Ако трябва да питаш

Последна промяна на 06 декември 2016 в 18:12 65725 7

Този разказ на Иво Иванов е включен в сборника "Преодоляване", който ще бъде представен на 11 декември 2016 г. от 16:00 ч. в Литературен клуб „Перото“ /НДК/.

Историята на тази книга е много интересна. ОП „Развитие на човешките ресурси“ тази година е избрала нетрадиционен начин да представи постигнатите резултати – без цифри и диаграми. Така се реализира една дълго обмисляна идея,  - сборник разкази, вдъхновен от историите на бенефициенти на ОП „Развитие на човешките ресурси“. Инициативата е част от кампанията за популяризиране на дейностите на ОП „Развитие на човешките ресурси“. 

Откъси от разказите са качени в сайта на оперативната програма.

Със задачата се заеха десет съвременни изявени български автори:

• Кристин Димитрова
• Христо Карастоянов
• Михаил Вешим
• Мирела Иванова
• Александър Шпатов
• Георги Господинов
• Теодора Димова
• Захари Карабашлиев
• Владимир Зарев
• Иво Иванов

Писателите избраха своите герои, променили живота си чрез ОП РЧР. Те се срещнаха, разговаряха с тях и се потопиха в техните лични житейски приказки, за да ни ги покажат през призмата на своя талант.

На представянето на 11 декември 2016 г. от 16:00 ч. в Литературен клуб „Перото“ /НДК/ ще можете да получите автограф от част от авторите на изданието.

Финалният разказ в него е на нашия автор Иво Иванов.

Някой веднъж бе попитал Майлс Дейвис какво е джаз. Как се задава такъв въпрос?! И как се отговаря на него, без да напишеш енциклопедия?! Та нали джазът е толкова много взаимно отхвърлящи се неща? Дайте му пет-десет минути и той ще ви напомни колко е безсмислено да се опитвате да го разберете чрез оскъдния речник на нашите понятия. Джазът е и стройна дисциплина, и дива импровизация. И неочаквано откровение, и ревниво пазена тайна. Понякога е форма, понякога – съдържание, понякога – и двете, понякога е нещо трето – някакво сладко и непонятно безформено съдържание. Той е деликатен и нахален, педантично хаотичен, навлечено разголен, сресан и разрошен, ласкав грубиян. Джазът е привидно неразрушима структура минута и половина след своето начало и нейните димящи развалини две секунди по-късно.

И най-вече – джазът не е просто музика. Той е нещо далеч повече. Какво ли? За щастие, нямам представа. Понякога представите, които нямаме, са точно тази собственост, която става много по-ценна, когато не я притежаваме.

Майлс Дейвис... Спомням си как преди години слушах за пръв път неговия модален шедьовър „Някак тъжно“ (Kind of Blue). Да – това е един от тези албуми, за които всеки човек пази спомен от „първия път“. Бях тръгнал зa някакво си нанякъде по голямата улица в големия град с огромен сак през рамо и натиснах копчето на уокмена си малко преди помръкналото небе да излее върху София един крайно самонадеян пролетен дъжд. Скрих се под някакъв вход на „Патриарх Евтимий“ горе-долу в същия момент, в който приключи прочутата монотонна интродукция към So What.

Непогрешимият, магьоснически тромпет се прокрадна елегантно между капките и постепенно ги забави... накара ги да затанцуват в локвите в неговия собствен ритъм. Улицата, минувачите, мокрите таксита, просълзените витрини, дори внезапнопоникналите черни гъби на чадърите – всичко сякаш се понесе в някаква балетна, дълго репетирана окултна хореография. Някъде отдалечното минало Майлс Дейвис дърпаше конците, дирижираше стихията и ето че дъждът бе вече... джаз, и в един дълъг колкото албум момент всичко се превърна в неразривна част от всичко останало. Не смеех да помръдна там, във входа на булевард „Патриарх Евтимий“, където пред очите ми един човек, от когото ме делеше толкова разстояние и време, превърна родния ми град в музика. Останах да се взирам в саксофонните локви и тромпетните тротоари, докато не замря последната нота на проливния албум на гения. Дъждът продължи да свири дълго след като дъждът бе спрял. Бях закъснял за някакво си нанякъде, но това вече нямаше значение и когато тръгнах отново по голямата улица в големия град с големия си сак, всичко бе някак хубаво, някак чисто, някак незабравимо и по един много красив и особен начин... някак тъжно.

Да, човек никога не забравя определени първи срещи. Няма да забравя срещата си с Майлс Дейвис – човека, който даде името си на дъжда. Няма да забравя и срещата си с Иван – човека, който даде името си на... Но всяко нещо с времето си.

От години искам да разкажа тази история. Историята на Иван. И да се опитам да отговоря на въпроса какво точно е нейното значение, без да напиша енциклопедия. Защото, виждате ли, Иван е малко като джаза – в него се крият толкова много неочаквани неща...

За пръв път се видях с Иван, без да се видя с него. В този ден той беше далече – някъде в Швейцария, а аз бях в „Младост“ – пред апартамента на баща му Тодор. Беше ме поканил на вечеря чрез общ приятел. Искал да се запознаем и да говорим за нещо важно. На етажа му бе леко мрачно благодарение на героично мъждукаща крушка ветеран. Когато Тодор отвори вратата, си дадох сметка, че внезапното присъствие на стройната му, благородна осанка в правоъгълната рамка хвърляше светлина върху цялото стълбище.

Грейналата на аристократичното му лице усмивка компенсира напълно отчаяните усилия на анемичната крушка. Най-изумителни бяха очите му – големи, добри и езерни. От онези... мъдрите, говорещи, питащи очи... Очи, в които човек просто потъва независимо за какво се е хванал. Домът му беше пълен догоре с книги... и спомени. Някои весели, някои тъжни, всичките хубави. Наистина искаше да говорим – за книгите, за живота, за смисъла, за България, за мимолетността на времето, за сина му... за планината. Беше невъзможно да не бъдеш запленен от този човек. От ерудицията и очарованието му. От начина, по който ентусиазмът му бе надделял над годините. Не исках разговорът ни да свършва и си дадох сметка, че неусетно паметта ми е започнала да си води записки.

„Не знам как е в Америка, но ние, българите, винаги ще бъдем много обвързани с книгите, защото сме им задължени – каза Тодор. – Книжнината ни е съхранила като народ през годините и ние тази услуга никога няма да я забравим.“

Помня добре и още едни негови думи: „Как няма планини при теб в Канзас?! Трябва да се преместиш някъде другаде. Ние всички сме чеда на планината, Иво. Без нея българинът страда. Без нея боли – боли ето тук!“. И посочи към гърдите си, където без съмнение биеше едно огромно сърце.

Тогава още не го знаех, но когато след година се срещнах с Иван, си дадох сметка, че вече съм се срещал с него, без да сме се виждали... Защото изумителният му, пръскащ светлина баща беше отворен прозорец – прозорец, зад който надничаше също толкова изумителният му син.

Видяхме се в момент, в който около него беше лудница. Иван бе станал известен – животът и подвизите му бяха широко отразени в безброй статии, интервюта и в три великолепни документални филма. Когато най-после се добрах до едно голямо събитие в негова чест, ми беше трудно да си проправя път сред многобройните му приятели и почитатели.

„Здравей, аз съм Иво. Голям твой фен! Отдавна искам да се видим.“

А той ме погледна с големите зелени, езерни очи... от онези, добрите, в които човек потъва независимо за какво се е хванал, и отговори с една добре позната многоватова усмивка: „Иво? Иво от Канзас?! Е, най-после...“.

Следва на стр. 2

Страница на статията : 010203040506
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

15180

7

ELPIDA

07.12 2016 в 23:59

Изключителна история,
завладяващ Иво /Канзас/ и титаничен дух Иван.
Браво,момчета...

66794

5

El Commandante

07.12 2016 в 10:01

Няма да го чета това.
Писал го е Иво от Канзас и е писал за планинарство и катерене-демек ще е много хубаво и ше искам и аз.
А няма как.
Няма да го чета.

5749

4

мнение от IP

07.12 2016 в 09:16

Хм. Светът е хубав. Слуша ми се джаз и ми се катерят моите планини. Великолепно!

18315

3

Лопе де Вега

07.12 2016 в 07:55

Това е поезия! Това е истински поет!

Поздрав!

2047

2

Какавидков

06.12 2016 в 22:52

Добро. Браво!

18399

1

Izalina

06.12 2016 в 22:22

Респект