Онова едно нещо

Федерер спечели турнира и инерцията от тази победа като че ли продължава до днес. Швейцарецът върши безпрецедентни за възрастта си неща. През лятото спечели „Уимбълдън“ за осми път, при това – без да изгуби нито един сет в целия турнир, а преди две седмици за кой ли път прегази и далеч по-младите си съперници в Австралия. Федерер дори не се замисля за пенсиониране и тези, които се чудят как продължава да доминира толкова дълго, трябва да знаят едно нещо:
Федерер тренира непрекъснато. Повече от всеки друг. Миналата година журналистът Питър де Йонг попадна на една от тренировките му и беше изумен от неприкритото удоволствие, с което Роджър изпълняваше хиляди на пръв поглед монотонни удари. Така е в продължение на часове, всеки ден, вече повече от двайсет години. Федерер ОБИЧА професията си. За човек като него дори тренировката е развлечение... възможност за танц на най-хубавия дансинг в обятията на любимата игра. Казват, че Роджър играе тенис дори когато не играе тенис. Той е винаги с него – в мислите му, в плановете му, в сънищата му. Вярата, че дори на тази възраст може да се развива, да стане по-добър тенисист, не го напуска нито за миг. „Обърнете внимание какво прави Фед винаги между две разигравания на корта – казва Матс Виландер. – Той никога не спира да върши нещо: или си играе с ракетата, или с топката, или удря извънреден удар с откачен фалц, след като отиграването е свършило. Никой друг не прави такова нещо. Никой!“

Ако сте гледали „Градски каубои“, не може да не помните многозначителната кратка сцена, която оправдава цялото съществуване на този филм:

Кърли се обърна с грапав глас към Мич. За филтъра на цигарата му бе закачено лявото ъгълче на дяволита усмивка:

– Знаеш ли каква е тайната на живота?

Мич: Не. Каква?

Кърли показа показалеца на дясната си ръка и каза:

– Това!

Мич: Твоят пръст?

Кърли (без да сваля пръста си):

– Едно нещо! Само едно нещо. Придържай се към него и нищо друго няма да има значение.

Мич: Това е чудесно, но... какво е това едно нещо?

Кърли: А, виж, това трябва ти сам да го откриеш.

Малката философия на Кърли отдавна е надхвърлила оковите на блудкав холивудски сценарий, за да ни насочи към една универсална мъдрост, взета директно от живота. Вече се мотая достатъчно дълго по този свят, за да знам със сигурност – онова едно нещо наистина съществува. Има го за всеки човек. Въпросът е какво ще направим с него, когато го открием.

В последно време лоялността към работното място се е превърнала в анахронизъм. Модерната тенденция е работата да бъде сменяна на редовни интервали. Така е дори в Япония, в която корпорацията дълги години бе отъждествявана със семейство. Трийсет-четиресет години на едно и също място? Немислимо! Много консултанти, между които и списанието „Форбс“, съветват младата генерация да си търси нова работа на всеки три години. Идеята е, че дългото заседяване в една и съща компания е демотивиращо и отегчително. Това навярно е истина. Но има и друга истина. Тази, за която ни разказа животът на Джиро Оно. И на Нориаки Касаи. И на Роджър Федерер. Хора, които работят цял живот от невръстни деца и въпреки това не са работили нито един ден в живота си. Тайната на тяхното дълголетие е, че за разлика от много от своите съперници, те никога не са били напълно доволни от себе си. Катерят се нагоре по планината и се надяват никога да не стигнат до върха. Истината е, че зародишът на неуспеха се крие в убеждението, че си успял.

Ако намерите призванието си, ще имате ли силата да му се посветите изцяло? Ако го направите, ще откриете, че не е необходимо да сменяте работата си, независимо дали сте лекар, програмист или заварчик. За определени хора стремежът към усъвършенстване е най-мощният мотиватор.

Знаете ли – от филма за Джиро са минали цели седем години. Да, той е все още жив и здрав и къде, мислите, е в момента? Точно така – на дъното на тъмен подлез в Токио, където по цял ден стои зад тезгяха върху собствените си деветдесет и две годишни крака и продължава да създава изкушителни шедьоври. Нощем сънува суши.

„Дори на моята възраст – казва Джиро – човек може да се развива. Да се стреми към съвършенство.“

Днес на церемониалното откриване на олимпийските игри Нориаки Касаи ще бъде знаменосецът на японския отбор. Легендата твърди, че целта му на олимпиадата е златен медал. Това няма да стане. Място в десетката ще бъде голям успех, но той самият вярва в една-единствена цел – най-високата. Човек не става легенда, съмнявайки се в себе си. Така че Нориаки ще очаква злато и в Корея, и на следващите игри, и на по-следващите. Наскоро журналистка го попита докога смята да продължава да скача. Тук е моментът да използвам една от най-хубавите български думи – думата „озари“. Лицето на японеца се озари в ослепителна усмивка и той отвърна: ще продължавам... завинаги!

Преди няколко месеца тенис специалистът Брад Гилбърт направи интересно заявление: „Роджър Федерер играе най-добрия тенис в живота си! И продължава да обогатява играта си! В момента! На трийсет и шест години!“.

Не знам дали е така, но знам, че в последните дванайсет месеца Федерер спечели три турнира от Големия шлем и това лято ще пробва да спечели „Уимбълдън“ за девети път! В края на трийсетте си години Роджер играе феноменален тенис. Прави го с огромно удоволствие и всеотдайност. С десетки хиляди повторения на един и същи елемент. С изнурителни тренировки. С отношение към най-малкия детайл. С гледане и анализ на видео. С разбирането, че дори той има много какво да научи от по-младите си колеги.

Мнозинството хора не могат да преследват целите си така, както го правят личности като Джиро Оно. Самият аз не мога, въпреки че знам кое е моето едно нещо. Нямам силата да жертвам хобитата, семейството, приятелствата и разхвърляните си интереси. Повечето от нас биха казали: Суши!? Осемдесет години!? Да не съм луд!? Аз кога ще се забавлявам? Кога ще играя видеоигри? Кога ще пътувам? Човек веднъж живее.

Така е, съществуването на Джиро е праволинейно и еднопосочно като влака, който го отнесе нанякъде в края на филма, но замислете се какво дължим на хората като него. На тяхното майсторство и всеотдайност. На неутолимия им глад към самоусъвършенстване. Без тях нямаше да има ваксини и антибиотици, електричеството щеше да съществува само в облаците, Хамлет би бил просто скандинавско име, а „Страдивариус“ щеше да звучи като всяка друга цигулка.

Наскоро попитаха Роджър Федерер как успява да печели на такава възраст. Отговорът му бе минималистичен. Като суши. Като мъдростта на Кърли. Като един праволинеен, но достоен живот. „Възрастта е просто цифра“, каза великият тенисист.
Вярно ли, Роджър? А аз си мисля, че тези, които искрено вярват, че възрастта е само цифра, често също се превръщат в цифра. Цифрата „1“. Затова сред седемте милиарда хора на този свят има един Федерер, един Джиро и един Нориаки Касаи.

На церемонията по награждаването на турнира в Австралия Роджър Федерер се разрида. Беше преминал през последната година като през пейзажите на някаква неземна приказка и емоциите най-после го настигнаха. Но миг след сълзите пристигна усмивката. Разпознах я веднага. Това бе усмивката, която озари лицето на Нориаки, усмивката на Джиро във влака... усмивката, с която би трябвало да завършва филмът на всеки хубав живот. Тази усмивка принадлежи само на най-щастливите хора – тези, които са осмислили своето съществуване, откривайки нещо, чиято цена не може да бъде измерена... Онова едно нещо.