На този ден преди 33 години ни напусна големият бард Владимир Висоцки, човекът променил мирогледа на милиони хора от няколко поколения от нашата страна на Желязната завеса. Нека си спомним за него с този прекрасен разказ на Деян Енев. 

Момчето и майка му живееха в дъното на нашата уличка. Майката беше чистачка в квартално­то училище. А момчето през онази далечна година ка­раше единайсети клас. Къщата им бе кацнала в гор­ния край на едно стръмно дворче до “хасиендата” на генерала. Приличаше повече на барака с единствено­то си прозорче и със стърчащия през изрязаното стък­ло кюнец. Плочите на стъпалата бяха разкривени, ся­каш по тях бе минавал великан. До къщичката расте­ше плачуща върба, с клони, стигащи до земята.

Понякога се случваше двамата с момчето да хванем сутрин заедно рейса, слизащ към града. То явно отнякъде бе разбрало, че съм поет, защото една сутрин, докато се тръскахме рамо до рамо в миризли­вия “Чавдар”, ме попита нещо за текстовете на Висоцки. Отговорих му, че има и по-добри поети от Висоцки. То само вдигна рамене и разговорът при­ключи.

Скоро след това момчето ме потърси вкъщи. Като пристъпваше смутено от крак на крак с нацепените си като юфка кожени маратонки, то ме попита дали не мога да говоря с генерала да го осво­боди от казармата. Навярно смяташе, че съм човек с тежест в обществото. Разказа ми, че баща му починал при неизяснени обстоятелства в Коми преди три години, а майка му била много болна и нямало да се оправи сама, без него. От миенето на безкрайните стълби и коридори на училището със студена вода ръ­цете й били станали на кокал. А на всичкото отгоре – тук момчето погледна встрани – обичала да си попийва и да прави глупости. Макар че не виждах особен смисъл, приех да разговарям с генерала.

Разговорът с генерала се разви според очак­ванията ми. Генералът бе жилав мъж с посивели слепоочия, черни като смола вежди и златен часовник на ръката. Посрещна ме на прага, облечен в копринен анцунг. Като чу за какво го търся, махна с ръка, наве­де се към мен и аз усетих лек дъх на алкохол и ме посъветва да не се занимавам повече с тези хора. Този малкият е бандит, каза ми той, а ако не е, скоро ще стане. За парцал като майката пък изобщо не си струвало да говорим. От вътрешността на къщата се чу провлачен женски глас, който извика: “Зайо, хайде!” Генералът разпери извинително ръце и затвори пред мен входната врата.

Някъде по това време приятели ми дадоха да редактирам един обемист ръкопис и аз затънах до гуша в работа. След като съобщих на момчето за разговора с генерала, то повече не ми се обади. В среда­та на лятото го мернах от трамвая да продава сладо­лед на автогарата в Овча купел.

Една вечер в края на септември на вратата ми се звънна. Тъкмо с жена ми и децата се канехме да вечеряме. Отидох да отворя. На прага стоеше мом­чето, стиснало в ръката си китара. Поканих го да вле­зе и то пристъпи смутено по теракотените плочки в коридора, впило очи в калните следи, които оставяха огромните му шляпащи маратонки. Седна на един стол, внимателно подпря китарата на коляното си и струните й тихичко прозвъннаха и като преглътна няколко пъти, каза, че утре влизал в казармата и искал тази вечер да ни покани на изпращането си. Аз обаче чувствах неудобство пред майка му за злополучния разговор с генерала, а и цял ден бях преследвал неус­пешно една касиерка за някакъв хонорар и бях капнал, затова отказах. Тогава момчето извади от зад­ния джоб на дънките си топче листа, свити на руло, и ми ги подаде. Сетне ми подаде и няколко касети. Върху листата имаше напечатани стихотворения на руски език.

– Това са касети с песни на Висоцки. На­мерих ги в багажа на татко, който ни изпратиха други­те дървосекачи преди три години. Цяло лято си играх да свалям текстовете на песните на ръка. Добре че ус­пях да ги препиша най-сетне на машина. Искам да ги оставя при теб, че нали знаеш как е вкъщи. И китара­та ще оставя, може ли?

Нямах нищо против. Жена ми му предложи чай, но момчето отказа. Трябвало да се прибира, за­щото майка му пак била налапала джама.

– Как е гаджето? – изтърсих на из­проводяк. – Сега е моментът да й спукаш гьона, че да й държи влага цели две години.

Жена ми ме погледна с негодувание. Мом­чето се изчерви и аз забелязах, че бе остъргало мъха по бузите си и така лицето му изглеждаше съвсем беззащитно.

Някъде през декември, вече бе паднал пър­вият сняг, видях върху стълба на уличната лампа в на­чалото на уличката прясно залепен некролог. Когато приближих, познах на снимката момчето. Яката на войнишката униформа му беше широка и от вътреш­ната й страна личеше грижливо зашитата бяла якичка. Пипнах с ръка хартията. Тя се бе нагънала и втвърдила от студа като ламарина. Прибрах се вкъщи, изпих на екс половин чаша водка, пъхнах една от касетите на момчето в касетофона и натиснах play. Дрезгавият глас на Висоцки изпълни бялата тайга наоколо. Гърлото ми набъбна, жилите по врата ми се издуха, наведох се, измъкнах прашната китара изпод леглото и запях заедно с Володя.

На вратата се звънна. Станах и отидох да отворя. На прага стоеше генералът. Беше брадясал и очите му бяха пълни с червени жилки. Прегърнахме се мълчаливо, поканих го в стая­та, сипах му водка, а сетне пак взех китарата. “С моята китара – ревяхме тримата – ще разтопя стените. Само не ми до­кос­вай­те сребърните струни...”

От смъртта на момчето изминаха десет години. Животът продължава, както се вика. Но чо­вешката памет е несъвършено нещо. Тия дни установих, че вече не си спомням името му. Само ки­тарата ми остана, китарата със сребърните струни.

Още по темата

20/07/2013

Нашите автори

Телескопът

13/07/2013

Нашите автори

Джанго

06/07/2013

Нашите автори

Ихтиандър

28/06/2013

Нашите автори

Дюшеш