Ден n-ти, а душата ми се рони

Диана Маркова Последна промяна на 18 юли 2020 в 10:00 4110 2

Как ми се иска да съм Карлсон и да имам перка на гърба. Така бих могла да прелитам над протестните маси и да снимам въодушевлението на протестиращите. Но като се познавам, най-вече щях да се свържа към звънчевата инсталация на правителството и да пускам заплахи и фалшиви сигнали за тревога.

Не ми беше ясно защо пътуващите в градския транспорт не дупчат билетче и защо все ще се намери някой, който ще изхвърли остатъците от храната си на тротоара. Вече знам – хората правят това, защото държавата не им е осигурила високи доходи и незначителни данъци.

Но не само това. Държавата ни реже; тя яде от нас. И в същото време убива предприемачите от стрес, артистите от глад, а възрастните хора – от страх и болести. Ако си представим република Конго по времето на Леополд II, веднага бихме възкликнали „Да пази Господ!“.

Марк Твен е брилянтен разказвач. Душата му е чиста и побира в себе си както сатирата, така и тежката драма. „Монологът на крал Леополд“ е драматургична творба, в която Леополд оправдава пред себе си зверствата си в Конго. В опърпаното томче, с което се сдобих, има и много снимки – на битите конгианци. На жителите на Конго, които изнемогват при работата си по добива на каучук. На цветнокожите, които понасят ежедневно потта от изнурителния труд, камшика на господаря и глада. На онези хора, – с които при други обстоятелства бихме могли да съжителстваме мирно в един блок или квартал, – които биват осакатени завинаги.

Децата, които остават без крайници. Дъщерите, които стават секс робини. Родителите, които биват изядени от канибалите – остъргани до кокал. Всичко това се случва в началото на миналия век. Тогава, когато няма Бог. Или ако има, той е бил зает с делата на други, по-важни, предимно бели хора.

Тъжно.

Наскоро прочетох и един роман, който – казано предвид емоцията от прочетеното – се равнява на пет разказа за престой в психиатрия и няколко кървави трилъра. Докато четях, имах усещането, че се потапям в апокалипсис. Или поне, че участвам в хорър продукция. Романът се казва „Нощ в Каракас“ и е дело на една млада венецуелска писателка на име Карина Сайнс Борго.

Определят книгата като политическа метафора на Венецуела. Но всъщност тя представлява универсална метафора на всичко, което може да се случи навсякъде, в най-лошите ни кошмари. Обикновено обаче се случва сред деградиралото от бедност и поквара население на изостаналите територии по света. В този роман най-чистата и невинна героиня губи апартамента си в един следобед, когато някакви агресивни жени просто се нанасят в имота, гонейки я от него. Без никакво право да го сторят. Тя – загубилата дома си – се скрива зад една голяма саксия на стълбището, където се напикава от страх. А на улицата горят трупове, захвърлят се човешки тела сред горящите контейнери за боклук и млади мъже се бият помежду си, въпреки че доскоро са били съученици и приятели.

Нима не е достатъчно зловещо? Спомнете си тогава онези акции и неправомерни, унизителни и дискриминационни арести отпреди десетина години. Спомнете си кражбите в почти всички сектори на българската икономика. Спомнете си бирения завод, чийто собственик бе убит, а съпругата му почина малко след него от стрес. Спомнете си прочетената страница от „Винету“ и обидите към българина. Не сме тулупи и мисирки, нали?

Всичко това се превърна в норма. В наш бит и наше добро-утро-добър-ден-лека-нощ. Поредицата от гафове – тук „гафове“ е просто евфемизъм на „престъпления“ – роди обедняване, озлобление и изпростяване. Хората вече не са онези добри съседи, които ни канят на вечеря под стряхата. Те се обграждат със злоба и нетолерантност.

Но като казах „нетолерантност“, се сещам за един друг момент – онзи, в който да си толерантен не е правилната позиция. Защото така губиш себе си, себеутвърждаването си; губиш собственото си място в света.

Ето как стигаме до Прозореца на Овертон. Джоузеф П. Овертон умира през 2003 г. при самолетна катастрофа, оставяйки ни откритието си за технологията на налагане на недопустимото. Според този модел обществото преминава през няколко фази, в които първо отхвърля, но после лека-полека допуска и накрая напълно приема нещата, които някога са били смятани за абсолютно неприемливи и… мда… лоши.

Най-яркият пример за такава метаморфоза на (не)допустимото е канибализмът. Звучи зловещо, когато си представяме как от нелепа идея и напълно отречена практика канибализмът – постепенно, но сигурно – се превръща в масово явление. От „Как така? В никакъв случай!“ въпросът става „А защо не?“

Та тя искаше да бъде изядена. А той просто беше гладен.

И така, в последните единадесет години станахме свидетели на Прозореца на Овертон в политиката. Едни и същи господари през това време ни налагаха своята мафиотска представа за държава, за икономика, за общество и за култура. И накрая ние им повярвахме. Ние бяхме блеещите поддръжници на процеса по приемане на злото. Ние не бяхме тулупи, лумпени, кресливи майки и мисирки. Ние бяхме просто блеещи биологични единици, всяка със своята кротост. Нали и Мишел Уелбек ни предупреди, че ислямът ще завземе света със същото кротко покорство?

Нали християнството повелява да дадем и другата буза, ако ни зашлевят?

По този начин простихме на харизматичните батковци.

Днес обаче ние се качваме по светофари и се катерим по партийни домове. За да бъдем над нещата. И по свой начин сме. Онова смело момиче с фотоапарата, което даде пример на хиляди други, ще пожъне голям успех, ако съхрани енергията си. Тя може би утре няма да е на площада, защото ще има по-интересна цел. Ние обаче ще продължим да се борим.

Това, което не разбирам, е как е възможно толкова много хора да не подкрепят протеста за оставка на правителството, само защото не знаят кой ще дойде след него.

Само защото хората се страхуват от думата „социализъм“. Някаква тъмна сянка от миналото, която никога няма да се върне в същия си вид.

Аз наистина се питам – с изненада – защо гражданите свързват социализма с Тодор Живков, с червената олигархия, с големите кражби и мрачното лицемерие. Защо не свързваме социализма с Жан Пол Сартр и Симон дьо Бовоар, които са живели в името на левите идеи? Защо не мислим социализма като социална държава и равенство между членовете ѝ?

Въпрос на вкус, колкото и лековато да звучи това изречение. Някои българи биха се радвали повече, ако получават десетки хиляди за всяка своя дребна далавера, вместо да живеят в мир и спокойствие. А на мен душата ми се рони – между пазарната икономика, в която отраснах и плановото стопанство, което в момента изглежда по-добрият избор.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

7719

2

Краси

20.07 2020 в 23:36

И аз не съм съгласен, Баце не е лайт версия на Тодор Живков, а тежък рецидив. Неговата шайка е по-проста и много по-крадлива от тази на Тодор Живков. Обяснението е просто - онези си мислеха, че са вечни и всичко си е тяхно,докато сегашните крадат като за последно, преди да е свършило времето им.
Крайно време е със съвестни усилия да ги прогоним, но не за да се връщаме в нова соц-депресия, а за да изградим свободно общество, където всеки може да се развива според способностите си. Няма нищо лошо в това по-добрите да живеят по-добре, защото те със своята амбиция дърпат цялото общество нагоре.
Протестите трябва да продължат, но не с Корнелия, а по-скоро с Радан и Христо.

73928

1

El Commandante

18.07 2020 в 10:46

Хубаво, но не съвсем вярно.
Това за прозореца на Овертон е тотално неприложимо за страна, минала през 40 години тотален абсурд, Баце е просто лайт версия на Тато, не е нищо което да не сме виждали преди.

И това са исляма не е вярно. Никакъв шанс да завладее света. Не целия. Не и при наличието на два милиарда и половина хора, изповядващи не по-малко агресивни убеждения в Индия и Китай.

С други думи, споко. Споко НО протестите да продължават, естествено.