Тъгата вероятно има нужда от молитва. Трябва и търпение, за да се осъзнае страданието, както трябва време за утешение. Все неща, които не ги забелязваш, но те са една дълга, свързана нишка. Процесът е тягостен и продължителен. Знам малко неща за тъгата, защото никога не съм унил, винаги съм в настроение. Имам търпението на слон, съчетано със смирение – просто така съм устроен. На улицата обаче виждам нелечимата тъга на всяка крачка и не мога да я подмина безучастно. Понякога е в сградите, друг път в хората, разминаващи се с мен.

Наскоро забелязах и от двата вида едновременно. Привечер, миналата неделя, се връщах от центъра на града, излязох на повърхността от подземната железница и бодро стъпих на първото хлъзгаво паве на ул. “Гебедже“ от родния квартал „Лагера“, в който живея от 50 години. Пред кофите помръдна силует. Приближих и го загледах: обикновен възрастен човек, дълга брада, старо, изтъняло палто с неопределен цвят. Незабележим персонаж, който може да мернете във всеки квартал, безцелно криволичещ по улиците на града с торби в ръце, преравящ всяка поцинкована кофа. Замисляли ли сте се за съдбата на такъв човек? За кармата му? Какво се случва в живота му? Защо на лицето му е изписано пълно безразличие към всичко наоколо, а в очите му се чете самота, отчужденост и пустота?

Къщата на кондуктора днес, снимка: личен архив

Повечето хора вероятно биха отговорили, че той така е избрал да живее. Възможно е. Или, че така му харесва. Също е възможно. Според мен това е безразличието на нас, хората, които сме само пасивни наблюдатели. Вярно е, че не може да се помогне на всеки, особено ако той не желае да му се помогне. А може би причината да е бездомен е, че в един слънчев ден е бил изхвърлен на улицата от алчни роднини заради имотни разправии или друг повод. Възможно е и той сам да е избягал от натиск, премеждия, после съдбата някак го е бутнала по пързалката надолу. Нямам отговор, но е твърде възможно да го науча, ако попитам човека.

Докато си мислех как да заговоря човека с излинялото палто, видях как  си тръгна от кофите и приближи до портата на ъгловата къща, отвори я и се промъкна в тъмният двор. Чух го как изкачи две-три стъпала, после пантите на полуетажната врата изскърцаха шумно и тя се хлопна подире му. Замислих се дали моят човек не е някой самонастанил се. Твърде е възможно, едва ли е собственикът щом рови в кофите. Къщата все още беше тъмна, никъде не светна крушка. Любопитството ми изведнъж се засили, винаги съм искал да говоря с обитателите на тази уникална постройка, но така и не съм виждал някой да се мярка там. Сега беше моментът да разбера нещо. Реших да изчакам. Почувствах се като детектива Филип Марлоу, само дето нямах четвъртинка бърбън „Четири рози“, закупен от Източен Холивуд и увит в хартиен плик, за да не бие на очи.

След минути пантите отново скръцнаха и влезлият в къщата човек се върна на тъмния тротоар. Погледите ни най-сетне се срещнаха, попитах го дали живее тук. Той се засмя и отрече. Каза, че е влязъл, за да дири хазаите, търсел ги отдавна. И той като мен не беше виждал собствениците. Зарадвах се, че най-сетне срещам човек, който със сигурност знае малко повече за за собствениците.

Интересно съвпадение на обстоятелствата, тъй като отдавна се интересувах от историята на постройката. В квартала ни тя е известна като „Къщата на кондуктора“ или “Къщата с кулата". Скромната информация, с която разполагам е, че е собственост на българи, преселници от Егейска Македония, намерили пристан в България някъде след Балканската война. Това означава, че са дошли преди повече от сто години. Постройката е известна с кулата, издигната като допълнение към скромните апартаменти вътре, и се намира на ъгъла на две улици. Умалено копие на „Бялата кула“* в Солун, даже има бойници като оригиналната.

Къщата на кондуктора, кула, снимка: Радослав Давидков

Непознатият спомена, че живее в квартала повече от 70 години и според него началото на строежа на кондуктора е било положено през 1927 или 1928 година в новосъздадения тогава бежански Добруджански квартал. Тук вече знаех повече и допълних, че в него се заселват не само тракийски, царибродски, но също и добруджански българи, откъдето всъщност идва името на махалата. Казах махалата, защото аз съм от по-долния ѝ край – „Лагера“, където са били разположени палатките на войската. Предните къщи, до самата трамвайна линия (тогава все още конна, а не електрифицирана), се строели от царибродчани, бежанци от Цариброд и от Западните покрайнини. Тези два квартала Царибродски и Добруджански, граничели от североизток с „Лагера“, а от юг-югозапад с „Красно село“, друг интересен и живописен квартал.

Моят нов познат изведнъж си спомни и името на този добруджански емигрант, който е бил вложител и собственик на градежа - Стоян Карамихайлов, родом от Егейска Македония. Воювал в Илинденско-Преображенското въстание, вероятно като четник при войводата Борис Сарафов. Спомена и че наследниците са многобройни, а един от тях е архитект. Именно него търсел, въпреки че не се надявал да го открие в къщата точно сега. Разделихме се с уговорката да се срещнем пак и да продължим историята, като всеки от нас потърси каквото може.

Прибрах се и моментално се заех да „копая“ из архивите: въпросният съкварталец Карамихайлов бил роден в с. Горно Броди, намиращо се на около 35 км от днешния гръцки град Серес. Оказа се, че съдбата го е захвърляла къде ли не. Очевидно обаче няма случайни неща, съдби и хора, които е срещнал. След войните в началото на ХХ век, преди да се засели в бежанския квартал в София, Стоян се е бил във въстанието. След разгрома му е преминал в България и се е записал в техническото училище във Варна като „кондуктор“. Завършил с отличен успех, тогава „кондуктор“ се е наричал човекът, който надзирава и контролира строежите. На съвременен език - нещо като инженер по строителен контрол и надзор.

По-късно кондукторът бленувал за чертеж на собствена къща и в края на краищата го пресъздал на терена, който получил по право, наравно с останалите заселници в тази местност в покрайнините до София. Проектът не бил в класически стил, а с твърде разчупена архитектура - вероятно идеята на Стоян Карамихайлов е била някой ден да се върне в Солунските земи, откъдето е коренът му. Или ако не се завърне, то поне до края на живота му всеки поглед към кулата да напомня за родното място.

Логично ми се струва идеята на строителния кондуктор Карамихайлов да е изпреварила с десетилетие критериите и визията на немският архитект Адолф Мусман, поканен в края на 30-те години на ХХ век в София, за да планира бъдещото градско и крайградско строителство. Той предложил чист формат от неголеми, еднофамилни къщи с дворче, както за центъра на града, така и за покрайнините. Такива вече са били построени в Добруджанският квартал, включително и тази къща с кулата.

Възможно е Карамихайлов да е огледал доста строежи в района, на семейства, които по това време вече са се  изнесли в околността от претъпканият център, стремейки се към живот на по-чист въздух. Тухли също е имало в изобилие - от малката тухларна фабрика наблизо, основана от двама братя, също добруджанци. Така Карамихайлов окончателно е оформил идеята си за къща, но стремежът му бил да не е като околните, тъй като трябвало да е уникална и да се различава от клишето.

И тя наистина е с - вграждането на репликата на… Солунската кула. Така в новопостроената къща от червеникав камък и тухли от местната тухларна, се появява висока кръгла кула - освен за радост на окото и за спомен, и утеха. Ето го планът, който е авторско копие, собственост на арх. Мартин Микуш.

Личен архив на арх. Мартин Микуш

Външната врата, която за съжаление не се вижда от улицата, е с резбовани детайли, вътрешните врати, които също няма начин как да разгледам - по думи на арх. Микуш от едно негово радиоинтервю, също са с интересна пластика като оформление. Къщата е имала и свои малки тайни – скрит проход в стена, от който после се излизало на стълбището за кулата. Жилищната площ се състояла от три неголеми стаи. Долу, откъм улицата, е имало дюкян, който е действал до края на 40-те години на ХХ век. Стопанинът му е снабдявал съкварталците си с вносна сушена риба, зехтин, маслини и други благини от Гърция.

След два-три дни отново се видях с човека, който претърсваше кофите и така и не откри тогава собственика на къщата с кулата. С негова помощ, по спомени, се допълни историята на къщата с кулата: наоколо са снимали не един или два филма: например 7-серийния шпионски сериал „Изгори за да светиш“ на фона на ул. „Гебедже“ и околните улици. По-надолу на площадчето „Черна вода“ днес “Съвет на Европа“, са се виели танците на хлапетата във филма “Баща ми бояджията“ с Коста Цонев в главната роля. Впрочем, актьорът не само е роден и е живял наблизо, но дори е участвал в прокопаването на канализацията на Добруджанския квартал, както и при полагането на основите на сградата на студията “Балкантон“.

В спомените си, Коста Цонев, а и хората от квартала, с които съм говорил, казват, че той се е родил и израсъл в скромна къща на улица „Браила“, която след това е преименувана за огорчение на добруджанците на „Хайдушка поляна“, чието име носи и до днес. Любопитството естествено ме „заръфа“, защото открих и едно друго съвпадение – от началото до края на класовете в гимназията (133 ЕСПУ) учех заедно с дъщеря му Теодора Цонева, но и за миг дори не съм подозирал, че известният ѝ баща дълги години ми е бил съкварталец. Някой ден, ако животът ни срещне, може да я поразпитам какво помни за квартала от разказите на баща си.

Помолих моя нов приятел да се разходим до къщата на семейство Цоневи. Той се съгласи. След три минути бяхме там и ми посочи точното място: застанахме с гръб към “Балкантон“ и гледахме към Витоша - къщата им е била точно отсреща. Сега там е зелена площадка, покрита с пожълтели есенни листа.

Надявам се “Къщата с кулата“ да не остане само един скромен спомен, който ще избледнява с времето. Дано наоколо да не се застрои и облещените тухли, грохналият покрив и изронената мазилка на къщата с кулата окончателно да изчезнат, за да не дразнят очите на новите обитатели, които дори не подозират за тази местна история. А тя не е легенда, тя е истина, свързана със заселниците - твърди характери, с желание за просперитет, за красота, за развитие и пускане на корени на ново място. Били са интересни личности, свързани с историята на страната ни, пълни с идеи, които днес някак недостойно са „заклещени“ във времето. Най-малко заради тях нищо не трябва да бъде унищожено и забравено.

*Бялата кула: на гръцки - Λευκός Πύργος (Левкос Пиргос), на турски - Beyaz Kule (Беяз куле)

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.