В новата си книга "Основи на шпионажа" световноизвестният историк, писател и военен анализатор Виктор Суворов разкрива как работи най-могъщата и най-секретна разузнавателна организация на ХХ век - Главното разузнавателно управление.

Принципите на шпионажа са вечни и не са се променили от времената на древния Египет и Римската империя. Управляващите винаги са искали да знаят какво замислят техните врагове, съперници и съседи. Моите знания и моят опит на офицер от ГРУ не са остарели. В книгата обяснявам как е организирано военното разузнаване, как се добива и оценява информацията, как се вербува, как се подготвя или предотвратява провокация, пише Суворов за "Основи на шпионажа".

Книгата е предназначена за най-широка публика. Аз давам общите принципи на разузнаването. Например как се вербува човек. Най-важното качество за разузнавача е добротата. Шпионинът трябва да е добър човек. Ако си зъл и високомерен, не можеш да вербуваш никого – нито за разузнаването, нито за политиката, нито за семеен живот…, казва Суворов.

"Основи на шпионажа" ще е в българските книжарници следващата седмица, издадена у нас е от „Факел експрес“. Преводът от руски е на Иван Тотоманов.

Публикуваме в аванс глава от книгата, предоставена специално за OFFNews.bg от издателството:

Прозрачно прикритие

1
Прикритието бива обикновено. Без прилагателни и определения. За такива прикрития говорихме току-що.
Освен тях има и прозрачно прикритие. И освен него – дълбоко прикритие.
Сега ще говорим за прозрачното.
Дайте да си припомним „Приказка за цар Салтан“ на Александър Сергеевич Пушкин: „... на челo – звезда пламти“*. Някои военни разузнавачи са обречени на тежка съдба: отиват във вражеския стан, обаче там вече знаят, че са разузнавачи. То и не е кой знае колко сложно – само като го погледнеш някого, и виждаш – на челo звезда пламти!
Червена. На фуражката.
Той е военен аташе.
Освен военните аташета (ВАТ) има още и военновъздушни аташета (ВВАТ), и военноморски аташета (ВМАТ).
Всичките тези ВАТ-ове, ВВАТ-ове и ВМАТ-ове ги обединява едно – че са завършили Втори факултет на Военнодипломатическата академия на Съветската армия. Всичките са подбрани по едни и същи стандарти, по които подбират хората и в Първи факултет, и програмата на подготовката им е приблизително същата, понеже трябва да решават същите задачи.
Но понеже на челата им „звезда пламти“, понеже прикритието им е прозрачно, изискванията към количеството и качеството на добиваната от тях информация може и да не са толкова големи, колкото изискванията към завършилите Първи факултет.
По време на приемните изпити се прави подбор: онези с най-високи резултати отиват в Първи факултет, онези със средни резултати – във Втори, останалите приети – в Трети.
Има обаче и още една причина да не те приемат в Първи. Един мой приятел например, старши лейтенант Василий Алексеевич Красников, командир на група за дълбоко разузнаване на 30-и гвардейски отделен разузнавателен батальон на 6-а гвардейска мотострелкова дивизия на 20-а гвардейска армия на Групата съветски войски в Германия, беше повишен и постъпи в разузнавателния отдел на щаба на Приволжкия военен окръг. Служехме заедно. Повикаха го в Москва. Беше подготвен по-добре от мен. Издържа изпитите, мина през всички проверки и комисии.
И го зачислиха във Втори факултет, а аз, макар и по-лошо подготвен, влязох в Първи.
Защо ли?
Защото го бяха разкрили. Не по негова вина.
Преди време 6-а гвардейска мотострелкова дивизия демонстрирала подготовката си на представители на потенциалния противник – на военни делегации на САЩ, Великобритания и Франция. Показвали най-доброто. Ние това го можем. Лейтенант Вася Красников чупел дъски с един удар с ръка. А чуждестранните гости го щракали с фотоапаратите си.
Откъде татовците – командири на 6-а гвардейска Червенознаменна, носителка на орден „Ленин“, носителка на орден „Суворов“ мотострелкова дивизия, са можели да знаят, че ГРУ отдавна си е набелязало Вася? Откъде да знаят, че не бива да показват Вася на противника?
Та затова, макар Вася да изкара изпита с отличие, и после и в обучението във Военнодипломатическата академия да беше сред първите, нямаше начин да стане търговски представител към Министерството на външната търговия. Виж, да го пратят в Париж или Лондон например като помощник военен аташе – това бива. Та такива хора – известни, разкрити – автоматично отиваха във Втори факултет.
Проблемът е, че ГРУ избираше най-добрите, а Главното политическо управление на Съветската армия хвалеше най-добрите във военната преса. Онези, които попадаха на страниците на „Красная звезда“, „Советский воин“ и „Военный вестник“ – тоест централните съветски вестници и списания, – просто нямаше начин да влязат в Първи факултет на Военнодипломатическата академия, шкартираха ги незабавно. Виж, мен, дето само веднъж се бях появил във вестника на Прикарпатския военен окръг „Слава Родины“, мен ме приеха.

2
Военните аташета и хората им изцяло, сто процента, бяха офицери от ГРУ – просто защото друг път в структурата на военната дипломация освен Военнодипломатическата академия и ГРУ няма. Пък и самата ни алма матер е шпионско училище, нищо че се нарича Военнодипломатическа академия.
Трябва да сме наясно, че длъжността военен аташе не е основна работа, а прикритие, също такова прикритие като ТАСС, МВнР и Комитета по наука и техника. Разликата е единствено в това, че ако един цивилен дипломат може наистина да е чист дипломат, а друг само се прикрива зад дипломатическия си статут, в структурата на военните аташета с военната дипломация се прикриват всички. Всички са завършили Военнодипломатическата академия, всички са решавали сериозни разузнавателни задачи. На всеки, който влиза във Втори факултет на академията, му се казва направо: дипломацията е само прикритие, ти не си военен дипломат, а разузнавач на Генералния щаб, и не бива да имаш никакви илюзии по въпроса, ние ще те подготвяме за разузнавач, а не за дипломат. Онези, които не са съгласни с това, се отчисляват.
Всяко прикритие, както вече казахме, си има плюсовете и минусите. Чужденците, които поне мъничко бяха запознати със съветската действителност, знаеха със сигурност: всички, които работят с военния аташе, са разузнавачи. И дори нямаха съмнения дали са от КГБ, или от ГРУ. Ясно е, че са от ГРУ.
Да се работи под военнодипломатическо прикритие, е много тежко. Това си е очевидно. Но какво му е хубавото на това прикритие? На първо място, имаш зелен паспорт, дипломатически. Могат да те изгонят от страната, но не могат да те арестуват и да те вкарат в затвора. Има и друго: ако един цивилен дипломат зададе на свой добър американски познат например невинния въпрос за тротиловия еквивалент на активно-реактивния ядрен боеприпас М753 калибър 203 милиметра, добрият американски познат най-вероятно ще се отдръпне от дипломата, все едно той е прокажен. Обаче ако такъв въпрос бъде зададен от помощника на военния аташе, на никого няма да му направи впечатление. Друга работа е, че може и да не му отговорят, но самото задаване на въпроса няма да учуди и да стресне никого: на военния аташе това му е работата – да задава въпроси за ядрените боеприпаси.

Повечето граждани на западните страни са до такава степен доверчиви и наивни, че мислеха съветските военни аташета не за шпиони, а за военни дипломати. Тази дълбока заблуда активно се използваше от ГРУ. Всъщност при разговор със съветски военен аташе човек си имаше работа като минимум с добиващ офицер на резидентурата на ГРУ под прикритие, човек, чиято основна задача е да вербува чужденци и който знае много добре, че ако не вербува достатъчно на брой интересни чужденци, няма да е нужен на никого и че всичките му надежди за бляскава кариера ще рухнат. Ако го погледнете в очите и го попитате колко още ще работи в дадената гостоприемна страна, отговорът ще ви изясни много неща. Ако в него се долавя неувереност, трябва да сте нащрек: резултатите от работата му явно не удовлетворяват началниците му и той ще се опита да вербува всеки, когото може. Ако пък е доволен от живота и в очите му свети радост, значи съвсем наскоро е вербувал някого.
Ако си имате работа със съветски военен аташе, значи сте очи в очи със заместника на резидента, че и със самия резидент на ГРУ. С такъв човек трябва да сте предпазлив и дори да се страхувате от него. Тези хора са много опасни. Имат богат опит и са хитри като лисици. Не са за първи път в чужбина, а това означава, че са извършили много успешни вербовки.

3
Работата на военния аташе е адски труд. На първо място, защото всички умни хора знаят или поне се досещат с какво се занимаваш в страната им. Затова всеки резидент се старае да не товари военния аташе и помощниците му ненужно и да не ги използва за подсигуряване на агентурни операции, а и дори да ги използва, да го прави по-рядко, отколкото с другите си хора. Някои помощник военни аташета се възползваха от това, като не се стараеха прекалено упорито в разузнавателната си работа, та да не си съсипят репутацията с някой шпионски скандал. Но такива се срещаха рядко.

Сред военните разузнавачи, работещи под дипломатическо прикритие като военни аташета, имаше наистина изключителни личности. Помощникът на военноморския аташе към посолството на СССР в Лондон например имаше контакти (не знам точно какви, не съм им светил) с едно момиче на повикване, Кристин Килър. Момичето обслужваше военния министър на Великобритания – държавния секретар по военните въпроси** Джон Профюмо. А сър Профюмо беше кандидат за доста по-високи постове.
Съветският разузнавач се казваше Иванов. Че как иначе?

Помните ли я онази песен:

Привет России,
Будь здоров.
Майор разведки Иванов.

И така, Евгений Михайлович Иванов и Килър – какво само чудо! Длъжността на съветския разузнавач е помощник военноморски аташе, званието му – капитан 2-ри ранг. Капитан 2-ри ранг Иванов се промъква в такива сфери, каквито Джеймс Бонд не е и сънувал. Капитан 2-ри ранг Иванов е стиснал за гръцмуля (или може би за някакви други органи, не знам) военния министър на третата световна ядрена държава.
Тази невероятна разузнавателна операция се издънва не по вина на Иванов. Един от многобройните поклонници на Килър я ревнува и открива стрелба пред къщата ѝ. Пристига полицията с включени сирени, започва се сериозно разследване, включва се и свободната преса. Когато става ясно, че помощникът на съветския военноморски аташе знае, че британският военен министър понякога се възползва от ласките на въпросната особа, тоест, че един съветски разузнавач под толкова прозрачно прикритие майсторски се възползва от това си знание, вертикалата на британската власт се разклаща много опасно. Премиерът се пише болен и подава оставка, а партията на консерваторите се проваля на изборите.
Сега нека се запитаме: как може да намерим красива млада жена, която да има тайна сексуална връзка с военния министър на Великобритания?
Ами опитайте. Намерете.
И влезте във връзка с нея – каквато и да било връзка.
Опитайте се да я накарате да работи за съветското военно разузнаване!
Когато си спомням за тази история, ме изпълва възхищение от професионалното майсторство на съветските военни разузнавачи.

4
Още един пример. Полковник Владимир Василиевич Стрелбицки служи като военен аташе в Швейцария. Това му е прикритието. Всъщност той е резидент на ГРУ в Берн. (Не издавам тайни. Позовавам се само на това, което е публикувано в откритата преса.) Някой си Жан-Луи Жанмер, командващ ПВО на Швейцария, се запознава със съветския военен аташе (всъщност с резидента на ГРУ) полковник Стрелбицки и неизвестно защо, му предава информация за неизвестно какво.
„Е, ама какви толкова тайни може да има мъничката Швейцария, моля ви се!“, ще кажете.
Не бързайте с изводите и заключенията. Мъничката Швейцария е най-богатата страна на света. И затова мъничката Швейцария може да си позволи неща, които не може да си позволи никоя друга страна.
Та значи, мъничката Швейцария решава да си направи система за противовъздушна отбрана – естествено, най-добрата на света. Но откъде да я вземе? Ясно откъде. От Америка. Купува си я.
На Швейцария не ѝ трябва много. Купуват си мъничко, но тъкмо това мъничко дава пълна представа за системата на ПВО на САЩ.
Чрез контактите си полковник Стрелбицки стига до тайните на швейцарската ПВО – и по този начин прониква в системата на ПВО на САЩ.
С Владимир Василиевич Стрелбицки съм се срещал лично: от Женева до Берн е един хвърлей камък.
В „Красная звезда“ – главния военен вестник на Съветската армия – Владимир Василиевич Стрелбицки пред целия свят категорично отрича да е вербувал командващия ПВО на Швейцария.
Командващият ПВО на Швейцария обаче е разжалван и вкаран в затвора за 18 години.
А полковник Стрелбицки скоро след това получава званието генерал-майор.

5
Ето ви още един пример. Военноморският аташе в посолството на СССР във Вашингтон вицеадмирал Леонид Константинович Бекренев е „по съвместителство“ резидент на ГРУ във Вашингтон.
Преди Втората световна война младият разузнавач Льоня Бекренев воюва в Испания. На тихия фронт. През войната с Германия е началник на разузнаването на Северния, а след това на Балтийския флот. След войната ръководи цялото военноморско разузнаване. По време на Карибската криза, когато светът е на ръба на ядрена война, вицеадмирал Бекренев е във Вашингтон. Ролята му за спасяването на света от ядрена катастрофа си остава неизяснена; тази тема чака своите изследователи.
Бекренев е разузнавач от висша проба, единственият, който по време на разузнавателната си работа е удостоен с трета адмиралска звезда.
Споменах, че през април 1971 година в коридора на Военнодипломатическата академия на Съветската армия някакъв непознат началник с шит в чужбина костюм ми връчи пакет нафталин. Следващото, което направи, беше веднага да ме прати в кабинета на началника на академията адмирал Бекренев.
Така влязох в Първи факултет.

* Превод Т. Харманджиев. – Б. пр.
** Днес тази длъжност е отменена и е сменена с длъжността министър на отбраната. – Б. р. ред.

Превод от руски Иван Тотоманов

Виктор Суворов (Владимир Богданович Резун) е роден на 20 април 1947 г. Единайсетгодишен постъпва в Калининското суворовско военно училище, а след завършването му – в Киевското общовойсково командно училище. През 1974 г. се дипломира във Военно-дипломатическата академия към Генералния щаб на съветската армия, непосредствено след което е изпратен в Женева – столицата на световния шпионаж, където в продължение на четири години работи в резидентурата на съветското Главно разузнавателно управление под прикритието на дипломат, акредитиран в ООН. През 1978 г. поисква политическо убежище във Великобритания, за което Военната колегия на Върховния съд на СССР го осъжда задочно на смърт.

Суворов е автор на бестселърите "Аквариумът", „Освободителят“, „Ледоразбивачът“, „Денят М“, „Последната република“, „Разгромът“, „Самоубийство“, „Сянката на победата“, „Вземам си думите назад“, „Майката на дявола“. Носител е на множество висши държавни награди на различни страни, професор хонорис кауза на Варшавския университет, почетен член на Международната академия за наука, образование, индустрия и изкуства в Калифорния, която го удостоява със златен медал „Алберт Айнщайн за изключителни заслуги“, обявен е за Личност на 2008 година и удостоен със златен медал „Франц Кафка“ през 2011-а от APIA (Authors and publicists intеrnational association).

Още по темата

12/11/2014

Култура

Виктор Суворов разкрива военен преврат на Жуков срещу Хрушчов

03/08/2013

Култура

Виктор Суворов: Тя се казваше Татяна