Скоро ще започне лятото, прекрасният сезон на почивките. След офиса, където се пържи съвременният труженик, той ще отиде да се пържи на някой плаж в Гърция.

Кога, по дяволите, в главите на всички българи, поне на тия, които четат списания, се роди идеята, че всички, които работят, работят в офиси?

Та нима няма просяци, земемери, дърводелци и миячи на трупове в моргата? Те не работят в офиси, определено не.
Но както и да е, с лятото идват и летните вируси. Те са неприятно нещо. Когато говорим за летните вируси, трябва винаги да помним, че те ни атакуват точно тогава, когато най-малко ги очакваме. Коварни и досадни като глуповата и сладникава мелодия, която е влязла в главата ни. Ние се мъчим да се отървем от нея, но не можем и не можем, колкото и да тръскаме глава...

...летните вируси не ни оставят на мира, развалят почивката ни, натрапват ни се и атакуват там, където сме най-беззащитни. Появяват се внезапно и после уж утихват - за да пламнат отново – необезпокоявани.

Колкото повече се пазим от тях и колкото повече предпазни мерки взимаме, толкова повече нахлуват в нас те. Нахлуват през всичките ни отверстия, измъчват ни и ни правят кисели и отпуснати – като варен кашкавал в лятната жега...

Ох! Грешка...чак сега се усетих, че не трябва да пиша за летните вируси, а за телевизионните формати! Ох, ох, ох.

Но нищо, казаното остава. Пазете се от летните вируси, защото те, заедно с телевизионните формати, ще ни създават настроение от сега нататък.

Наскоро гледах някаква малка пиарска част от грамадната пиарска кампания на един Голям Телевизионен формат. В едно популярно, твърде популярно телевизионно предаване седеше красиво момиче. Известно. Актриса. Певица. Няма да кажа коя. Тя говореше за този телевизионен формат (ще ви повтарям тая безобразна комбинация от думи, неозначаваща нищо, докато усетите грозотата и и спрете да я използвате), в който тя щеше да участва.

Тя разказа много симпатично няколко неща. Наистина е мило и приятно момиче – казах си. Понякога, дори когато изпитваш силна съпротива, почти неприязън - към нещо (както аз - към всякакви безобразно меркантилни масови медийни бизнес изстъпления) - ако то бъде поднесено от приятен и симпатичен човек – прощаваш на това нещо. Дори може да го харесаш. Заради милия и симпатичен човек.

И ето: Заради наистина хубавата и симпатична Е., която говореше разумно и непринудено – аз някак намалих поне с петдесет процента изконната си неприязън към тоя телевизионен формат.

Искам да уточня. Не изпитвам неприязън специално към телевизионните формати. Изпитвам неприязън към неща, които са прозрачно фалшиви, надути, от тях лъха на алчността на хиляди хора. Ето това е работата: от тия общи телевизионни предприятия лъха на една добре организирана, лъскава, елегантна, ярка и безкомпромисна алчност.

Алчността на продуцентите. Алчността на собствениците. Алчността на авторите. Алчността на водещите. Алчността на всеки един от участващите. Алчността на кандидатите за участие.

Жажда за пари.

И вижте за какво става въпрос. Аз съм съвсем наясно със себе си. Тоест – не съм. Кой ли пък човек на тая тъжна земя е съвсем наясно със себе си? Просто аз се опитвам да се себеизследвам и да се самоанализирам. Опитвам се да бъде критичен към себе си.

И така. След като анализирах тая си неприязън, ето до какво стигнах: Аз, като всеки беден интелектуалец, изпитвам дълбока и ярка неприязън към всяка алчност. Към всяко неприкрито и лъщящо като мас над вода сребролюбие. Хм. Най-вече, когато я видя у другите. Просто побеснявам от чуждата алчност. Да...аз съм типичен български интелигент, бедняк и нематериален човек – и се дразня силно от сребролюбието на другите. Видя ли как някой се лакоми за пари – презирам го.

Затова, с лека насмешка към себе си, аз наблюдавам собственото си омерзение от тия формати. Като типичен кисел българин мрачно кимам с глава и негодувам: Пак ще печелят пари тия...! Пак ще трещи алчността, пак ще вие сребролюбието. Пак българският народ ще се кланя на Молох. Ще праща есемеси, ще се вълнува от това кой колко ще спечели, кой от продуцентите каква кола ще си купи и така нататък...Пари пари пари....

Да...казах – с лека насмешка над себе си. Защото знам, че ако и на мене ми предложат, за пореден път, аз ще клекна. Ще взема да се включа във всяка една фаза на всеки един от тия телевизионни формати. Видял веднъж, че в България с честен труд не се печелят пари, аз ще се предам на течението и ще стана свиня като всички. Хайде – не като всички. Но като повечето. Българските Мислители за пари.

После се питам – Дали? Най-вероятно – не.

Но знае ли човек? Не бих ли направил, както го правят всички български известни личности (естествено не предлагат на професор Чирков, но сигурно и той би се навил, а мен лично веднъж, когато се отказах, самият Антон Дончев малко укорително ме попита: Защо се отказа бе, момче?) та не бих ли направил така, както правят всички, на които са предложили?

Певци и композитори, актьори, режисьори и сценаристи. Като нищо бих се продал (както се казва в средите на актьорите, започващи да правят халтура) стига Системата да продължи да ми показва, че само по мизерен и недостоен начин, правейки сеир на тълпата, можеш да просъществуваш.

Веднага бих станал от продуцент до участник в един хубав, мазен, телевизионен формат. Сигурен съм, че с всеки българин е така. Макар че…

Не познавам всички българи. Знам поговорката на американците: Всеки си има цена. Или както казваше Гърга Питич от прочутия филм Черна котка бял котарак на Костурица: Ако нещо не става с паре, става с много паре.

Всеки българин негодува срещу чуждата алчност и срещу чуждия въпиющ стремеж към парите...негодува, защото храни в малкото си сърце същата алчност и същия въпиющ стремеж.

Но нека бъда и малко сериозен. Нека млъкне лакомото дете в мен. Нека млъкне скептичния подигравчия. Като възрастен човек и интелектуалец (сега - без насмешка към тая ми принадлежност) аз ще кажа, че агресивността на тия телевизионни формати, тяхната разпасана комерсиалност и показна меркантилност ме дразнят.

Това, че хилядите българи като овце се увличат по тях също ме дразни. Всяко уподобяване на моя народ със стадо ме кара да стискам юмруци. Ще ми се да извикам: Ей, Народе! Народе мой. По-внимателно с превръщането в стадо....По-внимателно.
А накрая ми се ще да бъда и весел. Знакът, който правят с ръце участниците на един от музикалните формати преди време (съвсем без да усети никой) съвсем наподобяваше фашисткият знак от един антиутопичен филм. От Бразилия на Тери Гилиъм. Фанатизираните и фашизирани тълпи в тоя филм правеха тоя знак. Преди да започнат да горят книги, доколкото си спомням. Въобще – когато видя тълпи в синхрон да правят някакви специални знаци – настръхвам. Ужасно е. Бил съм комсомолец. Виж – не съм бил нацист. Но съм гледал кинопрегледи, в които хиляди хора вдигат в синхрон ръце. Хиляди, крещящи в един глас нещо възбудено и заплашително.

Участниците в тоя музикален формат доста приличаха на тия- от кинопрегледите.

Настръхвам от ужас при такава гледка.

Но, както казах – нека бъда весел и позитивен – и затова веднага си казвам: Ех....колко е хубаво това...Сега не става дума за партии и за политика...В наше време няма фанатизъм и екстремна злоба...Поне не и при нас. Може би в Моленбек. Става въпрос просто за малко пеене. За малко номера и музика. Таланти. За малко телевизионни формати. За спечелването на малко милиони евро. Това е мило и забавно.

Колко ужасно щеше да е, примерно, тълпи от българи да бяха фанатизирани не от участието си в телевизионни формати, а от шествия за горене на книги...?

Но слава Богу...това не се случва. Книгите сега в България се изгарят, като не се четат.

Сега има само телевизионни формати...

Засега.

Още по темата

31/03/2016

Нашите автори

Атентати в България

28/03/2016

Нашите автори

Разговор с един арабин, живеещ в България, за това, което става в последните дни