Отец Андрей Кордочкин за Украйна: Имах усещането, че войната е обявена срещу моята енория

„За всяка диктатура войната е идеална среда“, отбеляза отец Андрей Кордочкин, руски антивоенен свещеник, в интервю за OFFNews.

Кордочкин е служил към Испанската епархия на Руската православна църква в Мадрид, когато, заради позицията си срещу войната, е бил запретен от служение за три месеца. После преминава към Вселенската патриаршия. Днес служи в Германия, епархията към Белгия, Нидерландия и Люксембург. Отец Андрей е обявен за "чужд агент" според законите на Руската федерация. Създател е на организацията "Мир всем", с която помага на антивоенните свещеници, репресирани от собствената си държава и църква за своята християнска позиция към войната. Редовно пише статии за “Новая газета” по темите за войната, християнството и идеологията. 

Как пропагандата на войната повлия на Вашия живот като свещеник?

Това е много добър въпрос, защото от една страна имаш нужда от пропаганда, за да започнеш война, но веднъж щом войната започне, за да бъде продължена, е нужно пропагандата да не престава като гориво за двигателя. Мисля, че преди началото на войната моят приятел отец Кирил Говорун говореше, че войната има две съставки - оръжия и идеи. Според него идеите за войната (особено концепцията за руския свят) набираха сила в Московската патриаршия. Но много от нас, включително и аз, не взехме това насериозно. И никой от нас не вярваше, че ще има пълномащабна война. Това, което виждаме днес, е, че, докато държавната пропаганда представя инвазията в Украйна като форма на защита, църковната пропаганда я обявява като “свещена война”, защото отъждествява този т.нар. “руски свят”, който няма граници, със “Светата Рус”, представяйки го по този начин като своеобразна метафизична общност. Ако четете т.нар. “Наказ”, наредбата на Руския всемирен събор, там се казва, че Русия е “катехонът” (от посланието на апостол Павел), който задържа идването на Антихриста в света. Може да се каже, че в известен смисъл тази пропаганда засегна всеки руски православен свещеник. Защото поне на руска територия всеки свещеник е задължен да чете т.нар. “молитва за Светата Рус”, като тази молитва съдържа някои важни твърдения.

Едно от тях е, че всъщност не се споменава думата “Украйна’, но косвено се заявява, че хората, принадлежащи на “Светата Рус”, са един народ. Това реално е отричане на украинската нация, на украинската идентичност като такава и, разбира се, ако няма украинска нация, не може да има и украинска държава. Затова например Медведев, който е председател на Съвета за сигурност, казва, че Украйна е Русия и от двата бряга на река Днепър.

По този начин пропагандата излезе от телевизията и влезе в литургичното пространство, като така засегна живота на всеки свещеник. Защото той или трябва да чете молитвата, или да каже, че няма да я чете и тогава да бъде подложен на санкции. На него или ще му бъде забранено да служи, или ще бъде лишен от сан. Ние бяхме в изключителна позиция в смисъл, че не бяхме задължени да четем тази молитва, защото, когато започна войната, бях в Западна Европа, не в Русия.

Имахме известна свобода да използваме литургичния текст, който искаме, но всякакво публично несъгласие с тази идеология стана невъзможно. Така че, когато питате как пропагандата влияе на нашия живот, може да се каже, че ние имаме избор. Трябва да се съгласим с нея публично. Много свещеници в Русия правят компромис и да, четат молитвата, но в останалото не подкрепят публично войната по никакъв начин. Те просто смятат, че четенето на молитвата, макар и неприятно, е необходимо, защото това е единственият начин да продължат да съществуват техните общности, техните енории.

Третият избор, разбира се, са онези свещеници, които отказват не само да прочетат молитвата, но и публично се противопоставят на тази пропаганда, която можем да наречем политическа теология или теологическа политика, или можете да я наречете гражданска религия, а също и политическа религия.

Това нещо като мъченичество ли е? Имам предвид - или избираш да я четеш, или избираш да не я четеш и ставаш враг…

Ами мъченичеството в оригиналния гръцки смисъл на думата е свидетелстване. Така че хората продължават да свидетелстват за това, което смятат за истинско християнско послание. И може би например това не е физическо мъченичество в смисъл, че никой от тях не е бил убит, но те са платили цената, защото в момента не познавам нито един свещеник в Русия, който публично да отказва да чете тази молитва и който все още продължава да служи. Всички са били или низвергнати, или временно отстранени от служение.

И така, по същество, в Германия създадохме една организация, която нарекохме „Мир всем“, в която се опитваме да помагаме на тези свещеници. Може да изглежда, че те не са много, но поне става дума за няколко десетки, и всеки от тях трябваше да плати цената. И цената не е просто в това, че им е забранено да продължават да служат като свещеници – което, разбира се, е най-важното – а например много от тях, които живеят не в Москва, а в руската провинция, освен това се оказват изолирани от обществото. Например, знам един случай, когато свещеник търсеше светска работа – като шофьор, но не го наемаха, защото за всички той беше предател.

Това не е мъченичество в буквалния смисъл на думата, защото тези хора физически са живи, но е мъченичество в първоначалния смисъл на думата, защото свидетелстват за учението на Христос и отричат нещо, което е лъжливо учение. Те смятат, че доктрината за „свещената война“ всъщност е фалшива и не може да бъде част от християнското учение. Разбира се, въпросът за християнството и войната е много сложен, и не всички християни са на 200% пацифисти, но мисля, че е важно да се разбере, че свещената война не е християнска концепция, а убийството на човек остава грях.

Преди няколко седмици беше публикувано интервю с главния руски военен свещеник, който отговаря за присъствието на духовниците на фронта. Някои от журналистите го попитаха: какво правите с войниците, ако дойдат при вас с натежало сърце, защото са убили човек, и как им помагате? А той отговори: те просто нямат време да говорят за такива глупости и да мислят за тях.

Какъв беше за вас 24 февруари 2022 г.? Вие тогава живеехте в Испания…

Много добре си спомням този ден, защото, всъщност, преди това, няколко дни преди 24-ти, руските власти официално признаха независимостта на отделилите се украински републики.

Така че, по някакъв начин, знаехме, че нещо ще се случи, но аз самият, както и вероятно много други хора, мислехме, че руските войски, които вече бяха на изток в Украйна – макар и това да не беше официално признато – ще дойдат и ще установят контрол над тези отделили се републики, повече или по-малко по същия начин, както се случи в Грузия – в Южна Осетия и Абхазия. Но когато се събудихме сутринта, видяхме, че войските отиват към Киев, и това е нещо, което, мисля, малко хора са очаквали. Имаше един руски политик на име Борис Немцов, който говореше, че това ще се случи, но той беше убит. Мисля, че това стана през 2015 г., много близо до Кремъл, където всичко е, знаете, пълно с видеокамери, и това също беше публичен акт – актът на неговото убийство.

Спомням си, че тогава не бях в Мадрид, защото бяхме на север в Испания и подготвяхме детски лагер на нашата енория, но после се върнахме в Мадрид и се оказах под голям натиск от испанските медии, защото, разбира се, те искаха да говорят с някого. Но с кого да говорят? Руското посолство нямаше, доколкото разбрах, голямо желание да говори с журналистите, а нашата църква в Мадрид беше много видима и всички знаеха за нас. Така че си спомням, че един ден имах около шест интервюта, първото от които беше на живо по телевизията в 7 часа сутринта от църквата. Моята позиция тогава беше, че не знаем точно какво се случва – знаехме какво се случва, но не знаехме колко ще продължи, защото руските медии казваха, че това ще продължи няколко дни или няколко седмици. Това беше посланието, което изпращаха, и мисля, че те искрено вярваха, че всичко ще бъде наред, защото бяха напълно опиянени от славата на Крим, който се случи много бързо и почти безкръвно – мисля, че беше убит само един човек – и наистина мислеха, искрено мислеха, че с Украйна ще е същото... Всъщност познавам някой, който е работил в Министерството на отбраната, и той им е казал, че планът е много прост. Те мислели, че Зеленски ще избяга, че Янукович ще се върне, че ще има нови президентски избори и новите власти ще бъдат признати от всички, ще поискат санкциите срещу Русия да бъдат отменени и всичко ще се върне към нормалното.

Но това не се случи. Може би знаете, че в YouTube има серия интервюта на украинския журналист Владимир Золкин, който интервюира руски военнопленници. Когато говори с тях, всички казват почти едно и също: дали са им храна, сухи провизии за ден или два, и са очаквали да се срещнат в Киев. Това мислеха те.

Тогава наистина не знаехме какво ще се случи и си мислехме, че бързата победа на Русия може да е възможна. Но моята ситуация беше специална и лична, защото нашата общност, нашата енория, канонично принадлежеше на Московския патриархат, но етнически беше главно украинска, а повечето от нашите енориаши бяха украинци, и аз бях с тези хора почти 20 години. Така че го приех много лично.

Имах усещането, че войната е обявена срещу моята енория, и, разбира се, казах, че канонично ние принадлежим на Московския патриархат, но по въпроси като този за войната ние нямаме задължение да споделяме посланията, разпространявани от Москва. В същото време обаче тогава позицията на политическата теология на Москва не беше толкова радикална, защото концепцията за „свещената война“ не започна веднага, а молитвата, за която споменах, се появи едва през септември 2022 г., шест месеца след началото на войната.

Едно от нещата, които направихме, беше, че в първите дни – може би седмици – на войната все още имахме свобода на словото, и имаше хора, които пишеха колективни писма – от учените, от хората на изкуството, от лекарите. Ние съставихме писмо от духовенството, от свещениците, защото разбирахме, че църквата трябва да говори, и ако епископите мълчат, Светият Дух не говори само чрез тях. Някой просто трябва да каже, че тази война трябва да бъде спряна и да обясни защо.

Писмото излезе на 1 март 2022 г., подписано от около 300 свещеници. Тогава беше между Неделята на Последния съд и Неделята на Прощението в православния литургичен календар. Темите за съда и отговорността, както и за прошката и помирението, бяха централни в това писмо. Имаше критика от двете страни – някои казваха, че това е политически акт и не би трябвало да го правим, а други, които бяха анти-Путин по някакъв начин, смятаха, че писмото е слабо, защото не сме били достатъчно радикални - не използвахме думите „инвазия“ и други термини, които според тях трябваше. Но нашето писмо беше пастирско – ние не се опитвахме да осъждаме, а просто отправяхме пастирско послание към хората да спрат (войната).

Писмото наистина излезе и, мисля, че въпреки че сега църквата е дискредитирана заради сътрудничеството с Путин и заради путинските доктрини, винаги може да се каже, че не всички мълчат – имаше свещеници, имаше хора, които останаха честни и говориха. Надяваме се, че това дава шанс за диалог между Църквата и обществото в бъдеще, когато войната свърши.

Чела съм Вашите статии в Новая газета за Дугин, за обличането на военната пропаганда в православни одежди. Разкажете за нашите читатели – как, и отне ли Ви руският патриарх Кирил свещеническия сан, кога настъпи преломният момент?

Е, работата е там, че аз имах много повече време да говоря открито, отколкото хората в Русия, защото, разбира се, всякакви репресии в Европа биха били по-видими. И мисля, че мина почти година, след като дойде първият сигнал, така да се каже. Но въпросът е, че канонично мога да бъда отстранен само от моя епископ – не мога да бъда отстранен от Московския патриарх. Московският патриарх може да отстранява или низвергва свещеници в Москва, но не и в други епархии. Така че, понеже не можеше да го направи открито, той го направи тайно. Изпрати нещо като тайна резолюция, която не беше публична, изпрати я на нашия епископ, като заяви, че аз трябва да бъда отстранен за три месеца от служение, и ако продължа, трябва да си търся друга работа.

И едно от обвиненията от страна на патриарха беше, че понеже съм говорил открито и не всички са съгласни с това, което казвам, аз съм предизвикал разделение в Църквата. Но, разбира се, не всички споделят това, което казва патриархът, и всъщност може да се каже, че именно реториката на патриарха се превърна в причина за най-голямото разделение в историята на Руската църква. Защото тя доведе до това Украинската църква да обяви своята независимост от Москва, понеже не можеше да бъде солидарна с реториката на Патриарха, който благославя войната срещу тях. Затова ми се стори доста иронично, че човек, който е причинил най-голямото разделение в историята на Руската църква, обвинява мен, че причинявам разделение.

Така че, в известен смисъл, моята ситуация беше различна от тази на повечето руски свещеници, защото след това аз просто бях освободен с каноническо писмо и бях приет от Вселенската патриаршия. Но повечето свещеници, които се оказаха в моята ситуация, след като бяха низвергнати в Русия, се обръщаха към Вселенския патриарх, бяха възстановявани в свещеническото си достойнство и след това възобновяваха свещеническото си служение в други епархии – най-вече, мисля, на Вселенската патриаршия. Такава беше моята ситуация.

Но, разбира се, проблемът е, че понеже Москва вече не признава Вселенската патриаршия за канонична църква, след признаването на украинската автокефалия, всички ние – от гледна точка на Московската патриаршия – все още технически сме свещеници на Московската патриаршия. Но, разбира се, това не е нещо, което е признато от световното православие.

Мислите ли, че тези църковни наказания от страна на Московската патриаршия са използвани от патриарх Кирил като политическо оръжие?

Разбира се, защото той се стреми да представи себе си и Църквата като крепост на путинизма, а всяко несъгласие подкопава този образ. В едно тоталитарно общество винаги се създава впечатление, че подкрепата е всеобща, дори когато не е. Това усещане трябва да бъде внушено, и Църквата се е превърнала в част от този механизъм.

Езикът, който се използва в Русия от десетилетия, а днес особено силно, е езикът на „единството“ и „консолидацията“. Целите на войната вече не се формулират като свързани с Украйна. Политиците твърдят, че най-важният резултат от войната е сплотяването на обществото около президента. За всяка диктатура войната е идеална среда.

За църквата това означава не просто съпричастност към държавните репресии. Показателен е примерът с интервю, в което журналистка попита Владимир Легоида, ръководителя на Синодалния отдел за връзки с медиите: „Не е ли жестоко свещениците да бъдат наказвани толкова строго, защото отказват да четат тези молитви?“ Той отговори: „В армията всеки войник полага клетва, и ако не я спази, е наказан. По същия начин свещениците са като войници и трябва да понесат последиците.“

Това показва, че Църквата възприема себе си като паравоенна организация, в която най-голямата добродетел е послушанието и лоялността. Корпоративната вярност е издигната като върховна гражданска и религиозна ценност. Етичният въпрос за доброто и злото е заменен с простата дилема: „С нас ли си, или срещу нас?“. В този смисъл понятието „патриотизъм“ днес се свежда именно до това.

Политическият смисъл на църковните репресии е да покажат Църквата като общност, напълно лоялна и в пълно съгласие с държавата. Ако държавата не допуска никакво различие на мнения и изисква единно публично становище, същото важи и за Църквата.

В една статия в Новая Газета Вие обяснихте за идеологията на Дугин – Русия като империя, която спира идването на Антихриста. Може ли да обясните за нашите читатели повече за тази идеология и как тя използва православието като прикритие?

Апостол Павел, в Посланието си до солуняните, използва термина катехон. Текстът не е съвсем ясен, но изглежда, че той говори за някаква сила, която възпира идването на Антихриста в света. Това е загадъчен пасаж – например св. Августин признава, че не разбира какво има предвид апостолът. Съществуват две основни тълкувания: едното е, че Павел говори за духовна сила – Църквата или присъствието на Светия Дух. Другото – вижда в думите му някаква институционална, организационна сила.

Св. Йоан Златоуст в своето тълкувание приема, че това е империята. Защото Павел говори за „тайнството на беззаконието“ (аномия на гръцки), а империята е подчинена на закона. Златоуст смята, че именно империята пази света от пълна беззаконност.

В края на XIX и началото на XX век в Русия някои автори, като Сергей Нилус (известен с публикуването на „Протоколите на сионските мъдреци“), възприемат катехона като монархията. Ако Русия е „Третият Рим“, то руската монархия е катехон. Тази идея прониква и сред руската църковна емиграция, особено в консервативните среди, където мнозина вярват, че именно руската монархия е била катехон. Ако попитате привържениците на тази концепция какво възпира Антихриста след убийството на царя (последният руски император Николай Втори, бел.ред.), техният отговор би бил: „Нищо“.

През 90-те години обаче тази идея се променя: вече не монархията, а самата руска държава започва да се разглежда като катехон. Днес например не само Дугин, но и самият патриарх казват, че във Втората световна война Русия е действала като катехон.

Така тази доктрина придобива все по-светски характер. Основният източник за Дугин е немският писател Карл Шмит – мислител, оказал огромно влияние върху формирането на нацистката идеология. Шмит смята, че Третият райх е катехонът.

Може да се каже, че светското тълкуване на катехона в днешна Русия е пряко заимствано от Нацистка Германия. Парадоксът е ясен: от една страна Русия представя победата над нацизма като най-великото събитие в историята си. От друга страна, можем да видим множество концепции, например от Карл Шмит и Нацистка Германия, които Дугин пренася директно в днешната политическа програма.

Любопитно е, че сега в Москва му беше предоставен институт, носещ името на Иван Илин – философ на руската емиграция. Иван Илин е известен и с подкрепата си за германския фашизъм и националсоциализъм. Той е авторът, когото самият Путин цитира най-често.

Да, той е известен като “философът на Путин”.

Tова е интересна подробност, която на пръв поглед може да изглежда парадоксална, но всъщност има логика. Един американски изследовател, Антъни Грегор, сравнявайки диктатурите през XX век – т.нар. леви и десни, комунистически и фашистки – стигнал до извода, че цялата фашистка идеология в Германия, Италия и Япония расте върху основата на марксизма.

Грегор смятал, че този преход от марксизъм към фашизъм е почти неизбежен и предупреждавал, че обществата, които се намират в марксистката парадигма, ще станат фашистки. Според мен именно това виждаме в Русия днес. Разбира се, терминът „фашистки“ особено в Русия е силно емоционално натоварен и трябва да се използва внимателно. Но това е една от трудностите: например днес пропагандата на фашизма е забранена, което означава, че на практика не можеш да четеш фашистки автори и не можеш да купиш книги на Мусолини.

В резултат, като дете, аз знаех думата „фашизъм“, но никой не ми обясни какво означава. И днес, ако попитате хората какво е фашизмът и как се различава от обикновена военна диктатура, мнозина трудно биха обяснили. Това е опасно, защото думата плаши хората, но те не разбират същността ѝ. Например, когато за първи път прочетох доктрината на Мусолини, първото ми усещане беше, че причината за забраната да се чете е, че идеята е твърде разпознаваема: култ към държавата, култ към войната, култ към героичната смърт, антилиберализъм – всичко това е лесно разпознаваемо.

Концепцията за катехон в този смисъл се свързва с това, което някои учени наричат „предупредителна есхатология“ – учение, според което идването на Антихриста и Второто пришествие на нашия Господ може да бъде ускорено или забавено чрез човешки действия. В християнската теология това не е общоприето разбиране. Лично за мен не е очевидно, че можем да предотвратим идването на Антихриста или да повлияем на Второто пришествие – според мен Господ идва, когато Той реши.

Как ще коментирате този "храм на злото" в Москва, който е като "свещено място" на войната (храмът на Въоръжените сили)?

Що се отнася до този храм в Москва, можем да говорим много за него. Интересното е, че на официалния му сайт има множество елементи от нумерология, която не е християнска. Централната скулптура на Христос е изработена от човек, който е или будист, или шаманист. И всъщност възниква простият въпрос: в чест на кого или в славата на кого е построена тази църква?

В прослава на войната.

Това не е в слава на Детето, родено във Витлеем, и не е за прослава на Човека, който беше разпънат на кръст. Това е за прослава на държавата. Идеята е, че централното историческо събитие е победата във Втората световна война. През последните десетилетия се наблюдават промени в тълкуването на войната и Църквата започва да се представя като активен участник в тези събития, въпреки че по това време обществото не беше религиозно.

Патриарх Кирил веднъж каза, че войниците, защото са изпълнили Христовата заповед „Никой няма по-голяма любов от този, който дава живота си за приятелите си“, са били истински християни, без да го осъзнават. Така се появява интересната концепция за „анонимното християнство“.

В мозайките на църквата, изобразяващи сцени от Втората световна война, долният ред показва войници, офицери и битки, а горният ред – светци и ангели, които не взаимодействат помежду си. По този начин църквата представя непрекъснат разказ на руската история, в който няма конфликт между християнството и комунистическото учение.

Това е вид синкретична религия. Аз съм роден в Съветския съюз, но тогава имаше дистанция между държавата и Църквата. Много ми е трудно да си представя място в Съветския съюз, където иконите и червените флагове са заедно - това бяха два различни свята. Да, имаше някаккво взаимодействие между Московската патриаршия и държавата, но стилистично, естетично това бяха две различни неща. И сега можем да вдиим как съветските символи и елементи от живота на атеистичната държава са въведени в сакралното пространство и са сакрализирани. В крайна сметка именно държавата, дори напълно атеистична, се представя като агент на Бога в света. Например наскоро Путин каза на войници в Кремъл, че националната идея на Русия е безсмъртието, което се постига чрез героичната смърт на войниците.

В този смисъл държавата е повече от държава – тя е истинска църква. Държавата прощава грехове: всеки престъпник, извършил каквото и да е престъпление, може да бъде освободен, ако желае да се бие в украинската война. Това го освобождава от всякакви наказания от страна на държавата.

Има малко изключения – например за осъдените на доживотен затвор, но, като изключим това, почти всеки може. Така че именно държавата прощава грехове, именно тя дава безсмъртие, и в действителност тя е истинската църква, защото е източникът на живота и съществуването ти. Животът няма смисъл извън държавата. Това е същността на фашизма. Истинската църква, това, което наричаме Църквата, е само церемониално подразделение, което изразява култа, докато реалното тяло е тялото на империята. Това е тема, по която някои руски идеолози, като Егор Холмогоров, говорят открито.

Разкажете за проекта “Мир всем”, който създадохте, за да помагате на антивоенните свещеници.

Ние създадохме “Мир всем”, когато разбрахме, че репресиите срещу антивоенните свещеници стават систематични. По това време мисля, че около девет или десет свещеници бяха лишени от сан или временно отстранени, и имахме различни цели.

Първата цел беше, разбира се, икономическа помощ за семействата на тези свещеници. Често свещениците имат големи семейства, и ако загубят възможността да упражняват службата си, това засяга не само тях, но и децата им, а понякога и възрастните им родители.

Също така искахме да покажем на целия свят, че подкрепата за войната и за путинизма в Руската църква не е тотална. Тя е значителна, но не е абсолютна, и има важни изключения.

Освен това се стремяхме да дадем на тези свещеници чувство на солидарност, особено на тези в провинцията, за да покажем, че не са сами, че не са забравени, че ги виждаме и ги чуваме. Друга цел беше, че за свещеника, ако бъде отстранен, една от големите загуби е възможността му да говори и да проповядва.

Затова решихме, че дори ако не могат да извършват литургии в Русия, те могат да проповядват. Имаме, например, канал в Телеграм, където могат да се обръщат към хората, а с „Новая Газета“ имаме проект, където всяка неделя публикуваме видео-проповед на един от тези свещеници.

Може би последният важен аспект на този проект е, че се надяваме, че сме в ситуация, подобна на Германия по време на Третия райх, когато Евангелската и Католическата църква бяха дискредитирани чрез сътрудничество с нацисткия режим, но съществуваше малцинство – изповедническа църква. След войната и падането на диктатурата се видя, че гласът на малцинството става гласът на мнозинството, т.е. мейнстрийм.

Ние се опитваме да създадем „прозорец“, за да има врата за диалог между Църквата и обществото, когато войната свърши – а тя ще свърши – и да поддържаме тази врата отворена. Опитваме се да създадем такъв език, чрез който Църквата може да говори със социалната среда. Днес обаче езикът, който използва Църквата, не работи. Евангелието започва с послание за покаяние, както при Йоан Кръстител: „Покайте се, защото Царството Божие е близо“, а после е посланието на самия наш Господ. Едно от най-трагичните неща е, че днес обаче посланието на Църквата не е призив за покаяние, а начин за самовъзвеличаване.

Например наскоро в Москва имаше голямо шествие, и един от основните лозунги беше „Ние сме руснаци, Бог е с нас“. Разбира се, "С нами Бог" са думи от Светото Писание, но когато дяволът изкушава нашия Господ и му казва да скочи от храма, също цитира Писанието. По същия начин германските войници на коланите си имаха надпис „Gott mit uns“.

В известен смисъл “Мир всем” вече е синоним на антивоенното съпротивление в Руската църква. Макар и малко на брой, тези свещеници са станали синоним на това съпротивление.

Какво бихте казали като послание на нашите български читатели? Защото тук, в България, има група, която е прокремълска, подкрепя Кремъл и вярва на кремълската пропаганда. Съществува такава група и в Църквата, в Българската православна църква, дори сред високопоставените духовници.

Писанието казва, че ще ги познаете по техните плодове. Не бива просто да слушаме думите на хората в Русия, а да видим резултатите от тяхната идеология. Какъв е резултатът от тяхното присъствие в Украйна, например?

От 2014 г., от т.нар. „руска пролет“, те говореха много за защитата на рускоговорящите украинци в отделни региони, но аз питам: защо в рускоговорящите региони на Украйна, като Харков или други градове, където наистина основно се говори руски, хората живеят по-добре, по-спокойно и мирно, отколкото там, където Русия твърдеше, че ги защитава? Дали наистина Русия е донесла мир и защита на Украйна през 2014 г.? А какво носи на Украйна днес?

Разрушение. Виждаме, че Киев бива бомбардиран почти всеки ден.

Какво донесе Русия на самата Русия? Разбира се, войната бе голяма трагедия за Украйна, но и за самата Русия също. Вероятно около един милион души са напуснали страната. В момента имаме над 1 000 политически затворници.

Интересно е да се отбележи, че докладът на Мариана Кацарова – българка, работеща за Организацията на обединените нации по правата на човека – описва мъченията в Русия, които са станали норма. Те не са само към украинските военнопленници, но и показват нарастване на напълно неоправдана жестокост и садизъм в Русия. Можете да видите изолацията, икономическите и културните последици. На практика никой не е спечелил от тази война, има само един единствен ползвател – и това е човекът, за когото войната е идеален климат.

Вижте плодовете. Аз не виждам никого, чийто живот да се е подобрил като резултат от „руската пролет“ 2014 г. в украинските региони. Например днес в Донецк има ужасни проблеми с водата – просто питейната вода. Може би хората там биха могли да живеят нормално, ако руски войски не бяха нахлули през 2014 г. Украйна, разбира се, не трябва да се идеализира – има свои проблеми и може би политически грешки, но поне всички тези хора можеха да бъдат живи.

И когато Русия днес казва, че не е започнала войната, а я завършва. Да, тя я започна през 2014 г., но не, няма да я завърши, защото няма как да я завърши, тъй като не може да продължи напред, няма военен капацитет да превземе Киев, но не може и да се оттегли, защото това би означавало да признае поражението си. Днес Русия изгражда образ на „вечна война“ – че тя винаги е била във война и винаги ще бъде.

Създава се усещане за банализация: да, лошо е, но това е нещо, с което винаги сме живели. Но това не е вярно. Когато Русия говори за „традиционни ценности“ – какво всъщност означава това? Например разводите в Русия все още са повече, отколкото в Европа, процентът на абортите също е висок. В страна, която уж отстоява традиционни семейни ценности, е невъзможно държавният глава да е човек, за чиято лична и семейна история почти нищо не се знае – освен един публичен развод.

Така че този дискурс за „традиционните ценности“ е просто начин руските власти да се легитимират, защото всички знаят, че те не са избрани честно, но искат да изглеждат като легитимни. Те използват изобретени от самите тях концепции – „руският свят“, „традиционните ценности“. Ако мъчиш хората открито, какви традиционни ценности изповядваш? А ако не ги спазваш, това е пълно отрицание на всякакви индивидуални свободи.

Руската конституция гарантира свобода на словото, свобода на събранията и други права, но в действителност днес в Русия само един човек е свободен да прави каквото иска. Никой друг не е.

А кой е този човек?

Това е Владимир Путин.

Само една забележка – когато говорехте за хората в България: след като войната започна, срещнах много бежанци от Украйна, които дойдоха в Испания, и бяха много огорчени, защото много от тях преди войната бяха симпатизирали на Москва, на Путин, на Кремъл. Те бяха много критични към украинската политика и към Зеленски, и гледаха на Русия, на Москва с надежда.

После обаче се почувстваха предадени, защото тези хора, които се надяваха на Москва, в крайна сметка получиха само смърт и разрушение и трябваше да напуснат домовете си, за да спасят живота си от войната.

Не искам никой да се чувства предаден от всичко това, защото няма да има освобождение – страна, която не осигурява свобода и достойнство на своите граждани, не може да ги осигури на никое друго място или в друга страна.

Следете новините ни в GoogleNews