност. Впоследствие, след интеграцията на страната ни в ЕС, правото ми на престой и работа беше гарантирано от присъединителния договор.
С течение на времето моите научни интереси се развиха в посока на дискриминацията и преодоляването на уязвимости за отделни групи от хора в определени житейски ситуации. В последните години имах възможността да споделя този интерес с мои партньори от академичните среди и неправителствения сектор и заедно да развием един научно-практически проект за преодоляване на уязвимости по време на работа в чужбина. За целта в проекта извършваме обучения на консултанти по трудова миграция в транснационален контекст с цел покачване на тяхната квалификация.

В рамките на проекта на 4-5 ноември в София ще се състои международната конференция „Европа в движение“: трудови мигранти или мобилни работници? Какво означава да имаш достойна работа и да принадлежиш?“. Поканили сме специалисти от социалните институции, академични изследователи и консултанти от гражданския сектор, за да дискутираме върху темите, за които говорим с Вас. Конференцията адресира също така студенти по социални и хуманитарни науки. Ще се радвам да се видим там.