Защото искам да сънувам

Последна промяна на 30 април 2016 в 12:14 59199 13

– Разкажи ми приказката! – казваше детето с големи, нетърпящи възражение очи. Имахме с него нещо като повтарящ се ритуал. Когато не можеше да заспи, то винаги искаше да му разкажа една конкретна история, при това по точно определен начин. „Разкажи ми приказката!” – казваше сърцеразтапящo синът ми, а аз винаги отвръщах по един и същ начин – с престорено недоумение. – Коя приказка?

– Нали знаеш колко мразя, когато се преструваш. Знаеш идеално – искам приказката, която не е приказка. За миньора... Този с моето име, който тича без да диша; за голямата експлозия и звездния прах, за урана, за невидимия октопод, за изплашения австралиец в самолета, за тайнствената кутийка, за триумфа на боклукчийския камион, за...

– Аааа, ясно, тази приказка – прекъсвам го. – А защо точно нея?

– Защото искам да сънувам.

Как един път не отговори, че просто иска да заспи. Не! Винаги, винаги казваше: „Защото искам да сънувам!“.

Синът ми не обичаше да спи на тъмно. Включваше голяма лава лампа, която обливаше цялата стая в лениви вълни от синкава светлина. Леглото му бе толкова ниско, че аз сядах директно на пода, в пространството между кревата и шкафчето, което беше точно един Иво разстояние, и изчаквах търпеливо следващата му задължителна инструкция:
– И никакви съкращения! Разкажи я, без да изпускаш нищо – така, както ми я разказа най-първия път.

– Добре, обещавам! – казвах, знаейки идеално, че нямам никакъв избор, и започвах за кой ли път историята, която най-после днес се чувствам особено задължен да разкажа и на вас. Точно така, както я разказах на моя малък син за първи път преди толкова години.

„Отпусни се. Затвори очи. Вслушай се в гласа ми... Историята за миньора, Емчо, щеше да бъде страхотна приказка, ако не беше истина. Започва преди повече от шест милиарда години.

Тогава, някъде много, много далече огромна звезда е изчерпала горивото си. Представи си я само: гигантско огнено кълбо от газ, двайсет-трийсет пъти по-масивно от нашето слънце! Но дори и неговата огромна термоядрена пещ в един момент е изразходвалa целия си вoдoрод и звездата, вярваш или не, е станала толкова плътна, че е пропаднала самата в себе си, налягането в сърцето ѝ е станало чудовищно и тогава... БУМ... е избухнала в ослепителна светлина! Страхотна експлозия. Учените наричат такива звезди свръхнови, макар че те всъщност са свръхстари.

– Така ли умират звездите? – чува се плахият глас на сина ми някъде от синкавия здрач.

– Всъщност огромните звезди никога не умират напълно, Емчо. Те просто се превръщат от един вид енергия в друг. Звездата е изригнала, разпадайки се на милиарди малки частички, които са се понесли далече в междузвездното пространство със скорост 30 000 км/секунда. Знам, че звучи малко странно, но някои облаци от тези миниатюрни късчета един ден биват открити от гравитацията, която ги сгъстява и превръща... в нови звезди!

И знаеш ли кое е най-невероятното? Много от тези малки парченца звезден прах са пътували светлинни години, от друг свят и галактика, през големия, беззвучен космос, за да стигнат чак тук, на нашето малко синьо кълбо. Знаеш ли, че целият уран на земята се дължи на тази свръхнова? Всеки грам, всяка прашинка са дар от далечна, изгоряла преди повече от шест милиарда години звезда.

Уранът е много странен пришълец, Емчо. Той е тежък метал. По-тежък от музиката, с която ти надувам главата в колата. Но това, което го прави изключително особен и дори опасен, е, че той е естествено радиоактивен – ядрото на атома му е нестабилно, разпада се постоянно и може дори да се дели. Хората, разбира се, са се научили да го използват, за да създават и енергия, и… смърт.

– Има ли го на други планети?

– О, да – разбира се! Знаем със сигурност например, че го има на Марс – и то навсякъде по повърхността! Някой ден човечеството ще изпрати свой представител на тази планета. Тя ни е омагьосала от момента, в който сме я открили. Може би защото е толкова близко и в същото време е толкова вбесяващо недостижима. Протягаме се към нея, искаме да я докоснем и разберем, а тя все ни се изплъзва и крие тайните си. Денят, в който човек стъпи на Марс, ще бъде ден, който никога няма да бъде забравен от историята, Емчо. Ти сигурно ще си трийсетинагодишен. И кой знае, след като кацнем, може да се наложи да използваме марсианския уран за гориво.

Тук, на земята, най-ценният уран се намира в мини под земята и за нещастие хората, които го добиват, са обречени на жестоки страдания.

Както ти споменах, този междузвезден пришълец може да бъде смъртоносен и отровите, които излъчва, не позволяват на работниците в рудниците да доживеят до дълбока старост. Странни заболявания разяждат дробовете и кръвоносните им съдове, мистериозни тумори съсипват телата им. Да вземем първата уранова мина в света – казва се „Яхимов“ и е легендарна. Намира се в Чехия и средната продължителност на миньорският живот в нея е бил 42 години... 42 години!

Героят на нашият разказ е роден в същата държава, но на другия ѝ край – в малко градче, наречено Копривнице, на сутринта на 19 септември 1922 година. Нарекли го Емил – като теб. Само четири часа по-късно, съвсем наблизо се е родило хубаво момиченце, което получило името Дана. Двете деца, отворили очи в един и същи ден, дълги години нямали представа, че съдбата им e връчила много, много рядък и ценен дар.

Емил бил шестото дете в семейството и родителите му едва свързвали двата края със скромната дърводелска заплата на баща му. Хлапакът прекарал детството си в труд, помагайки с каквото можел на семейството. Били тежки времена, Емчо, и едва 16-годишен, твоят адаш се отправил към прочутата фабрика за обувки „Бата“ в град Злин, където работел от сутрин до вечер на конвейер. Но Емил бил и много умен – записал се да учи химия и проявявал изумителен усет към езиците... И все още не знаел за най-уникалната си дарба – тази, с която бил роден. Един ден фабриката решила да събере лекоатлетически отбор за работническо състезание и когато установил, че няма достатъчно представители на 1500 метра, шефът му се провикнал:

- Хей, къде е Затопек? Емил Затопек!

Емил се бил скрил в химическата лаборатория, където се подготвял за изпит. Опитал се да убеди шефa си, че няма никакво отношение към спорта, но той буквално го принудил да участва в надбягването.

На следващия ден, без никаква подготовка, ей така на майтап, Емил завършил на второ място от сто участващи. И това... не му харесало. Той, виждаш ли, се оказал от тези хора, в които има нещо особено. Нещо връчено им по рождение, което ги движи по малко по-друг начин... И не им позволява да се радват на второто място. След 18 години на този свят Емил най-после разпознал дарбата си. Усетил я дълбоко, дълбоко в себе си. И започнал да тича. Така както повелявали клетките му. Така както го искала съдбата му. Така както го наставлявал шепотът на първото място. Тичал непрекъснато. Тичал до изнемога. Преди и след работа. До фабриката и обратно до дома си. В дъжд, в пек, в сняг… дори в гореща мусака, Емчо.

– Моля?!

– Е, добре де – това последното го казах, за да проверя дали не си заспал. Истината е, че Емил бил толкова талантлив и тренирал толкова много, че започнал да печели всички състезания. Постепенно станал непобедим на 3000, 5000 и 10 000 метра. Биел съперниците си с по няколко обиколки... Но помниш ли онова особено нещо? То продължавало да го тормози и... накарало Чехия да му отеснее. Искал да превземе целия свят. Да си присвои всеки рекорд. И от съвсем малък бил запознат с един-единствен начин да постигне това, което иска – с непрекъснат, всеотдаен, къртовски труд.

След войната постъпил в армията, където можел да тренира непрекъснато, и започнал да тича дори нощем с фенерче в ръка. Вече печелел и международни състезания. Лекоатлетическата общност започнала да забелязва постиженията му, които се доближавали все повече до световните рекорди. На едно от състезанията зърнал млада копиехвъргачка с ослепителна усмивка и красиви очи и нещо в сърцето на Емил трепнало. Казвала се Дана. Момичето от началото на разказа, с което били родени в един и същи ден, в една и съща година, на две крачки разстояние. Съдбата ги бе чакала цели 26 години. И когато най-после ги срещна, те знаеха, че са създадени един за друг. Че ще прекарат остатъка от живота си заедно. Сгодили се на Олимпиадата в Лондон през 1948 година. На същата олимпиада относително неизвестният Емил Затопек спечели златото на 10 000 метра със смазващо преимущество и нов олимпийски рекорд. Само метър не му достигна, за да грабне и титлата на 5000 метра. Дана и Емил се ожениха малко по-късно, на 19 септември – точно на рождения си ден.

Последвали години, в които нищо не можело да го спре. Емил печелел всичко! Мачкал световните рекорди като трамвайни билетчета. Нямало сила, която да го смъкне от първото място.

Следва на стр. 2

Страница на статията : 010203
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1000

13

Миленита

29.05 2019 в 16:20

Имате, видях :)

1000

12

Миленита

29.05 2019 в 16:17

Страхотна история, страхотна приказка!
Дали пък нямате издадена книга?

1094

11

дони

02.05 2016 в 22:15

Както винаги - брилянтно! Благодаря! За мой срам трябва да призная, че не съм чувала за този изумителен атлет. Но знам как се съсипваха съдби и животи от изроди, чиито издънки днес ни проповядват чест и морал!

4009

10

случайно прочетох

02.05 2016 в 15:26

Поздравления!

1696

9

Санд

01.05 2016 в 09:45

Приказката е все пак приказка. Спестена е ролята на нашата скъпа родина.
А истината е че България е първата страна, настояла за военна интервенция в Чехословакия, и последната, която се извинява за участието си в потушаването на Пражката пролет:
На заседанието на Политическия консултативен комитет на Варшавския договор 6-7 март 1968 г. Живков провежда разговор с Леонид Брежнев и Алексей Косигин, пред които изразява тревога от положението в Чехословакия и предлага военна намеса.
На помощ на чехословашкия народ в борбата му срещу пълзящата контрареволюция са изпратени 12-и Елховски и 22-ри Харманлийски мотострелкови полкове и танкова бригада. Това скъпи ”спирит” е червената нишка.
А относно гуглето – на българската википедия има само 3 реда за Затопек. Толкова колкот и на филипинският диалект вари.
Срам!!!

2858

8

Daering

30.04 2016 в 23:38

Странно, спирит, като спомена това и чак се замислих.

И какво да видя - същата червена нишка се вие и в твоето мнение - на старческата носталгия и на младешката наивност за онзи недооценен от съвременниците си човешки строй, който правеше невъзможносто, за да добруват хората. Нашите хора, имам предвид. Правилните.

Все пак - Волгин ли ти подсказва темите или ти сам си пишеш мненията?

14730

7

spirit оригиналът

30.04 2016 в 21:10

Като червена нишка в произведението се очертава лошата социалистическа система,която пречи на таланта.Дори и в детските приказки прозира правилната идеологическа линия на неолиберализма.Авторът е готов за работа в Дойче веле.

1884

6

Nimart

30.04 2016 в 20:48

Много истинско! Като Великден!

15180

5

ELPIDA

30.04 2016 в 18:10

Браво ,Таланте !