Върху каменния парапет на железопътния мост пишеше с огромни, станали ръждиви от времето букви: “Да живее делото на Ленин!” Отдолу под мос­та живееше едно семейство. Майката беше невисока жена с все още красиви рамене и трескави очи. Ходеше обута с кърпени ватени панталони и подпете­ни мъжки обуща. Името й беше Кера.

Бащата беше кафяв и сух като каиш. В бра­дата му святкаха бели искрици. Всяка сутрин той препасваше палтото си с ремък, мяташе тежкото конопе­но въже на рамо, изчакваше пътническия влак в се­дем и трийсет да намали скоростта си преди моста, скачаше върху буферите на последния вагон и замина­ваше за София да хамалува, за да изкара някой лев. Името му беше Мето.

Кера и Мето имаха три деца. Джанго беше най-големият, синът, на десет години. Растеше височък и от него щеше да излезе добър хамалин. Но ра­ботата не го влечеше. Джанго по цял ден клечеше край железопътния насип и надуваше една пищялка от папур. Щерките бяха на три и на пет години. На вратлетата им висеше по една марля с намокрен хляб вътре. Като огладнееха, те пъхаха марлите си в устата и започваха да смучат от хляба. Щерките нямаха имена.

Под моста беше закътано и ставаше за живеене. С няколко чергила и пръти Мето бе построил една стаичка. Кера бе намерила край насипа някак­ва здрава тенджера, с която много се гордееше. Сутрин, като изпратеше Мето, тя повличаше щерките към близката гаричка Реброво, намираща се на три километра от тяхното мостче, където слизаха виладжиите. Там Кера премиташе бюфета на гарата, понякога даже успяваше да поврачува на някоя граж­данка или поне да изпроси малко бял хляб или дреш­ки за децата.

Вечер семейството отново се събираше под моста. Когато Мето беше изкарал пари, огънят под моста подскачаше весело като маймунка, в тенджера­та къкреше супичка и гласът на Мето с всяка глътка ракия от окълцаната мътна чаша ставаше все по-крилат. Накрая децата заспиваха, а Мето запяваше своята дълга равна песен без думи, наподобяваща тра­кането на колелата на влака. Ако не се напиеше като пън, с догарянето на огъня той се сещаше за Кера и започваше да наднича в черните й като на самодива очи. Понякога Кера откликваше на погледа му, дръп­ваше го настрани, извън светлината на огъня и го при­емаше в обятията си.

Когато Мето не носеше пари, сенките от огъня се мятаха по стените на моста като зли кучета. Мето гледаше в една точка, децата се криеха под чергите, а Кера по някое време изхлузваше коравите като дъска панталони, измиваше се в Искър, облича­ше със змийски движения една къса крадена ластична пола, изваждаше червилото и огледалото, правеше уст­ните си с формата на сърце и тръгваше пеш в нощта нагоре към магистралата.

Една вечер Мето не се прибра с влака от града. До късно през нощта Джанго се опитваше да запали огън, но в дефилето бе излязъл нисък бръснещ вятър, който гасеше веднага пламъчето. На сутринта, залитащ от умора, Джанго тръгна по насипа край рел­сите да търси баща си. Върна се по залез, свит надве под тежестта на конопеното му въже. В едната си ръка стискаше манерката, в която баща му си носеше ракията за през деня.

– Отвори я – каза на майка си.

Кера развинти капачката.

– Сипи ми – каза й.

Кера му сипа в окълцаната чаша на баща му.

Джанго отля една глътка на земята, а пос­ле гаврътна останалото и целият се сгърчи. Майка му започна да вие като вълчица. Виеше и събуваше панталоните, виеше и навличаше полата, и се цапотеше с червилото по лицето.

Джанго седна на мястото, където сядаше баща му.

– Тука ще стоиш! – каза й. – Няма да мърдаш никъде!

Кера седна и тя на камъните и продължи да вие, цяла нощ ви.

На сутринта Джанго измъкна бръснача на баща си и остърга лицето си. Нежната му кожа пламна, но той стисна зъби. Сетне се препаса с един канап, взе на татко си стария нож и го пусна в джоба си и се качи горе на моста, да чака пътническия в се­дем и половина, за да се метне върху буферите на пос­ледния вагон. Качването мина благополучно и Джанго, залепнал за леденото желязо, се понесе към София. След няколко минути влакът изтрещя край ед­но дере, над което се виеха гарвани и лицето на Джанго стана сиво като камък. Той попипа богатства­та си – пищялката и ножа. И присви очи срещу тежкия, пълен с мирис на сгурия лютив вятър, който идеше насреща му.

Още по темата

06/07/2013

Нашите автори

Ихтиандър

28/06/2013

Нашите автори

Дюшеш

27/06/2013

Анализи

Колко Българии има?

21/06/2013

Нашите автори

Падането на Икар