Отношенията между религията и политиката трябва да бъдат предмет на цялостен дебат в българското общество. Законът за вероизповеданията бе правен и променян в условията на споделено разбиране за необходимостта от гарантиране на правото на свободно изповядване на вярата. Промените, започнали като Арабска пролет, насочиха вниманието към процесите на трансформация в исляма, но проблемът е в цялостното отношение между публичния живот в една светска държава и следването на религиозните норми.

Независимо от надеждите и очакванията на много изследователи, вместо задълбочаване на процеса на секуларизация, на отделяне на църквата от държавата и всекидневния живот на хората, през последните десетилетия е налице точно обратния процес. Глобализацията продължава да уеднаквява поведението и представите за света на милиони хора, но в същото време прави все по-остро и болезнено усещането за необходимостта от собствена идентичност. Все по-често, в привидно рационалния ни свят, се разрастват феномени, които имат изцяло митологичен или суеверен характер. Върху уеднаквения и униформизиран екран на световното глобално общество все по-лесно могат да бъдат проектирани всякакъв вид нови религиозни движения и църкви.

Хората живеят във все по-необясним и заплашителен свят, без ясни ориентири, без приетите за традиционни и достатъчни гаранции за собствената си сигурност. В тези условия изглежда все по-лесно да бъде злоупотребявано с вярата или суеверията на мнозинството. Проблемите с ислямския фундаментализъм изглеждат очевидни, но фундаменталистките нагласи обхващат много повече религиозни вярвания.

Необходимостта от регулиране на отношенията между религия и политика не може да се ограничи или да има предвид единствено и само мюсюлманското вероизповедание. Ако подобен дебат бъде воден само по отношение на исляма, той няма да постигне целите си и няма да създаде нова основа за регулиране на тези публични отношения. Няма съмнение, че проблемите с радикализацията на религията изглеждат най-отчетливи именно по отношение на исляма, но ако регулацията се ограничи само до мюсюлманското вероизповедание, към съществуващите проблеми ще добавим нови.

Опитите за политическа употреба на религията не започнаха с началото на промените в началото на 90-те години. „Войнстващият атеизъм” на тоталитарния режим от съветски тип формира общата нагласа сред поколения български граждани и насърчи онези нагласи, които днес позволяват разрастване на фундаментализма. Навсякъде, където държавата се е намесвала по този брутален и варварски начин във вярванията на своите граждани, религиозната принадлежност се превръща в пространство на политическа злоупотреба.

Определяното като атеистично възпитание превърна изповядването на определена религия във враждебен акт спрямо тоталитарния режим. Стотици доброволни и щатни сътрудници на ДС дебнеха около религиозните храмове, за да печелят от параноята на властта. В началото на промените мнозина от тях не само започнаха да влизат в религиозните храмове, но и се опитват да ни поучават за това как точно трябва да се практикува религията. Шизофренията на тоталитаризма от съветски тип винаги е насърчавала всякакъв вид суеверия, борейки се срещу религията и преследвайки вярващите. През всички тези години преследването на вярата се изразяваше в „инфилтриране” на агенти на ДС в основните вероизповедания. Тази политика не само компрометира религията, но и продължава да деморализира всяко усилие за изграждане на нормални отношения между светската държава и институциите на религиозните вероизповедания.

Злоупотребата с религията продължи и след началото на промените, но с обратен знак, най-често от същите тези представители на „апарата на ДС”. Българската православна църква бе употребявана за политически цели, точно както и българското Главно мюфтийство. Но ако БПЦ бе употребявана като индулгенция за различни политически партии, то ДПС бе инсталирано в това пространство, практически без конкуренция. Всеки опит, в рамките на Движението, да се разгърне някаква вътрешна опозиция срещу бившите агенти на ДС бе потушаван с мълчаливото съгласие на всички останали политически партии.

В края на 90-те години, предимно в ромските квартали, протестантските пастори се утвърдиха като ефективни посредници между общността и публичните институции, а през последното десетилетие все по-често – и като местни лидери на мнения, към които се разпростират мрежите на политическата корупция и практиките на купуване на гласове. Приносът на католическите свещеници, както и на протестантските пастори за процеса на интеграция на съществени групи от роми не подлежи на съмнение, но едновременно с това местните новопокръстени протестанти се оказаха ефективен посредник за политическа злоупотреба.

Ако в началото на политическите трансформации на ДПС бе „делегиран” етническият вот, то в средата на мандата на правителството на НДСВ и ДПС този етнически вот все по-отчетливо започна да се превръща в етно-религиозен. Това бе пътят, по който Движението разшири влиянието си сред ромите, особено сред онези от тях, изповядващи исляма. Тази стратегия се реализираше последователно по отношение на Главно мюфтийство и разширяването на влиянието на партията върху тази институция. Едновременно с това, преди всичко в ромските квартали, преминалите към протестантизма се оказаха податливи на нова промяна в религиозната принадлежност и приеха исляма. Тези променили вярата си хора се превърнаха в подвижна и податлива на влияние част сред съществени групи от роми. Тяхното влияние се превърна в пряк израз на свързаността между религията и политиката.

Твърденията, че партията ДОСТ ще бъде проислямистка формация поне засега остават в рамките на пропагандната война на ДПС. Проблемът не се изчерпва с една или друга политическа формация. Трябва да бъдат създадени ясни и всеобщи гаранции за противодействие на опитите за намеса на политически интереси в дейността на вероизповеданията в България. Това не е само въпрос на публичен интерес и защита на правата на човека. Все повече този проблем се превръща в приоритет за гарантирането на всекидневната гражданска сигурност като елемент от националната сигурност на България.

Отношенията между религия и политика намират своя израз в морала като натрупан житейски опит при спазването на етичните норми. Религиозната общност, общността на вярващите не съвпада с политическите общности. Политическите партии, както и религиозните организации, спортните и екологичните организации – всички те са част от гражданското общество, доколкото изразяват интересите на различни групи от български граждани. Но ако една религиозна общност търси своето политическо представителство само чрез една политическа партия, това означава или че партията не е партия, или че религиозното вероизповедание не отговаря на своето име.

Вярата създава цялостна идентичност, която структурира отношенията ни със света. В този смисъл една или друга религиозна система би могла да насърчава или не политическото участие като цяло, но не и подкрепата за определена политическа партия. За да бъде поставена тази ясна граница е необходима промяна в Закона за вероизповеданията, която категорично да регламентира както държавните ангажименти към вероизповеданията, така и изискванията към тяхното функциониране.

В момента в България има регистрирани повече от петнадесет вероизповедания, много от които неправилно биват определяни като „секти”. Но същественият въпрос е как тяхната дейност, отговаряща на потребностите на вярващите, се вписва в гражданския и светски характер на българската република? До каква степен българската държава е гарантирала тяхното функциониране и в същото време – установява и поддържа ефективен контрол върху тяхната дейност? Докато нямаме отговор на тези въпроси, отношенията между религия и политика ще продължават да се развиват в „зоната на здрача”.

Още по темата

01/03/2016

Нашите автори

Либерализъм ли?

19/02/2016

Нашите автори

Влияния

11/02/2016

Нашите автори

За пряката демокрация и референдума на Слави

06/02/2016

Нашите автори

Патриот е…