В първата част на интервюто си за OFFNews и Искра Ангелова министърът на културата Кръстю Кръстев говори за театрите в Смолян и Пловдив, на които е бил изключително успешен директор. Разказа част от методологията си за справяне с икономическите и екзистенциални кризи, на които е подложено изкуството у нас. Продължаваме интервюто по съществените въпроси, които засягат цяла България, и актуалните теми, които са на дневен ред.

Той  е роден на 25 ноември 1956 г. в Пазарджик. През 1983 г. завършва НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“. Работил е в Куклен театър-Пазарджик, както и в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян. През 1998 г. става негов директор и главен художествен ръководител. От 2010 г. Кръстю Кръстев е директор на Драматичен театър – Пловдив. За този период, в който е директор на Пловдивския театър, са реализирани много и мащабни театрални постановки. Кръстев работи заедно с драматурга Александър Секулов. През 2022 г. Кръстю Кръстев получава специалната награда „Пловдив“ за изключителен принос.

II част:

…И В ДРУГИ ГРАДОВЕ

Докато говорим с министър Кръстев, установявам, че сме водили успоредно една битка, всеки на своя тепих - и аз цял живот съм се опитвала да убедя обществото чрез всички достъпни ми, скромни средства, че няма да се случи нищо хубаво, ако затворят театрите и концертните зали в малките населени места, а ще настане мрачно Средновековие. Министърът заявява:

„Не. Още първия път, когато дойдох, първото нещо, което казах – беше това. Нито една културна единица, която се таксува такава, казвам го и сега – няма да бъде закрита. Сега, нещо, което мисля, че трябва да направим, за да сме пак в крак с времето, е, че трябва да разделим тази мрежа.
Мрежата е важна, това е нашият „пазар“. Това са нашите „магазини“, не можем да си вкараме продукцията в „тоалетни“, в „лавки“ и да продаваме там скъпа стока – няма как да стане. Трябва да го направим така, че хората да се почувстват специални.
Но трябва да я запазим на всяка цена, тази мрежа. Живи, мъртви, умрели, тази мрежа трябва да я има!

Обаче бедността не може да се грижи за бита. Разбираш ли ме? Започва вече промяна, примерно, в театъра: хайде ще вземем Видин. Сега правят там хубав ремонт, казаха ми, не съм ходил скоро. Или как може да се вдигне театърът в Габрово – един добър български театър, опитват се, геройски в някои работи, нали, вярно, имат си някои кусури, но това няма да го коментирам.
Важни са за мен усилията, които правят и това, че го правят и това, че го правят сериозно. Още нещо – ще дойде време и за удоволствието и резултатите, и всичко, но гледам, че процесът се изследва. И сградата пострада, нали разбра, преди две седмици от дъжда – пращат ми тук снимка, гледам, пратих хора веднага да го видят, обаче собствеността е общинска! Читалище, държавен театър, и сега едното с другото непрекъснато се бият. Не може държавна институция, държавата да подпомага общинска институция да го оправи.“

Вмъквам, че не всички общини искат да се грижат за културните си институти и предпочитат да ги харижат на някое казино или чалга-клуб, за да вземат наем.

„Но те не могат да се погрижат! С какъв ресурс? Примерът е в…
„Германия?“
„Не, не, остави, в Смолян, аз ти говоря за нашите. Там е друго. Те отдавна са го направили. Това там е машина."
„Но те, там, в Германия разбират, че е важно да се поддържат културата и из малките населени места, а ние тук продължаваме да не разбираме?“
„Те нямат повече от нас, имаме късмета в България да имаме като бройки 40 000 културни паметника. Но от тях не сме изкарали и един лев. Хората с три камъка направиха легенди. И изписаха книги, 300 000 професора се хабилитираха, с истории, че световното човечество се е пръкнало от там, едва ли не, от този камък и т.н. Легенди създават за всичко. Ние не можем. Защото не мислим така по въпроса, както мислят те.
Свободният живот, така ще го кажа, ги е научил на нещо друго. Че не държавата, а аз трябва да се погрижа. Ако успея да взема помощ и от държавата – е добре. Ако държавата ми помогне по своя инициатива – е още по-добре. При нас е обратното. Ние започваме с това, че ще излъжем държавата, при нас тя ни е длъжна. И никой не иска да се потруди. Това е големият проблем.“

Тук обаче казвам, че никъде по света хората на изкуството не живеят на помощи, както у нас. Напротив, те са милионери, богаташи, най-високо в обществената йерархия. И могат да мечтаят. А тук държавата се държи като робовладелец: „Хич не ми пука, щом живеят с по 800 лева, значи могат и с толкова. Щом толкова им стигат, идеално.“ Както, между впрочем, се отнася и с пенсионерите, и с хората със специални нужди. И това не е капитализъм, а липса на елементарна човечност. Липса на цивилизованост.

Министър Кръстев се ядосва, защото му е мъчно, че ние, хората на изкуството, успяваме само това да кажем. Че ще се борим за изкуството си до смърт, на всяка цена, ще страдаме, за да правим изкуство. Че даваме все такива примери.

„Но Микеланджело не е бил беден човек, изведнъж се оказа, нали, говорим за другия гений – Леонардо Да Винчи, да не говорим за много други, за всички. Изведнъж се оказа, че те не са били бедни хора.“

Възразявам, че специално в Италия е имало изключителни меценати и благородници, аристократи, които да ги подкрепят. Докато у нас потенциалните меценати са главно мутрите и най-вероятно да подкрепят някой футболен отбор или чалга певица. Т.е. у нас меценати няма.

Кръстев възкликва: „Чакай сега, то винаги има. Вече и у нас има. И вкус вече имат. Доста се вече се понаучиха, попътуваха, видяха, включително и учиха в други учебни заведения, на други места, разбраха!“

Всеки министър на културата обаче рано или късно отива във финансовото министерство и там обикновено го поливат със студен душ: трябва да спасяваме от глад цели сектори, културата е на последно място като приоритет, дали и този път ще стане тъкмо така? А има хора на изкуството у нас, които работят за минимална работна заплата. Важно е още да се спомене, че според синдикатите общият брой на работещите в "сектора" е 7000 души - всички, с цялата администрация. И докога финансовото министерство на България ще смята, че това са хора ненужни?

Кръстю Кръстев не е съгласен: „Не. Виж. Започва да се променя и това положение, въпросът е как артикулираме нашите нужди. Защото примерно той е технократ, за него парите не се дават просто така.“

Добавям, че той (министърът на финансите) иска качество срещу парите. И е прав.

„И иска да има програма. Какво да му кажа примерно ето сега?“

Замислям се. Много съм се чудила по въпроса, особено след онази среща, която организирах на представители на сценичните изкуства с Кирил Петков и Николай Денков. Идеята ми беше тъкмо тази – да им обясним за какво точно иде реч. И там ставаше дума за качество, а не за доживотни абонаменти на някакви привилегировани директори-феодали и подопечните им. Как да гарантираме качеството? Значи, мисля си на глас, именно мениджърът на културния институт е изключително важен, неговата експертиза, умения, талант. Ето този човек – министърът – е пример тъкмо за такъв успешен мениджър. Но къде у нас се учи арт-мениджмънт? И кой да ти предаде сполучилия си пример? Оказва се, че в живота на Кръстю Кръстев е имало големи учители. Той скромно подчертава, че не се е родил научен.

УЧИТЕЛИТЕ
„Имаше. Райчо Гаврилов, това беше първият ми директор. Аз помня как ме взе от ВИТИЗ. Аз бях разпределен уж за Хасково, там щях да ходя – знаеш как ни разпределяха там горе. Но, качваме се горе във филиала и ме среща Цани Стойков. „Къде си“ ме пита. Казвам – Хасково. Казва: „Знаеш ли каква жега е там?“
И казва: „Защо не дойдеш в Смолян, ти знаеш ли какво е?“ И аз знам, естествено, ходил съм в Смолян, играл съм футбол, тренирах навремето, и казва: „Директорът иска да говори с теб, на терен!" "Другарю Кръстев, аз те каня да дойдеш в Смолян, защото с Коко Азарян започваме „От земята до небето“ и той ми каза, че ти можеш да изиграеш Тодор Каблешков!“
А в Хасково е Добчев, той беше мой учител, и аз бях вече добчевист, за мен нямаше друго, освен „Суматоха“ (на Йордан Радичков, бел. а.) Та бате Райчо отиде в „Сфумато“, той беше такъв, грижеше се за всички, страдаше, правеше го по един или по друг начин. Просто един добър човек. Прекрасен, добър човек. Уважаваше таланта, той искаше в Смолян да поставят 10 от най-добрите режисьори на България, правеше всичко възможно. Партията я правеше на нищо, само и само да му осигурят пари и да му осигурят възможност.

После дойде Иван Караджов, и ми каза: „Защо не направиш ти една постановка?“ Направих една и си казах, че повече никога няма да се занимавам с режисура, толкова нерви изхабих, толкова столове счупих, и с моите приятели, най-добрите... всеки път умирах… И си казах: „Не, аз не мога да си го причиня повече това!“ Аз умирах с всяко представление. Никога не съм се вдавал чак толкова! Е, като съм на сцената – ясно, всеки го знае, при всички е така. Но да гледаш твоите хора там горе, и да се питаш защо не го направиха, с всичкия си речник... Той, Иван, беше такъв, той беше визионер също.
Юлия Огнянова, която беше уникална! И въобще – всичките тези хора много, много, много са ми помогнали и са ме научили.
После започнах да гледам кой, как – Митко Тодоров от Армията гледах какво прави. (Това е директорът на Театъра на Армията в неговия най-легендарен период, когато представленията на Леон Даниел, Коко Азарян и Краси Спасов пълнят салоните до дупка, а на сцената е най-добрата българска театрална трупа, бел.а.) Стефан Тамахкяров (Предният директор на Театъра на Армията, който започва неговия подем, бел.а.) съм го питал навремето за други работи. С Кольо Георгиев съм общувал, Бач Кольо. (Също легендарна фигура, писател и драматург, бивш директор на театър „Сълза и смях“, бел. а.) Той ми е отворил много очите, навремето направихме няколко негови пиеси в Смолян.
Въобще аз имах големия късмет и затова не исках да се местя никъде, защото там бях свободен, правех каквото си искам, в добрия смисъл на думата. Работех денонощно. Аз само за 7-8 години имах над 60 представления. И то – какви роли, роли, роли! И затова имах късмет. Когато попаднеш на точните хора в точния момент, в точното време… Така се получи после и в Пловдив.“

Аз обаче съм чувала, че там съвсем не всичко е било плод на щастливата случайност, а той сам си е сформирал успешния екип в Пловдив.

„Да. Аз. Сашо (Секулов, бел.а.) дойде първо, той беше поет, местен бунтар, и казвам: „Кой е този?“ Казвам, че съм чувал за него, чел съм нещо от него, и казвам: „Защо не станеш драматург? Нямам драматург, разбираш, че сам не мога.“ По едно време започва да ми се пълни главата, трябва да има страничен поглед, който разбира от литература.
И така дойде той, баща му е един от доайените на Пловдивския театър, но той не щеше в театър, не искаше с театър. Казвам: „Добре, защо не опитаме да си драматург?“ Не се познавахме в буквалния смисъл на думата, запознахме се. Казвам му: „Ела утре да се видим!“ Дойде и така започна.“

ГОРЕЩИТЕ КАРТОФИ – КИНОТО, НДК, 1% ОТ БВП ЗА КУЛТУРА…
Още един важен въпрос – българското кино. Проблемът със закона за киното, и по-точно – с правилника за приложението му, блокира снимането на нови български филми, заедно с тъжната равносметка, че кинаджиите непрекъснато се съдят, обжалват решения на комисии и така се бави процесът, т.е. вредят си един другиму. Там има някаква недомислица, бомба някаква, каква е?

„Сериозната бомба е егото според мен, и аз направих няколко срещи и продължавам да ги правя, опитвам се да се срещна с различните лобита, няма да го крия. И там има хора, които мислят по различен начин, аз уважавам всички, трябва да ти кажа, уважавам ги за тяхното желание да правят кино. Въпросът е защо не могат да се разберат, не искат да започнат да го правят. Сега върнахме седем милиона и половина, които бяха им взети поради някакви причини и сега имат 44 милиона лева, които трябва да усвоят до Нова Година. Сега могат да започнат няколко, десетки филми. Разбрахме се тук в началото с Петър Тодоров (директор на Национален Филмов Център, бел. а.) за последната сесия, стигнахме до наше заключение, после се оказа, че започват някакви други процеси. Сега ще ги събера всичките, има работен вариант на новия правилник, който трябва да направим. Сега го изисках и мисля, че в най-скоро време ще го разрешим този проблем, той не може да седи така. Не може, защото оставете само режисьорите и продуцентите, но над 2000-3000 човека чакат работа.“

Сещам се и за неработещото НДК, което политиците, включително миналата година на Комисия по културата и медиите, си подхвърлят като горещ картоф. Скъпото и енергоемко НДК не може да се издържа с изкуство и тъне в заеми, а културните пространства там се закриват.
Министърът веднага реагира по темата: „Трябва да се измисли концепция. Целият въпрос е, че той е какво, как се води: Ен Де Ка. Национален дворец на културата.“

Питам: Значи той трябва да има отделен статут?

„Разбира се, че трябва да има статут, но кой да го измисли, министърът ли да го измисли, министърът ще го измисли – само кажете, че хората, които искат да го правят това нещо, не се справят с тази задача. Аз казах на всички, ако ми вмените отговорността – ще го измислим ние. Другият голям проблем е, че: хубаво, направили сме го, но в какво състояние е сега? Преди можеше да се отоплява, едно време беше топъл, ходехме по фланелки, защото ТЕЦ-ът работеше за тях. Сега само че струва много пари. „Някога партията ни хранеше, а ние се борехме“, както казваше един заслужил боец. Сега този момент го няма, сега трябва да направим така, че да се храним от собствения си труд, за да можем да гледаме всички в очите. Въпросът е, че трябва да се седне, да се помисли концептуално, да се оставят хората да го изработят – стига с този непрекъснат стрес.

Просто аз знам, че има кадърни, умни, можещи хора! Те трябва да се освободят от всички пранги, които ги спират: его, страх, подозрение към добрите намерения на другите. И всички просто да седнат и да си свършат работата.“

Тук кимам замечтано, това е несбъдналия се блян за меритокрация, където нещата са в ръцете на можещите и знаещите… докато не се сещам, че навсякъде е пълно с връзкари и некадърници, и че много от проблемите ни се дължат на, както пишеше навремето Валери Петров, проблема с Трите Хаш, тайнствената абревиатура Н.Н.Н., която всъщност значи: Някой Некадърник Наш. Много наши хора има навсякъде, „наши“. И така някак кадърните с добри намерения остават извън системата.

Министърът се смее: „Наши“ хора има. Просто ще се опитам да не е така. Единственото, което мога да споделя е, че никога през живота си не съм разпределял пиеса лично аз, като директор на театър. Никога не съм си взел този грях! Пиесата се разпределя от режисьора.
Всеки, който е оторизиран да свърши определената работа, да вземе да я свърши. Аз вярвам в таланта им, вярвам в моженето им, просто трябва да бъдат по-смели и да не се страхуват от грешките си. Най-мразя някой така да се оправдава: „Страх ме е да направя, защото не знам какво ще стане?“

Процентът за бюджет за култура. Откакто аз се помня и играя в театър или работя в телевизия тече спорът за срамната цифра, която българската държава отделя за културата си – тя е дроб, дори не е цяло число! Под 1% от брутния вътрешен продукт (дълги години - 0.5%). Срамно. Сега и синдикатите изпратиха писмо по темата. Все пак това беше и една от точките в предкоалиционното споразумение миналата година и там се говореше за 1, дори за 1.5%. И ние всички много се радвахме тогава. Какво се случи впоследствие?

„Един процент от брутния вътрешен продукт, да. Много страхотно звучи, аз го приветствам това, даже настоявам за процент и половина. Проблемът обаче е следният – какво ще правим, ако се изсипят толкова пари? Само миналата година го доказахме и върнахме 70 милиона. Сега това прави този екип на министерството, търси готови проекти, които да финансира. Има възможности за финансиране, въпросът е готови ли са проектите, наистина ли са тези проектите.“

Питам това през сесия на Министерството ли ще бъде, през Национален фонд „Култура“ ли ще мине?

„Не. Ще измислим друг вариант, няма да ги вкарваме в такива сложни упражнения – да пишат много проекти. Просто ще има осигурени пари, които съм сигурен, че може да ги изпращаме и да ги дадем за истински добри проекти. И чрез Фонд „Култура“, който трябва да си поеме всички функции, задължението, отговорностите към това. Сега предстоят присъединителните фондове за ПВУ-то.“

Допускам, че Фонд „Култура“ с трима-четирима души на заплата трудно може да бъде критикуван, на него му се стовари огромен товар по време на Ковид-19 и през миналата година.

„Кой да ги оправя? Ако трябва министърът да ги назначава, ще ги назнача. Сега променяме Наредба Номер Н-4 за избор на нови директори на държавните културни институти, променяме наредба Номер Н-5 за условията и реда за провеждане на конкурси за предоставяне на средства от Национален фонд „Култура“ - всичките тези наредби, които организират този живот.“

Времето изтича, уговаряме се за втора среща. Усещането е за надежда.
…
Вървя по огрения от лятното слънце тротоар на булевард „Стамболийски“ и си мисля: „Защо интелигенцията на България след промените се оказа най-неудобния ѝ чепик? Защо политическата класа отказа да разбере, че хората на изкуството по условие са еталон за морал, лидери на общественото мнение, водачи, звезди? И че към тях трябва да се отнасяме внимателно, с уважение и много респект? С обич и благодарност? Както винаги го е правил този човек, като един от тях, от нас? Навсякъде по света се гордеят с киното, изложбите си, театъра, концертите, оперните си театри, балета… С артистите! С живото културно наследство… Само у нас ние не ги тачим. Даже тайничко ги мразим и явно им завиждаме. Не мога да разбера този феномен и липсата на каквато и да било културна традиция и памет у нас.
Но самият факт, че са сложили човек от тъкмо тези среди с толкова успешна биография на този най-висок пост означава, че може би и политиците вече не са същите? И са преосмислили отношението си? Дано! Защото, както казва новият ни министър, човекът на изкуството трябва да може да мечтае!