„…Три, четири“ новата книга на нашия автор Диана Маркова

Пет години след сборника с разкази „Момичешка стая“ и осем след стихосбирката „Кръв по клавишите“ (и двете от ИК „Жанет 45“), на пазара през 2019 г. се появиха и два романа, подписани с псевдоним, за които се предполага, че са дело на Диана Маркова. А преди броени дни нашият автор публикува новината, че от печат е излязла нейна книга – музикантският роман „…Три, четири“.

„…Три, четири“ е даване на тон за песен, смях и наздравица – нима животът не минава именно в паузите между тези три неща?“, казва авторът.

Тя споделя, че е събирала истории от техния първоизточник – музиканта Дарин Марковски, който в последните години от живота си живеел в София. Преди няколко години Дарин починал от рак на гърлото, а ето че днес неговият живот – с прилежащите му топли, близки, познати или пък далечни истории – е превърнат в сюжет на роман.

Героят Ивайло е един на пръв поглед обикновен човек, който се бори за оцеляването си в днешно време. Но освен това той е бивш музикант и е пълен с истории за музикантските състави, в които някога е свирил на клавир. Запознавайки се с Ваня, той постепенно разгръща един богат, забавен и трогателен свят. Свят на музика, усмивки и болка.

“…Три, четири“ е смешен, уютен и по момчешки тъжен роман. Ако съм успяла да направя така, че да предизвиква смях, но да не прикрива разрухата, бих била безмерно щастлива. Освен това за пръв път като пишещ човек приех предизвикателството да наблюдавам нещо, което не произлиза директно от моя житейски опит. Аз събирах, записвах, анализирах и моделирах. В същото време се забавлявах, плаках и мислих“, казва Диана Маркова.

Защо самиздат? Отговорът на младия автор се съдържа в тежките за издателите времена, писането без преследване на комерсиална цел и свободата да заявиш своето място на сцената на писателите без посредници.

Ето какво казва Калин Терзийски за романа „…Три, четири“:

„Диана Маркова е истински добър писател – отива на място – при живота – и го описва. Не очаква животът да се стовари върху нея. Макар че животът е всичко и навсякъде – и докато го търсиш, той тече. Важното е да виждаш детайлите. Защото Господ е там. Някои твърдят, че един друг е в детайлите, но това няма значение. Диана Маркова може да вземе обикновен живот и прекрасно да ни докаже, че никой живот не е обикновен. Ето – някакви обикновени момчета. Които искат да свирят рок. И живеят в провинциално градче. Нищо особено ли? Да, да, друг път. Вземете истински добър писател и той ще ви покаже каква странна, сложна и неразгадаема, и тъжна, и щастлива приказка е този живот. На тези момчета. Това е Диана Маркова. Този писател.“

Предлагаме ви и откъс романа, чийто редактор и коректор е Петя Белева, а корицата е дело на художника Росен Марковски.

Той не забелязва, че зелената ограда е вече олющена, тук-там с кафяви петна от ръжда. Не забелязва, въпреки че всеки ден влиза и излиза оттук. Дали вижда оглозгания двор с двата – през друго време на годината, когато слънцето все пак успява да проникне в този усоен двор, красиви бора? Дали, когато вижда сланата по ниската растителност, му става студено? Или тъжно?

Отваря желязната врата и стъпва на пътечката, постлана с плочки. Вратата зад гърба му се хлопва леко. Чуват се стъпките му по пътеката. От устата му излиза пара. Ноември е, навън е хладно. Туп-туп-туп. Стъпките отекват, но никой друг освен него не чува това. Минава покрай сивия блок, чиито апартаменти през деня стоят празни. Няма я дори любимата му съседка, която вечер го кани на чашка в дома си. Никой не го чува, никой не го вижда. Той като че ли е единственият жив сред опустошителната тишина в района. Но дали е толкова жив всъщност...?

От устата му излиза пара, значи съществува.
В дъното на двора е малката бяла къщичка. Едноетажна, с прозорци към улицата и комин, от който рядко излиза пушек. Неговото място.

Бързо се озовава в кухнята. Полумрачна малка стаичка, която изобщо не прилича на кухня – тук няма готварска печка, нито хладилник. По земята са разхвърляни бормашини и инструменти, кофи с боя, торби цимент. Явно е в ремонт. Но откога?

Това сега не е важно. Ремонтът може да почака още. Ръката му – слаба и груба, с мазоли, – оставя покупките на мръсния, набъбнал от влагата плот – чаша димящо кафе, кутия цигари и малка бутилка водка. Ръката посяга към чашата с кафе, вдига я и понечва да отпие. Отказва се.

Ръката – треперейки нетърпеливо, – с отривисти движения разкъсва найлоновата опаковка, обвиваща гърлото на малката бутилка. Чуваме глътките – гъл-гъл-гъл. Големи, желани, чакани глътки от мечтана топлина. Следва още по-невротично палене на цигара и дим. Много дим.

Тялото се успокоява, удоволствието – което не е твърде голямо, за да го накара да се усмихне; но достатъчно, за да го събере за няколко мига, – се разлива по вените. И вече може да седне спокойно в стария прокъсан кафяв фотьойл в стаята, предназначена за хол. Поставя водката, кутията с цигари и кибрита на една ръка разстояние от себе си – там, на дървения плот, който сам е изрязал и заковал на стената. Плот, който служи за едно-единствено нещо: да крепи стоки от първа необходимост, като цигари, пепелник, чаша, кибрит или крадени запалки.

Пред него е прозорецът, от който може да види небето. И той действително го вижда – сиво, безрадостно и студено небе, покрито с бледи, но хладни облаци. Светлината прониква, колкото да го изнервя – поставил е стари зелени картони в долната част на стъклата. За да не виждат съседите купоните, които стават тук. Въпреки че тук купони не стават, ако не броим двамата алкохолици от съседната кооперация, които идват, за да просят цигари, влачейки след себе си кучетата си.

И в този полумрак, разкъсван само от острата светлина на сивото небе, което се процежда през горната част на прозорците…, в този полумрак той седи на фотьойла – и пие, и пуши. Завил е краката си с родопско одеяло, което виси до пода. Очите му проблясват, но в никакъв случай меко. Те също проблясват с някаква острота. За какво ли си мисли? Дали за катастрофата отпреди единайсет години, когато е скочил в движение от камиона, превозващ новите му мебели, и си е счупил десния крак, който и до ден днешен е опасан от големи черни белези? Или как като млад е ходил за риба? Или може би си мисли за черното под ноктите си и че в най-скоро време трябва да ремонтира казанчето на тоалетната? Не знаем. Ние виждаме само стаята с оскъдно обзавеждане и петроленозелени стени, боядисани лично от него в момент на прилив на енергия. Рядък момент. Виждаме и дивана, и масата, и празната стойка за клавир. Клавир сега няма. Дори малкото портативно радио е спряло. Тишина, която може да се чуе. Осезаема, потискаща тишина…

…Разкъсана от едно тънко, нечакано, изненадващо чукане на вратата. Може би е хазяйката, която ще го помоли да свърши малко работа на двора. Или може да е алкохолик с куче – наоколо има такива. Но той няма да отвори. Вместо това ще отпие още една голяма глътка водка и ще се намести под одеялото.

А на вратата продължава да се чука.

Още по темата

18/07/2020

Нашите автори

Ден n-ти, а душата ми се рони

07/07/2020

Нашите автори

Ещорил – съвършеното място, на което да избягаме

Следете новините ни в GoogleNews