Руснаците са луди. Не че българите не са, но руснаците са луди на едро, мащабно, отчаяно луди, дори когато са тихо луди, не са дребнави и в лудостта си. Българите са луди само когато е обмислено и пресметнато всичко, когато са предвидени последиците. Понякога полудяват и спонтанно, но онова вече е опасното състояние, в което постъпват като Кочо от Епопеята. Само че не поради неговите причини, а поради причина на ревността или отчаянието, породено от банките.
Руснаците са луди, без оглед на нечие чуждо мнение, не ги вълнува дали някой наблюдава тяхното пропадане в пиянството или нещо друго. Ето това нещо друго вълнуваше лудата рускиня, която видях през лятото. Съборът на нашето странджанско село е на деня на Света Марина, онази, дето биела дяволите с чукове по главите. Светицата не носи отговорност за човешките деяния, тя си бие дяволите, понеже това е нейната си война, други разни същества от женски пол не се справят толкова добре със своите дяволи. Повечето от деянията на човеците на този събор са в рамките на разумното. Пие се ракия, играят се хора, музиката свири, дечурлигата скачат наоколо.
На една маса пред хоремага се наместиха и руските деца, а край тях седна майка им. Беше родила поне две от тия русоляви модрооки ангелчета. Вместо да следи обаче кое от какво има нужда, тя се озърташе като отвързана, очите й шареха безсрамно. Погледът й беше така откровен, че и най-задръстеният екземпляр от мъжки пол щеше да го разчете на секундата. Тя методично сканираше всички мъже под сто килограма и петдесет години, като се втренчваше неумолимо във всяко лице. Питаше. Искаше да разбере дали може да разчита на малко ласки.
Не съм герой в историята и, надявам се, не бих могъл да бъда, понеже онзи безбожник Казандзакис с неговия Зорбас ме беше объркал душевно и оплел в мрежите си преди доста време, но в момента се опитвам да отворя бизнес с пухени юргани и съм твърде неописуем. (Това е сегашно страдателно причастие - неописуем.) Затова, когато сините очи ме заковаха към стената отзад, аз само ги отразих без остатък и им се изплъзнах без обяснения. Или може би обяснението се съдържаше във формата на моята съпруга, която седеше до мен кротко, но не вярвам тези сините да имат скрупули. Не. Просто им избягах. И когато съобщих това на съпругата ми, тя си намери повод да попита – значи, ако аз не бях тук, ти щеше... Жестоки въпроси питат кротките съпруги понякога.
На мегдана всичко вървеше по план. Искам да кажа песните, танците, кебапчетата и така нататък. В лятната вечер всички се забавляваха вихрено и от сърце, никой не носеше чукове със себе си, а аз и съпругата ми си открихме едно тайно забавление. Воайорствахме над бедната рускиня съвсем по бабешки, но понеже бабичките си имаха други занимания и не се опитваха да следят разни непознати в тарапаната, бяхме само двамата в това безкрайно интригуващо мероприятие. Рускинята назначи най-голямото от децата, тринайсетгодишно момиче, за надзирател на останалите пет или шест невръстни сламеноглави, повери му грижата за тях съвсем отговорно и ръгна да се разхожда из блъсканицата. Тръгна – исках да кажа.
Високата стройна фигура с типични рускински одежди се забелязваше отдалече. И тогава тя го намери. С удивителна бързина и точност тя установи кой и защо. Той още нямаше трийсет, необвързан, слаб, с нормални мъжки черти, набола черна гъста брада и дълга чуплива коса, така де, с къдрици, симпатяга някакъв балкански, работеше като шофьор в търговска фирма, разбрах по-късно, и имаше наследствена къща в селото. Хеей там, малко зад кметството.
Като ви разправям за това и уточнявам, че не съм герой в историята, не си мислете, че нямам отношение към случая. Не съм от тези без отношението. Моето е дръзко, дръзновено, категорично и не подлежи на обжалване, още по-малко на обсъждане, но ще ви го разкрия по-нататък.
Говореха си, усмихваха си се, правеха си се на ударени, за да не привличат внимание, зяпаха кат някви сварени свински главички... И след още пет минути в шумотевицата тези двамцата се заизнизваха като мокра връв. Плъзгаха се лекичко, като сенки, по земята не стъпваха, досущ призраци от друг свят. И хоп, снизаха покрай хоремага накъм тъмното в посока зад кметството. Просто се разхождаха като двама туристи, кой какво може да им каже. Престъпници от класа. Представляваха организирана престъпна група и можеха да бъдат подведени под вселенска отговорност за нарушаване на равновесието. Присъдата е бой с чукове по главите им. Не главите на двете гълъбчета, а на техните съблазнители.
Измина половин час, както се казва в добрите разкази за любовта. Дечицата на рускинята мирваха. Измина още половин час, както не се казва никъде. Най-голямото дете вече се оглеждаше тревожно. Тогава отнякъде изникна най-жалкият човек на земята в този миг. В следващия миг вече може и да не беше, но в мига на своето появяване той носеше приза, без сам да го знае. Мъжът представляваше най-окаяното, нещастно и нелепо създание в цялата огромна, прекалено голяма Вселена. Над него се спусна светицата Марина, че доведе дори и сам Христос невидимо да застане край рамото му, че и неколцина ангели го наобиколиха, за да го опазят, понеже изглеждаше объркан. Той попита голямото момиче къде е мама. То сви рамене. Мъжът с белия ленен панталон и изящната златна гривна на ръката си се повъртя пет-шестина минути по мегдана като обран евреин, събра дечурлигата и се изнесе. Заведе ги да спят, а само след още десетина минути се завърна сам да търси своята благоверна и смирена половинка. Над главата му все така си летяха ангели, нападаха и демони и над площадченцето селско се водеше истинска битка на живот и смърт. На живот и смърт – повтарям. Защото половинката от цялото я нямаше. И руснакът изглеждаше ни повече, ни по-малко като половин човек. А с половин човек е трудно да се говори. Къде ли не надникна той, но нищо – нямаше я.
Тръгна си.
Белите ленени панталони и златната гривна не можеха да прикрият недоумението му.
Веселбата на мегдана преминаваше към следващата вече не толкова благоразумна фаза. Ракията и хорцата караха кръвта да кипи, както казват писателите на селски истории с мръсен подтекст.
От мрака изплува рускинята. Сините очи вече не шаралееха, шията й бе сменила цвета си. Спокойно се огледа за децата, прецени обстановката и си би камшика. Малко след нея на площада изникна и дългокосият с едно изражение на сит котарак, дето викат съчинителите на вестникарски памфлети. И това беше. Да ги съди, който иска, аз само ви разказах какво видяха моите четири очи. Всичко видяха, и ангелите, и дяволите, и лъжата, и обидата. Видяха го, а съпругата ми пита дали ако не е край мен, такова... Мигам на парцали, ядосвам се на Зорбас и й казвам, че това е все едно да взема нож и да се разрежа от главата до петите съвсем сам. Ще тече кръв, аз ще режа и ще боли, но ще продължавам да режа живата си плът. На две. По-добре да не го правя, бездруго вече събрах много мек пух от крилата, които почват да ми израстват. Ще напълня цяла възглавница като за начало. И ще си легнем с моята половинка върху нея и хубави неща ще сънуваме.
