Не плачете за Марика!

Иво Иванов, Канзас 18 февруари 2017 в 07:28 131090 8

От стр. 2

В Бразилия Марика имаше още едно последно състезание – сто метра. Два дни преди финала се подготвяше със спринтове от по трийсет метра. За нещастие, на третия спринт жена в инвалиден стол пресече по погрешка през пистата и Марика се блъсна в нея с двайсет километра в час. Рамката на количката ѝ се вряза дълбоко в ребрата ѝ, а предното ѝ колело беше натрошено. Въпреки това тя продължи тренировката с нова гума. Същата нощ обаче кръвоизливът от удара предизвика вътрешна инфекция и Марика вдигна 38.5 градуса температура. Още не ми е ясно как, но тя не само че се появи на състезанието, но и успя да се добере до третото място. В същото съревнование Мишел Стилуел спечели своя шести златен медал. Марика Вервурт завърши кариерата си на почетната стълбица. В очите ѝ блестяха сълзи. Една голяма, хубава, осмисляща врата се беше затворила веднъж завинаги. Веднага след награждаването я чух да казва следното пред камерите: „Някои хора се отказват, защото повече не искат да се състезават. Но в моя случай не е така. Аз нямам избор. Съзнанието ми иска да се състезава, но тялото ми отказва. То ми крещи: „Спри! Моля те, спри! Не мога повече! Не издържам на болките – ти ме разрушаваш!“.

Марика каза също, че няма да сложи край на живота си незабавно след Игрите. Ще го направи тогава, когато е готова. Може да е утре или след месец, или след година. Засега все още има още няколко малки мечти... няколко врати, които да отвори. Подготвя се например да скочи с парашут от самолет. Наскоро стана първата белгийка, направила бънджи скок в инвалидна количка. Гледа да прекарва повече време с родителите си, които я обожават, с най-добрата си приятелка Лива и с безбройните си фенове. „Имам все още някои хубави дни – сподели Марика пред BBC – но лошите стават все повече. И когато напълно изместят хубавите... тогава ще сложа край. Когато си отида, не искам да има тъжни хора. Не искам да има кафе и кекс на погребението ми. Искам приятелите ми да надигнат чаши с шампанско. И да кажат: „Да пием за Марика. Тя живя силно и хубаво. И въпреки че имаше ужасна болест, благодарение на нея успя да постигне неща, за които повечето хора могат само да мечтаят“. Вече не ме е страх от смъртта. Страх ме е от друго. Аз искам да бъда Марика и няма да позволя на болестта да ми отнеме независимостта. За мен смъртта ще бъде красиво място... покой.“

Знаете ли, ще си призная нещо малко странно за силна жена като мен. Имам слабост към един мюзикъл. Аз по принцип не си падам по този жанр. Харесвам по-скоро неща като Адажиото на Албинони, Реквиема на Моцарт, Ник Кейв... такъв тип музика. Е, и един мюзикъл. Не, не е „Ла Ла Ленд“. Казва се „Ах, този джаз“ на гениалния Боб Фоси. Това е особен филм. Нелинеен. Хипнотичен. Неочакван. С по-различна музика. По-различна хореография. По-различно послание. Режисьорът разказва старата сага за твореца и неговия верен спътник – саморазрушението. И намеква, че понякога нещата, които талантът ти иска да оставиш на света, изискват най-голямата жертва – теб самия. Създавай, умирай, но не спирай. Филмът е за самия Боб Фоси, но можеше да бъде и за Джим Морисън, и за Кобейн, и за Буковски, и за много други. „Ах, този джаз“ ни дари с най-нестандартния образ на смъртта, който някога съм виждала. Тя бе изиграна от неотразимата Джесика Ланг. Облечена в бяла рокля, тя бе ефирна, нежна и прелъстителна. Привличането между нея и главния герой беше толкова естествено... толкова логично. Те се търсеха, обичаха и искаха и когато флиртът им най-после прерасна в смърт, Джесика Ланг бе сложила булчински воал. Няма да забравя усмивката ѝ в края на филма – ъгълчетата на устните ѝ приличаха на избавление.

Хубав филм. Чудя се дали Марика някога го е гледала. В последните месеци състоянието ѝ се влоши. Започна да губи зрението си. Все по-трудно ѝ е да използва ръцете си. Болките вече са почти непрекъснати. Болестта е все по-агресивна. Все по-садистична. Понякога Марике буди съседите, крещейки от болка. Морфинът помага, но я потапя в лепкава мъгла. Зен все по-често побутва коленете ѝ в предчувствие на поредния жесток припадък. Хубавите дни стават все по-малко. Лошите... лошите дни ги поглъщат.

И ето че днес отивам на гости на Марика... Великата Марика. Усетих, че е време да я видя. Няма дори да почукам на вратата – просто ще вляза. Знам, че ме очаква. Стаята ѝ е малка, но уютна. Всичко е по-ниско, за да може да го достига от стола си. Стените са боядисани в игриви зелени пастели, а украсата е предимно плакати и трофеи от нейните победи. Марика и Зен спят сгушени една до друга на леглото. Двете неразделни, изтощени момичета. Толкова ги обичам. Защо ли имам чувството, че когато си тръгне едната, ще я последва и другата... Поглеждам в огледалото, без да знам какво да очаквам. Всеки път изглеждам различно. Предполагам, че зависи от това в чий дом съм. Размитото ми отражение все още танцува и търси очертанията си в огледалото. Нямам лице на вещица, кокалести пръсти и качулка. А косата... косата е мит. Навън вятърът свири някаква зловеща токата и фуга. Студът се е облегнал в прозореца, сякаш иска да нахълта и да ме прогони. Наивник! Аз бродя из долината на сенките от самото начало на времето. Не аз треперя от студ – студът трепери от мен. Но не мислете, че не съм суетна. Чертите ми се търсят и намират в огледалото и постепенно придобиват лицето на нещо много красиво. Някъде в устните си разпознавам усмивката на Джесика Ланг. Прилича на избавление. В този дом аз съм желана и обичана. Знаете ли какво значи това за ненавиждана жена като мен? Истината е, че хората просто не ме разбират. В повечето случаи аз не съм събитие – аз съм процес. И не пристигам отникъде – ние винаги сме заедно. Аз и ти, всеки човеко! Просто в твоя първи миг на този свят аз се раждам старица и с всеки изминал ден, в който ти остаряваш, аз ставам по-млада и по-силна. Знам, че с годините мислиш все по-често за мен и че моята неизбежност те тревожи. Това е нормално. Това е човешко. Но искам да ти кажа нещо: поне днес не мисли за мен! Не мисли и за Марика. Мисли за себе си и за моя антипод – живота. Този, който държиш като вода в шепите си. Мисли за това какво съкровище ти е връчила съдбата. Мисли за това как ще го използваш. Мисли за това какво смяташ за хубав ден и за лош ден. За светлината, струяща през безбройните отворени пред теб врати. Мисли за това, преди дори да си помислил да се откажеш от каквото и да било.

И, хора… още нещо искам да ви кажа: не плачете за Марика! Тя живя толкова красиво, силно и достойно. И когато я взема със себе си, обещавам да ви оставя нейната история. От нея наистина има смисъл.

Знаете ли, в началото не ви казах истината. Не печеля всяко състезание. Понякога се натъквам на редки хора, които премахват състезанието и го превръщат във взаимоотношение. Тях няма как да победя. Приближавам се до леглото. Двете момичета все още спят. Марика се усмихва в съня си – нейното малко скривалище от болестта. Както казах, днес съм тук само на гости. Часът на Марика все още не е настъпил. Още има време, но финалната линия вече е съвсем наблизо.

Залезът пронизва облаците и започва да кърви в заледения прозорец. Сгушвам се на леглото до Марика и се приютявам в съня ѝ. Тук е светло и хубаво. Няма болка, припадъци и спазми. Носим се ръка за ръка – аз и Марика, по широка писта върху собствените си силни крака. Трибуните са пълни догоре с усмихнати приятели и близки. Тя е спокойна и щастлива. Не я е страх от мен. Поглежда ме с усмивка. Марика знае, че няма да я отнема от света. Това дори и аз не мога да направя. Тя вярва, че винаги може да разчита на мен. И когато ме повика, аз ще дойда в бялата си рокля, ще я прегърна и ще ѝ помогна да отвори последната врата.

Страница на статията : 010203
Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

12008

8

rcw

24.10 2019 в 14:06

Силен текст, както винаги.

12130

7

ds

24.02 2017 в 10:27

благодаря, прекрасен текст!

8016

6

Manol Dimovski

19.02 2017 в 12:14

Дълбок поклон пред такива хора! Именно това означава да живееш живота си - да се бориш постоянно и да изцеждаш всичко по силите си от него. А за Иво Иванов, мога само да кажа, че е магьосник...Благодаря!

12054

5

goro666

18.02 2017 в 21:03

Г-н Иванов,
Чета Ви с удоволствие!
Благодаря!

29585

4

Izalina

18.02 2017 в 12:39

И аз не мога, Лопе, а и не искам.

Отдавна си мисля, че е необходимо да има рейтинг и за публикуваните материали, одобено когато коментарът е напълно излишен.
ПЛЮС 5000 от мен за Иво и Марика

29216

3

Лопе де Вега

18.02 2017 в 12:20

Нищо не мога да напиша!

Поздрав!

9035

2

John Foe

18.02 2017 в 09:50

Красота!