Ещорил – съвършеното място, на което да избягаме

Кой би очаквал прототипът на Малкия принц на Антоан дьо Сент Екзюпери да е десетгодишно хлапе, еврейче с пришити диаманти в ръкава на причудливото за възрастта му сако? Аз, честно казано, бях съвършено изненадана – е, и тотално разчувствана! – когато малкият Габи заговори странния летец, приземен на плажа в Португалия, с думите: „Ще ми хванеш ли кутре?“.

Това напомня на великолепната фраза от „Малкият принц“, с която момченцето пристъпва край летеца, кацнал случайно наоколо: „Ще ми нарисуваш ли овца?“. Но в случая, разказан от Деян Тиаго-Станкович в „Ещорил. Военен роман“ (ИК „Колибри“, 2019), Летецът не рисува овца, а хваща рижата малка кучка, която Принцът кръщава Фенек. И която ще бъде до Габи през цялото време на престоя му в хотел „Паласио“ в Ещорил, Португалия.

Това се случва по време на Втората световна война, а тя, както знаем, е чудовищно събитие – едно от най-жестоките и страховити явления в човешката история. В нея участват над сто милиона души, а жертвите са между 70 и 85 милиона. Докато войниците воюват, цивилните се страхуват. Стига се до паника сред населението – например, табелите с надписи на обществените места са свалени, вероятно за да бъде дезориентиран врагът или за да не бъде открита жертвата. Освен страха и паниката, войната е съпътствана и от глад: гражданите разкопават тревните пространства между сградите в населените места и засаждат там картофи и лук. Всички знаем, че селяните на свой ред са принуждавани да дават немалка част от продукцията си – зеленчуци, месо, зимнина – на армията.

Сещам се, че допреди десетина-петнайсет години, по това мирно време, в родния ми град имаше големи междублокови пространства. Те обаче не бяха запълнени с растителност, пейки и фонтани, както много ни се искаше, а представляваха едни песъчливи насипи, нерядко с разхвърлян боклук по тях. Край пътеките на тези хълмове, откъдето минавахме за по-пряко, растяха дребни гъби, от които ставаше чудесна супа – лека и приятна на вкус. И на връщане от училище понякога ние събирахме в шепите си тези гъби. Както казах, беше мирно време.

Та, да се върнем на периода 1939 – 1945 г. Трагичен период, в който може да бъде срещнат крал, който е републиканец, богаташ, който е комунист и евреин антисемит. Като изключения от общото правило, разбира се. Иначе тези години едва ли са поощрявали „глезотии“ като свободомислието и правото на самоопределяне. И това би била най-леката щета от войната. Какво да кажем за онзи родилен дом в Белград, чието дясно крило, в което са настанени майките, е разрушено при бомбардировките, а другото крило – с бебетата, е запазено, но пък пеленачетата остават сирачета…

За щастие на съвременниците на войната, съществува понятието „неутрална“ държава. Това е страна, в която – макар и трудно, с много голям риск за живота и с огромен късмет – човек може да избяга и да поживее известно време. Такава страна тогава е Португалия и въпреки че повечето бягащи от войната семейства минават само транзит през нея, някои места пазят спомена за едно кротко и дори щастливо съществуване в иначе кризисното време. Хотел „Паласио“ в Ещорил – крайбрежен град на около двадесет минути от Лисабон – е точно такова място. Именно там е отседнал и Принцът – малкият Габи, който тръгнал да бяга от Полша, но по пътя за нещастие се разделил с родителите си и продължил сам до Ещорил, където останал да ги чака.

И докато Габриел е герой на писателя Тиаго-Станкович, по сходни на неговите причини в хотел „Паласио“ в онези години отсядат и много реални личности. Между тях се нареждат драматургът и поет Морис Метерлинк, херцогът на Уиндзор Едуард, румънският крал Карол II, шпионинът Душан Попов, разузнавачът и писател Ян Флеминг, световният шампион по шахмат Александър Алехин и видни италиански, румънски, югославски и български фамилии, които често се случва да останат без имущество в родните си места. Още тогава хотелът бил прочут с шармантната си сграда и луксозните стаи, а ресторантът, барът с музиката и напитките и казиното към него са играли ролята на магнит за заможните имигранти. Нощувката в „Паласио“ не падала под няколко хилядарки за вечер, а това е много дори за тогавашните стандарти.

Но не толкова много, че да затрудни прочутият бонвиван и класен прелъстител Душан Попов. Известен с нахакания си чар и със склонността си да пилее пари по жени и залози, той е разузнавач и за британците, и за германците. За едните е познат като агент Иван, а за другите – като Триколката, вероятно заради залитанията му по тройки в кревата. Говори се, че снасял информация и на родния си Белград, където семейството му притежава огромно богатство. Част от фамилното състояние Душко похарчва за охолния си живот в студентските години, с друга част финансира предприемаческите си авантюри, от които най-голямата полза била, че послужили за прикритие на секретната му шпионска дейност.

Шпионските прийоми и нощният разгул правят образа на Душко пословичен. Именно от него се вдъхновява Ян Флеминг, за да създаде известния на всички Бонд. Джеймс Бонд.
И докато за агент 007 са създадени 12 романа и 24 филма, в които той е супер герой, за неговия „баща“ Ян Флеминг се носят съвсем различни легенди. В литературата той е представен като неособено успешен разузнавач, който работи предимно като писарушка, след като единствения път, когато бил пратен „на терен“, се провалил. Не блестял с остър ум, дори напротив – непрекъснато вършел глупости, най-вече под влиянието на алкохола. В наши дни вече знаем, че той кръщава Джеймс Бонд по името на автора на някаква книга за птиците, защото това било „най-тъпото“ име, което някога е срещал. Знаем и че певецът Стинг написва една от своите песни на същото бюро, на което Флеминг пише книгите за Джеймс Бонд. А „007“ било шифър, използван от астролога на кралица Елизабет I.

„Не искам да губя дните си в опити да ги удължа.“ Обикновено това си казва човек, за да се успокои, когато си налива поредната чаша с твърд алкохол. С тези думи обаче е известен и Ян Флеминг, който казва още, че „човек живее два пъти; веднъж, когато се роди и още един път, когато се сблъска очи в очи със смъртта“. Явно въпреки неуспешната кариера на шпионин, наблюденията му над шпионския занаят – макар и иззад бюрото – са послужили за много и все блестящи мисли, влезли в романи като „Казино Роял“ и „От Русия с любов“.

Но освен насилието и жестокостите на войната, в онези години се ширила и голяма нетолерантност – особено в кралските кръгове. Съдбите на херцог Едуард Уиндзорски и на румънския крал Карол II си приличат по това, че и двамата се отказват от престола и от всякакви кралски привилегии в името на това да останат до жените, които обичат. Бившият крал на Англия Едуард VIII абдикира, за да остане с Уолис Симпсон, която е разведена. А да се ожени крал за „парясница“, както са приемани разведените жени тогава, се смятало за кощунство. Това, което остава за Едуард, е единствено дадената му по милост титла „херцог“ – нещо, с което Уолис не може да се похвали, че има, макар и на практика да е жена на херцог.
Крал Карол II пък нашумял със скандалната си връзка с Магда Лупеску – разведена жена, дъщеря на евреин и католичка. За да се разведе с официалната си съпруга и да се събере с Лупеску, той се принуждава да се откаже от престола. След известно скитане двамата се установяват в Ещорил, където кралят умира от сърдечен удар през 1953 г.

И други случаи на смърт на видни личности са известни в Ещорил. В прочутия хотел „Паласио“ при неизяснени обстоятелства умира гросмайсторът Александър Алехин. Озовал се там, бягайки от окупирана Франция, където дълги години живял, след като на младини избягал от Русия. В края на живота си той страдал от тежък алкохолизъм. В романа „Ещорил“, преведен на български език от Жела Георгиева, шахматистът е убит от личния си лекар при последното негово посещение в хотелската стая на Алехин. Това поставя много въпроси, вън или според логиката, но едно е сигурно: романите се пишат от хора, които освен въображение, талант и упоритост, притежават и ум. Макар и понякога параноиден.

Да си го кажем честно. Кой от нас не мечтае да избяга – от коронавируса, от Третата световна война или просто от съседите с флекса – край бреговете на слънчева Португалия, където луксозните хотелски чаршафи да гъделичкат кожата му, а тишината и уединението да се редуват с вълнуващи концерти и любими питиета? Ещорил определено е перфектното място, където да се скрием. За нещастие обаче, малцина от нас носят пришити в ръкавите си диаманти, с които да платят престоя си в хотел като „Паласио“.

А след края на войната Малкият принц отпътува обратно към родината. Изпратен е със сълзи от персонала на хотела, а рижото кутре Фенек – вече пораснала кучка – тръгва с него. Защото дори изолирани или бягащи, ние винаги имаме нужда от приятели.

_________________________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, обърнете се към автора на този адрес: diana.markova@gmail.com.

Следете новините ни в GoogleNews