Има ли президентската република почва у нас?

Покрай законотворческите турболенции около президентството Цветан Цветанов обвини държавния глава Радев, че се стремял към президентска република. На тази закачка г-н Радев не отговори и дебат по въпроса не възникна. Струва ми се, обаче, че в недалечно бъдеще ще ни си наложи горещо да обсъждаме и спорим по темата: има ли президентската република почва у нас? Настоящият политически модел е толкова компрометиран, доверието в партиите и парламента толкова ниско, съдебната система е толкова корумпирана, а институциите толкова неработещи и аморфни, че търсенето на алтернативи е предстоящо.

Ако Слави, например, направи референдум с въпрос „Искате ли България да стане президентска република?“, нищо чудно гласувалите със „за“ да бъдат повече от подкрепилите мажоритарния избор. Един коректен исторически, икономически и народо-психологически анализ води към подобен извод. Модерната българска история показва, че държавата ни е била политически, икономически и социално стабилна само в онези исторически периоди, в които силно е било ограничавано влиянието на партиите в обществено-икономическия живот. Когато е бил туширан партийния разгул чрез авторитарни, еднопартийни и дори безпартийни режими. Това са фактите. Това е горчивата истина.

След Освобождението държавата стъпва здраво на краката си когато идва на власт авторитарният режим на Стефан Стамболов. С желязна ръка той слага край на 10-годишните разсипващи страната партийни ежби между консерватори и либерали, между русофили и туркофили и пр. Родният диктатор от бонапартистки тип смазва политическата си опозиция до такава степен, че фактически тя престава да съществува. Най-големите си съперници Стамболов или вкарва в затвора или направо разстрелва. Това обаче не пречи по време на 7 годишният стамболовистки режим България да се развива с невероятни дори за Европа темпове. Раждат се 80 големи фабрики и 200 акционерни дружества, които изграждат индустриалната база на новата българска икономика. Просперират текстилната, кожарската, циментовата, железарската, дървообработващата и миннодобивната промишленост. Селскостопанските и промишлените ни стоки стават конкурентни на европейските. Имаме положително търговско салдо с Германия, Турция, Русия, а износът ни за Франция превишава 5 пъти вносът. Паралелно със забележителният стопански напредък режимът безмилостно смазва престъпността, посредством страховития ЗАКОН ЗА ИЗТРЕБЛЕНИЕ НА РАЗБОЙНИЧЕСТВОТО. Всичко това дава повод на Бисмарк да ни нарече „прусаците на Балканите“, а на българските генерали възможност да съберат през 1913 г. под знамената победоносна 650 хил. армия/колкото имат всички останали балкански държави взети заедно/, която в един момент обединява българската нация в нейните етнически граници – Мизия, Тракия и Македония. Само в скоби ще отбележим, че днес с мъка изхранваме 23 хил. войска, в която има хиляди незаети щатове, чужди самолети пазят въздушното ни пространство, а служебният кабинет официално призна в специален доклад, че въоръжените ни сили само частично могат да изпълняват задължението си да пазят страната…

Нещо подобно се случва и по време на авторитарния деветнадесетомайски режим, начело с видния български превратаджия Кимон Георгиев. Развихрилата се партизанщина и корупция, социалният безпорядък и безцелното дърдорене в Народното събрание в един момент дотягат на всички и като естествена последица се явява превратът на 19 май 1934 г., извършен от кръгът „Звено“ и Военната лига. Първият акт на новата авторитарна власт е да премахне политическите партии като посредник между държавата, народа и икономиката. Демокрацията е брутално потъпкана, което от съвременна гледна точка не може да бъде оправдано по никакъв начин. Обаче се случва нещо странно. Докато в съседните държави Румъния и Югославия бушува криза, в България, кой знае защо, настъпва бърз икономически растеж! Най-вече в индустрията, селското стопанство, стокообмена, паричното обръщение, кредита, външната търговия. Въведен е държавен монопол върху спирта и тютюна. Светкавично е създадена мощната банка „Български кредит“ с 65 на сто държавен капитал. С нейна помощ бързо се стабилизират частните банки, а с това и цялата икономика. Спорен въпрос е доколко превратаджиите успяват да реализират теориите си за „реформиране на капитализма“ и „хармония между труда и капитала“. Но безспорен факт е, че по това време у нас се живеело богато и спокойно. Самият Николай Хайтов споделяше, че през целия си дълъг живот не си спомня по-добро време от годините 1934-38-а. Това е, така да се каже, българската Бел епок.

Не се налага дълго родината да чака следващия тоталитарен режим. Този път той вече бе класически от съветски тип, към днешна дата заклеймен и осъден със закон. Но въпреки несгодите от морално и материално естество на микро ниво, на макро ниво фактите са доста интересни. През 1988-89 г. България от общо 209 страни в света заема: 30 място по производство на електроенергия на глава от населението, 5-то по годишно увеличение на промишленото производство , отнесена към 1980 г., 1-во място по производство на електрокари, мотокари и цигари, 31-во място по едър рогат добитък, 6-то по броя на овцете,14-то по производство на месо на човек от населението и 17-то по производство на мляко, 15-то по износ в долари на човек от населението. Износът е на стойност повече от 17 млрд. долара при външен дълг от 11 млрд. Образованието и здравеопазването са безплатни, курортите на символични цени. Всичко това дава повод на Збигнев Бжежински през 1988-а да отбележи в книгата си „Големият провал“, че по това време в България няма криза и обществото е достатъчно устойчиво, без сериозна вътрешна опозиция.

Върху днешното състояние на България Бжежински скоро не се е произнасял. Но ако случайно се произнесе ще трябва да отбележи някои промени. Само две десетилетия по-късно по почти всички важни показатели вече сме на последно място в ЕС, с изключение само на съотношение БВП към външен дълг. Обществото пак е устойчиво в своята бедност. Виж, по отношение на опозицията – дал бог опозиции всякакви.

Само мимоходом трябва да се споменат и още два примера. Япония реализира своето икономическо чудо, когато в тази страна в продължение на десетилетие на практика управляваше еднопартиен режим на Либерално-демократическата партия. В Сингапур също неоавторитарен режим извърши подвига – за трийсетина години превърна малката изостанала страна на края на света в една от най-развитите и проспериращи в момента държави.

Разбира се, този анализ няма цел да агитира за авторитарни режими и против демократичното устройство на държавата. Опазил ни бог! Напротив, всички сме за демокрация. Но изводът от цитираните по-горе цифри и факти, е че демокрацията и икономическият просперитет не са тъждествени. Налагането на демокрация не води автоматично да икономически просперитет. Вярно е обратното – икономическият просперитет автоматично води до демокрация. Бедните общества не могат да бъдат демократични. Икономически проспериращите общества сами стигат до идеята, че демократичното устройство на държавата им помага да развиват още по-свободно икономиката и всички свободно да се ползват от нейните блага. И сами свалят тираните. Справка: английската история.

Но нека се върнем пак на нашата. В 1325 годишната си история България е била само 55 години република, около 550 г. монархия и близо 700 г. сме били под юрисдикцията на византийските императори и турските султани. Парламентарна форма на управление в чист вид имаме само последните 26 г., т.е. периодът на най-големия държавен и социален упадък. Преди 9 септември 1944 г. парламентарната ни система е била значително по-ефективна, защото е подконтролна на монархическата институция. Царят е могъл да разпуска парламента, да иска оставката на кабинета, когато последният се компрометира. Дори и диктаторите Стамболов и Кимон Георгиев са принудени да поделят властта си с Фердинанд и Борис. Функции, които в днешните времена би могъл да изпълнява някой авторитетен президент. Това очевидно внася стабилност в системата и спокойствие в народа. Някак не върви Народното събрание хем да е с абсурдно ниско доверие, хем по конституция практически да е напълно безконтролно. Над него само небе, както би казал Големанов.

Така че, проблемът с президентската република се налага някак от само себе си. Защото българската история по безспорен начин доказва, че страната е успявала само когато е имала за водач силна обединителна личност, която по достатъчно убедителен начин е формулирала консолидираща национална идея. Последните 26 г. са пример точно на обратното.

Дали евентуалното въвеждане на президентска форма на управление в България би срещнала външна съпротива? Едва ли. Като познаваме европейските и кремълските лидери те сигурно биха се зарадвали. Една президентска република у нас чудесно би ги устроила, по простата причина, че далеч по лесно и удобно ще им е да се разберат с един човек, отколкото с една камара партии, повечето от които съвсем ненадеждни, непредвидими и щурави.

Всъщност тези разсъждения могат да се възприемат и като чиста утопия. Защото за да станат реалност трябва да получат благословията на депутатите. А те няма да я дадат, тъй като нямат изгода. Единственият начин е г-н Трифонов да се захваща със следващия референдум. И тогава току виж утопията дошла на власт.

Още по темата

08/02/2017

Нашите автори

Да живее корупцията!

30/10/2016

Нашите автори

Защо България е бедна?

08/03/2016

Нашите автори

Евротерапия за корупционните метастази

Следете новините ни в GoogleNews