Чернобил

Бях на 17.

Тъкмо щяхме да заминаваме на бригада за рози. Тогава се ходеше на бригади. През пролетта – училищни, през лятото – комсомолски. Едните бяха задължителни, другите – също. Това беше разликата между едните и другите. Но пък, често казано, бригадите бяха забележителни събития, те бяха периоди на бурно веселие и навлизане на младите души в прекрасните прерии на секса, алкохола и живота без постоянен контрол.

От бригадите се връщахме отслабнали, с подпухнали очи, в които нещо гореше, и родителите ни се подсмихваха тревожно, когато го видеха; някои момчета се оплакваха от парене при уриниране; косите ни бяха пораснали и чорлави, телата – станали по-жилави, лицата – приятно мръсни и обгорели от слънцето.

Дори плащаха и пари. Парици, Бога ми. Ако береш ябълки – плащат ти стотинки.

Но ако бригадата е в консервна фабрика и правиш кашони с телбод от картонени заготовки – плащат ти левчета всеки ден. А ако си голям гявол, а и си як по природа – хващаш се като товарач. Райска работа, наистина. С две три яки приятелчета опъвате жили и мускули час – докато натоварите камиона – и хоп – взимате по десет лева всеки. След това лежите, пушите, говорите си за момичета, лениво гоните мухите с ръка или ги хващате с шепа и ги тровите с цигарен дим. После идва нов камион – и хайде – пак – кашляне, храчене (за да е в стила на старите хамали), опъване на жили и мускули – и още десет лева. За един ден някои тарикати като мене изкарваха по петдесет лева. След това – как да не те харесват момите? Кръстът ти е станал тънък, раменете – по-широки, кожата – бронзова, а мускулчетата – като мишки играят под кожата (в повечето европейски и западноазиатски езици думата мускул идва именно от мишка). Пък парите шават в джоба ти съвсем осезаемо и те карат да ходиш като на пружини.

Хоп. Изпълних дълга си към традиционната литература. Направих го, за да си припомня, че и аз съм писател. И ако поискам – и аз мога да пиша като драскачите от предишните поколения – така игривичко и благо, цветисто и мазно - като вита баница с маргарин Рама, Кришна или Шива.

Обаче… Тогава не отидохме на бригада. Останахме си в София. Нещо било станало. Ама какво било станало…
Нищо не се знаеше. В социализма нещата се знаеха, ама не се знаеха. Слуховете – които сега са заместени така успешно от медиите – тогава бяха основният информационен източник.

Казаха, няколко дни след като трябваше да тръгваме към Централна България за рози, че имало авария в ядрен реактор и имало опасност от радиоактивно заразяване на почвата, растенията и въобще на всичко открито – от дъжда, изсипващ се от облаците, идващи от изток. Тогава стана известен за нас, както и за целия свят един град в Северна Украйна. Чернобил. И досега, колкото и да е търкаляно в милиони усти и да е сънувано в милиони кошмари – това име не е загубило мрачния си блясък; остава все така зловещо. По някакъв начин се нарежда до имена като Дахау и Освиенцим. Поне за мен. А мисля че и за хората на моя възраст от цяла Източна Европа.

Преди около година моето приятелче, талантливият млад певец Рафи Бохосян, написа във Фейсбук по повод обявената в цялата държава тревога заради някакво радиоктивно или химическо замърсяване (която се оказа напълно фалшива) следното: Егати, тия щяха да ме побъркат. Почувствах се все едно съм в Чернобил.

Направих справка: Рафи е роден през 1993-та. Шест години след Чернобил.

И така. След 27-ми април, когато авариата се е разразявала с най-голяма сила (започнала на 26-ти) ние – очакващи скоро да отидем на бригада – някъде през май – но и още непредупредени за облаците с радиация – ходехме из София, душехме въздуха, пролетта идваше и ни подлудяваше като млади котки и котараци. Боричкахме се по полянките между блоковете и пред училищата, беряхме зелени джанки с шепи и ги ядяхме, може би и пиехме вода от локвите, но за това не съм сигурен. Паметта ми вече не е достатъчно добра. Валеше хубав, вече топъл дъжд – през ден. Облаците се носеха от изток към запад. И всичко беше весело и възбуждащо.

След това вече партийните свине си признаха за това, че имало авария. И започнаха да замазват положението с всякакви такива неща от сорта на „Населението да запази спокойствие, няма реална опасност за здравето и живота на гражданите, все пак се препоръчва да не се ядат листни зеленчуци, да се ядат само добре измити продукти и дрън дрън дрън“.

Доста по-късно се разбра, че в дните, преди да обявят пред населението за опасността от радиоктивно заразяване, партийните другари (висшите партийни функционери) са получавали специална, проверена и чиста храна и напитки.

Сега се замислям… Мисля си, че и сега би станало така. Само дето другарите не са същите. Сега на тяхно място са децата и внуците им.

И така. Години по-късно се видяха някои от резултатите от това радиоктивно заразяване. Увеличиха се значително левкемиите (но това – доста по-късно – защото при тях има латентен период, в който радиацията трябва да действа на организма, който е приел радиоктивни частици и те са депозирани завинаги в тъканите му), увеличиха се общо раковите заболявания, особено ракът на щитовидната жлеза.

Аз съм на 46 сега, ядох в ония славни дни може би най-много джанки от всички свои приятелчета. Слава на Бога – все още съм жив. Не знам и някой от моите тогавашни приятели и познати (а те бяха ужасно много) да е пострадал от радиацията в последвалите години. Но не искам да омаловажавам ужасната трагедия на Чернобил. И все пак…

Като казах, че нещата не са се променили и че само партийните другари не са същите, а на тяхно място във властта са техните внуци и синове – не бях съвсем прав. Сега ако в Русия избухне дори сергия за пиратки – ще излезе, че е взривена атомна бомба пред Кремъл.

Раздуването мита за ужасяващата трагедия в Чернобилската атомна електроцентрала съвпадна с най-интензивния период на Перестройката. Когато да се критикува западащата и порочна социалистическа система беше особено модерно. А след това – ние, хората от бившия социалистически лагер (!) – удавени от западната пропаганда – приехме напълно присърце тяхната (американската) версия за Чернобил. Странно – и самите руснаци – като формени мазохисти и ненавиждащи себе си хора – я приеха. И Чернобил се превърна в нещо, по-зловещо от Освиенцим. Където цивилизованите германци не по погрешка и не заради авария – са убили с газ и глад над 2 милиона човека. 

Жертвите на Чернобил веднага след аварията са по-малко от 300. От остра лъчева болест в болница умират 30 човека. В следващите месеци и години броят на жертвите расте, но връзката с аварията не винаги е напълно убедителна. Като крайни данни могат да се посочат следните – около 25 хиляди човека живели или работили в близост до електроцентралата са починали под 40 годишна възраст, а над 200 хил. са обявени за инвалиди. В Русия от алкохол и ужасен живот всяка година умират десетки хиляди. Според медицинското списание The Lancet в Русия около 25% от мъжете умират под 55 годишна възраст от майчицата-Водка.

Така че - препоръчвам да сме бдителни. Не като тази баба от Родопите, която веднъж с ококорени от мистичен страх очи ми каза: Сьин (така се казва на всяко по-малко нещо в Родопите, независимо дали е мъжко или женско), взямам идна ягодка, отхапвам я наполвина, и гльодам – вътре – пълна с радиация!“. Да бъдем бдителни към това, което ни казват От Горе. Манипулаторите. С което ни насочват мислите. С което ни създават предубежденията и предразсъдъците, омразите и предпочитанията. Политическите ни пристрастия, мирогледът ни и цялата ни представа за живота. Които наистина – повярвайте ми – са ужасно, чак смешно манипулирани.

Ще завърша с едно две изречения, които уж нямат особена връзка с горните.

Три години преди Чернобил, в град Бопал, Индия, в американския завод на фирма Юниън Карбайд, избухва експлозия и изтича огромно количество свърхоксичен диоксин; само в първата седмица след аварията умират 18 000 човека. Жертвите в последвалите години са между 150 хиляди и 600 хиляди. Умрели – не пенсионирани по болест, а напълно и категорично умрели. Индийци. На кой му пука за индийците, нали така? А и кой помни Бопал и американската компания Юниън Карбайд?