Съдбата - разказ от Здравка Евтимова

Андрей я срещна на една невзрачна улица пред още по-невзрачно кафене. Не й обърна внимание. Тя се изправи пред него - кадифена рокля, кафява, цвят, който никога не го бе впечатлявал.

- Здравейте - каза тя. - Аз съм съдбата.

Андрей присви очи.

- Ако съдбата се подстриже и облече красиви дрехи, бих й отделил минута. В противен случай ще потърся нещо по-интересно.

- Добре – съгласи се съдбата. - Изчакайте седем минути тук, до прозореца. И ще видите.

Есента не се разбираше с вятъра и го подхвърляше към хилавите градски дървета. Нетипично горещо за началото на октомври. Андрей погледна небето, после момичето и си помисли: „Тази ще развали времето. Ще вали.“

Поръча сандвич, прегледа няколко имейли в телефона си и изненадан установи, че седемте минути са отлетели. Вдигна поглед. За свое удивление видя нея - съдбата. Беше се подстригала. На мястото на кафявата убита рокля бе сложила светлосиня.

- Ето ме – каза му. - Човек не може да избяга от съдбата си, нали знаете?

- Защо не намериш някой друг наивник? - предложи й Андрей. - Аз не съм нито глупав, нито зле образован. Ще се спра на момиче по мой вкус. Ти не ми харесваш.

- Това не променя нещата - реагира синята рокля. - Би трябвало да ви припомня, че съдбата избира своя човек. Вие се сблъсквате с мен тук. Но аз съм не само тук - навсякъде и винаги ще срещате мен. Вие сте моят човек.

Андрей се навъси.

- Как се казваш? – попита.

- Светла.

В разгара на есента се случват необичани събития. Началото на октомври е най-лекомисленото време в годината. Непознатата го атакуваше остро - подход, който не допадаше на Андрей.

- Елате у нас. Ще узнаете посоката, в която ще потече животът ви - каза съдбата.

- Не проявявам интерес - реагира Андрей.

Но се случи тъкмо обратното.

Отидоха в светъл, много тесен апартамент. Всъщност „апартамент“ звучи грандиозно за стайчето, в която едва ли можеше да се побере автомобил. Мотоциклет би се подслонил прилично до една от стените и може би щеше да остане място за две раници.

- Това е вашият късмет.

- Не вярвам на късмета - прекъсна я Андрей. - Вярвам в интелекта. Вярвам във връзките, които човек създава и възможностите, които не пропуска.

- Аз предпочитам обратното - каза съдбата. - Вярвам в случайността. Ето защо избрах вас. Вие сте моят човек.

Човек трябва да внимава, когато описва подобни събития, те са отмъстителни и обикновено се изсипват върху собствената му глава.

След един месец Андрей се ожени за съдбата. Тя, противно на горещите му препоръки, носеше невзрачната си кафява рокля.

- Досадно е – напомняше й той и не постигаше резултат.

С нея нямаше шанс да спечели. Тя работеше като учителка на тийнейджъри, които не се интересуваха от сегашно продължително, нито от минало перфектно време в английския език. Знаеха всичко за света. Вярваха на случайността. Но съдбата никак не ги разбираше. Тя разполагаше с достатъчно време да им натрие носовете.

След година се роди синът им, когото съдбата нарече също Андрей.

- Защо го нарече така? - попита Андрей своята съпруга.

Отговорът беше– „Когато си тръгнеш, аз ще си имам Андрей у дома.“

- Глупаво! - засече я той.

Светла му беше казала, че той ще стане хладен и разсъдлив, качества нетипични за човек, печелещ недостатъчно пари с литературно-критически статии.

- Аз ще основа компания – обясни й той.

- Няма. Струва ми се, че по-късно ще имаш още двама сина. Ще се опиташ да ме изоставиш. Тая ще бъде по-хубава. Все пак напомням, че човек не може да напусне съдбата си.

Есента отново се настани в града. Валеше. Андрей не знаеше какво да мисли за жената, с която споделяше живота си. Той работеше като репортер и това не му харесваше. Купи камион. След това още един, което нямаше никаква връзка с образованието му - културология. В културологията, както впрочем и самата култура нямаше пари, тъй като населението рядко изпитваше подобна потребност.

- Ето на. Ти престана да бъдеш съдба. Вече си Светла -мърморана, която ме измами – за кратко - с хитрия си трик. Бях твърдо решил да не се женя, да нямам деца.

Наистина, защо да създава потомство в този свят на дронове, война и смърт. Тя го бе впримчила в грозен хомот. Имаха син. Неговата съпруга Светла - той често я наричаше Тъмна заради ината й - го изгледа продължително. Очите ѝ бяха кафяви като дъждовната събота зад стъклото на прозореца.

- Всички, родени на земята, са деца на съдбата. Така че радвай се, докато си с мен. Аз няма да те напусна.

- Жалко - отбеляза Андрей.

Беше му скучно, понякога изпитваше съжаление за пропилените дни и месеци. Наистина се опита да я напусне, нея и малкия, наречен с неговото име Андрей.

Излишно е. От есента можеш да избягаш, от съдбата - не, припомни му Светла.

- Знаех си, че не трябваше да се женя за теб - реагира той.

Когато все пак Андрей си тръгна, месеци наред си спомняше есента в очите й. По дяволите, той обичаше есента. „Аз пък искам да пътувам с нощния влак от Варна за София“ беше му признала Светла. Все мисля, че лятото се ражда във вагоните, но това е само когато пускат парното. Ако във влака е студено, мисля за тебе.“ Такива бяха очите й - студен вагон.

Но не бе точно така. Беше успяла да остави погледа си в очите на малкия. Той, дребна табуретка, още не беше проходил и се търкаляше по пода, за да стигне до някоя играчката. Не можеше да пълзи, но за сметка на това дърдореше „та-та-та“. Това не означаваше „тате“ разбира се. Но звучеше приятно. Не, беше нещо различно.

Беше хубаво!

Затова Андрей се върна.

Тясно - стая, в която по-голям автомобил не би могъл да паркира. Малкият Андрей живееше там. Видя високия мъж и изпищя „та-та-та“. За огромна изненада на Андрей табуретката направи няколко крачки към него.

Андрей спря да диша.

Беше хубаво.

Човек не трябва да се огъва - твърдеше Светла. Може да остане наведен само когато учи детето си да ходи. Държи дребното за яката на ризката, по някое време го пуска - пумпалчето крачи напред само. Заблуждава се, че някой го държи.

Синът му беше проходил.

Андрей стисна яката на ризката, за всеки случай. Едва по-късно видя Светла.

- О, ти се върна – посрещна го тя. - Ако бях обикновена жена, щях да те изгоня. Нямаше да ти простя. Щях да гушна малкия и да изчезна на 600 км оттука. В Каварна. Обичам нощния влак.

Беше облякла светлосиня рокля.

- Аз съм съдбата – добави Светла. - Не мога да те изхвърля. Ти си моят човек.

Когато вали, се случват необясними неща. За пръв път Андрей се зарадва, че тази заблудена кукувичка мисли толкова погрешно. Вкъщи беше топло и чисто. Навън беше различно. Войната чакаше зад ъгъла. Умираха стотици. Никой не знаеше дали ще утре ще съмне.

Навсякъде валеше. Едър, силен дъжд.

- Ще ни трябва по-широко място – изтърси жена му. Андрей опита да я убеди, че е трябвало да я кръстят Тъмна. Не му се получи. Съдбата въздъхна: - Твоят грозен инат… Без него не бих те търпяла и час.

Родиха се две хлапета наведнъж - близнаци, единият два килограма, другият - три. Андрей се чудеше какво да ги прави. Същевременно подозираше, че без тях ще му бъде много, много зле.

Купиха широк апартамент. Камион. Втори камион. Прибираше се вечер. Съдбата го гледаше с очи, в които тлееше есен.

Тогава Андрей се разболя.

Тежка болест. Никой не можеше да му каже точно каква е. Косата му окапа. Главата му приличаше на лъскава ютия.

Светла го влачеше по доктори. Направиха му хиляда изследвания.

- Няма да умреш. Ще те измъквам. Три пъти поред. .Ще оцелееш. Защото избрах теб.

„Глупава е“ - мислеше Андрей. „Заблуждава се.“

Но косата му отново поникна. Пусна си брада.

- Харесвам те – сдъвка думите Светла.

- С тебе е хубаво у дома - каза най-големият син, Андрейчо.

Купи още един камион. Не беше богат, всяка вечер се връщаше при съдбата си.

Настъпи суша. Жар. Един ден Светла каза, че иска да проговорят. Андрей, като погледнеш пътя, грееш. Щастието идва в очите ти. А аз не съм пътека. Ще замина.

Може ли жена, която го е измъкнала от отвъдното, да замине. Нали беше забравила за онова, преди години.

Вечерта Светла не се прибра.

Синовете и Андрей седнаха да вечерят без нея. На следващия ден пак не се върна у дома.

Той си припомни думите й.

„Обичам нощния влак от Варна до София. Когато е студено. Няма значение. Когато е смазваща жега също. Съдбата се ражда нощем. Тогава намира хора – на които ще помогне. Или ще ги накаже."

Къде да я намери? Телефонът ѝ не отговаряше.

Момчетата питаха: – „Кога ще завали? Тя обича дъжда.“

Есента се прибра в града. Октомври. Прогнозираха студ до –5 градуса и жеги до 27. Както всичко в света - и времето се беше уплашило. Не знаеше накъде да поеме - към жар или да спусне тежка слана. Страхът чакаше зад ъгъла. Войната наближаваше града им.

Къде да намери жена си?

Притиснат от отчаяние, Андрей заряза трите си камиона. Осъмна сам в София, на Централна гара. 5:45 часа сутринта – тогава пристигаше нощният влак от Варна.

Много студ набра. През есента сутрините раждат мраз, но октомври пази слънце за хората в следобедите си.

Централна гара София. Андрей стърчеше на 13-и коловоз – мястото на нощният влак от Варна. Върволици от хора се изливаха от вагоните. Андрей гледаше жените, повлекли куфари, чанти, колички. Тя беше, как да я опише? Слаба висока, тиха въпреки трите хлапета в по-широкото жилище, въпреки тийнейджърите, които не се интересуваха от сегашно продължително и минало продължително време в английския език. Те смятаха, че знаят всичко на света.

Тази събота не видя Светла.

Не я видя в неделя.

Светла не слезе от влака в понеделник и във вторник. Любимото число на съдбата е пет.

Андрей бе повярвал глупаво в това, когато Светла му каза:

- На 5 септември ще оздравееш. На 5 септември ще се прибереш у дома.

И то наистина се случи.

- Вече си добре, нали?

Толкова сутрини не я видя на 13-и коловоз. Отчая се. На петия ден...

На петия ден една жена, висока и слаба, с голям куфар, слезе от първи вагон. Забърза към ескалатора.

- Ей! - извика Андрей.

Жената се обърна.

Беше тя - неговата. Очите й – есенна слана. Погледът й - закъснял влак. Трите момчета в широкото жилище. Камионите, оставени кой знае на кой паркинг.

Заваля.

- Човек не може да избяга от съдбата – каза той на високата жена.

Този дъжд, празният влак на тринайсети коловоз. Студеният вятър.

- Светле. Слушай. Друго е по-важно – забърза Андрей. – Без човек няма съдба.

Неговият поглед. Нейният поглед.

- Ще сготвя нещо – каза съдбата.

- Трябва да напазаруваме – измърмори Андрей. – Нямаме хляб.

Едрият дъжд бързаше да разкаже нещо на перона. Облаците едва ли знаеха, че магазините отварят няколко часа по-късно.

Следете новините ни в :