София - Балканската Венеция!

София - Балканската Венеция!

Приятели и познати са потресени от снощните си приключения из столицата.

А аз си помислих само - колко вярно, правилно и точно нещо е мандатността при демокрацията!

Впрочем, абсурдно е да има мандатност за безобидната по нашата конституция роля на президента, а да няма за ключовата роля на премиера!

С броя на мандатите хората започват да се откъсват от реалността, да се изживяват като изборни монарси и назначаеми аристократи; да си мислят, че всичко им е позволено, да стават жертва на кръга си от приближени, които се смятат за номенклатура, над която е само Господ, а по-скоро Той и-или Кой....

Когато има мандатност, политикът е склонен да се стреми да направи максимално полезното, с което да бъде запомнен он хората, обществото, народа.

Когато няма мандатност, политикът се изкушава да се стреми да остане на поста колкото се може по-дълго и е готов да плати всевъзможна и невъзможна цена за това.

Тези разсъждения са принципни, а по принцип, ако един политик е склонен към корупция, нарушаване на законите, грандомания, безпардонност или друго от сорта, той и за един, и за пет мандата ще си покаже рогата и ще му лъсне същността.

Та като говоря за мандатността си казвам - започнеш ли да си играеш на политическа броеница

Хей мандатче, хей ги две, три, ... четири..., 

ти почти неизбежно ще се окажеш пред нелепата реалност, когато, например, построеното некачествено през първия мандат, започва да се руши през третия. И колкото по-дълго си на власт, толкова повече неща ще се рушат, развалят, разпадат и разнебитват - все по-често и често. По този начин стоенето ти на власт ще се превърне в постоянно обяснение и оправдание, че международното положение, гришата и кишата са виновни за рушенето, развалянето, разпадането и разнебитването.

Управлението ти ще се спихва от непрекъснато изправяне лице в лице с начина, по който ти си управлявал в предните години, с начина, по който си строил, по който си правил нещо...

И дори наистина да е имало читаво строителство и наистина да си изградил нещо, в края на краищата ще ти се лепне петно, че каквото си построил се е разрушило, а каквото и нещо да си изградил, накрая то се е оказало нищо, едно голямо нищо, макар и от сърце.

Така отминава световната слава, така се връща бумерангът, така идва чекът, така излиза сметката, правена без кръчмар, такава се оказва равносметката.

Разбира се, можеш да потърсиш врагове с партиен билет. Или врагове на народа. Само че трудно ще се оправдаеш с тях - особено с враговете на народа. Защото те имаха смелостта да ти казват истината в очите, а ти имаше страхливостта да се правиш, че не ги чуваш, да вярваш на продажни медии, на пресметливи сирени, на егоистични приятели по изгода, на циници-съветници, които първо те мразеха, а после започнаха да ядат от ръката ти....

Истината винаги боли, но единствено който има сетива за нея, става истински държавник.

За останалите е ясно само едно - колкото по-дълго остават на власт, толкова повече разрушаващи се техни дела ще вгорчават дните им. Да се руши е много по-лесно, отколкото да се изгражда. А най-лесно се руши онова, което е построено по грешен, некачествен, аматьорски и корупционен начин. То е абсурдно временно и носи със себе си безмилостната и неподлежаща на обжалване присъда на Времето.

Б. ред. - Текстът на проф. Николай Слатински е от профила му във фейсбук.

Следете новините ни в GoogleNews