Атентати в България

Калин Терзийски Последна промяна на 31 март 2016 в 17:29 9764 18

Говорят за възможни терористични атентати в България. И то тези гласове се чуват от прочути световни информационни агенции и медии.

И някои от нас нехаят, други ужасно се притесняват, трети си имат друга работа и казват: Не ни занимавайте. Четвърти – от новият тип хора, които не се интересуват от масовата дезинформация, идваща от медиите, просто защото не ги потребяват, въобще не знаят за този слух, за това хм, предположение. 

А дали е възможно, питам се, да има атентати и в България? След като между 10 и 15% от населението ѝ е ислямско, на фона на едно християнско население, което е дехрисиянизирано отдавна от комунистическия режим и след това – още по-силно – от постокмунистическия консуматорски режим?

И си казвам: Сега, мен това интересува ли ме? Кой любим и важен за мен човек може да загине?

Не си ли казва така всеки от нас? – още в първия миг – воден от инстинкта са самосъхранение и съхранение на по-широкия кръг на Аз-а му? Мисля че не съм изключение.Първата мисъл е: Къде са жена ми, децата ми, майка ми и баща ми, братята и сестрите ми? След това започва да мисли за лелите, вуйчовците, приятелите, познатите.

Чак след това се сеща за стиховете на Джон Дън, в "За кого бие камбаната" – че всеки умрял е откъртено парче от континента и с него умираш и ти – и се сеща и за добрите непознати. А накрая и за безличната паплач, която го бута по улиците, прережда го в магазините, краде му чистачките на колата, обира от време на време къщата му на село, прегазва го по пешеходни пътеки… тази паплач, която българинът традиционно мрази – наречена народ.

И аз си казвам: Дъщеря ми учи в Германия. Там атентати… имаше ли скоро, май не? Но пък много мигранти има там, много преселници пусти… Но там нещата винаги са под контрол, там нищо не може да стане. Така си казвам. И въздъхвам. Виж… Жена ми се движи из София. Майка ми и баща ми пътуват с метрото… Но някак си не мога да си представя и на тях да им се случи нещо. Брат ми живее в краен квартал на София и работи близо до мен. А аз живея на най-глухата уличка на света в Банкя. Наречена на едно миролюбиво, будистко цвете. Няма да кажа кое, за да не дърпам дявола за опашката. Ха.

И се запитвам: Тогава къде пък, дявол да го вземе, може да стане атентат в България? Къде има напрежение, къде биха… Чак не ми се произнася думата… Къде биха…

И виждам по някоя от бълващите адски серни изпарения и воня телевизии за ислямисти, проповядващи джихад в Пазарджик и махалите. И си казвам да – там примерно? Но какъв атентат в безлюдните селца? В Родопите? Или в хубавия Пазарджик, където обаче някак си дотолкова няма живот, че чак като отидеш в големия парк, в огромния парк на острова на Марица - и може да се почувстваш като в Рая – празно и спокойно – поне аз така си представям рая. Е – естествено, че преувеличавам. Има живот в центъра на Пазарджик. Но това не е Лахор, в никакъв случай. Мисля си, припомням си дните, прекарани в хотела в центъра там – преди година – и никак не мога да си представя атентати там. Някак – не се връзва. Атентати се правят там, където има нещо, което силно дразни…което е символ на това, което носителите на тероризъм ненавиждат…

Може би НДК? Че то си се разрушава само – ето паметника – той е поразен от тероризма, наречен идиотизъм.
И в главата ми щраква лоша мисъл – като електрически ключ в стая на осъден на смърт – казвам си: Именно там, където не можеш да си представиш, стават най-ужасните неща. Адът дреме сред спокойствието. Тоест – прави се на задрямал – като крокодил, който дебне стадо антилопи гну, пиещи вода.

Веднъж, и това сигурно съм го разказвал сто пъти, но само ще го спомена, правех своя изложба на рисунки на четвъртия етаж в една книжарница на хубавата и любима уличка Граф Игнатиев. Ако човек я погледне от горния и край, откъм Алабин, рано сутрин – в пет, в ясен ден, през лятото, ще види че въобще не е уличка – изпънала се е невероятно дълга и някак… не точно величествена… а внушителна и… прекрасна. Когато се изпълни с хора става някак тясна, а когато трамваите се включат в пейзажа, всичко изглежда като клаустрофобично видение. Та така де. Там правех изложба. И изведнъж на това извънредно тихо и бих казал – изискано място – на четвъртия етаж на луксозна книжарница – в кафене-читалня – влязоха трима. Аз тъкмо бях приключил с едночасовата си реч пред хората, дошли да видят скромните ми рисунки. Тези тримата се отличаваха ужасяващо. Не, не бяха с бради до кръста и с бели чаршафи вместо дрехи. Бяха по-скоро брадясали, единият беше русоляв по един неевропеиден начин, другите двама – просто чернокоси. Но погледите им… О те ме накараха да се залюлея от ужас. Бяха погледи, пълни с мрак. Те обиколиха цялата малка зала няколко пъти. Не се усмихваха. Но някак си се подсмихваха. Все едно виждаха колко хурии, колко девици се полагат на всеки, когато загине в името на своя Бог. И аз се загледах – откъде може да се изчезне? Яко дим? Имаше външна стълба. Но – казах си – жена ми, приятелите ми, майка ми и баща ми…

Та какво ме наведе на мисълта, че тези хора може да са терористи? Външния вид? Не. По скоро някаква дълбока, архаична интуиция, която има всеки. Всеки по-наблюдателен, по-скоро, всеки, който не я е затрупал с рационални тъпанарски доводи и разсъждения. И когато види лице на опасен човек, разбира – без да знае как: Ето, това е опасен човек!

Какво могат да търсят такива хора на такова място? – беше ми минало като светкавица през главата. Да се объркаш и да се качиш на четвъртия етаж на книжарница по случайност? В никакъв случай. И мигновеният извод беше: Търсят обидни рисунки срещу Пророка. О, Слава Богу, че не се подигравам на никакви пророци и на никакви богове в рисунките си! - казах си.

Тримата обиколиха, подсмихвайки се, няколко пъти, и си тръгнаха. Просто така. В тия десет минути аз гледах. Спокойните лица на тези мои гости - бърборещи си с чаша европейско, цивилизовано, хладно и спокойно вино в чашите. Никой не забеляза ужаса, който преживях в тия десет минути.

След като изминаха десетте минути ми мина мисълта, че съм спасил тия хора, като не съм нарисувал нищо свързано с религиите, освен с нашата нова, миришеща на сто и един вида прах за пране религия, наречена Консумация.

Ето тогава аз усетих за първи път къде и какво може да стане. Сега си го припомням, когато се заговори, че може и в България да има атентати. И разказвайки тия неща, трябва с ръка на сърцето да си призная, че изпитвам напълно ирационален, глупашки, смешен страх – че като пиша нещо, свързано с тероризма – мога да предизвикам тероризма – да дойде. И дори при мен. На тихата ми уличка.

И след това си казвам: Именно това е целта на терора, приятелю, това е неговата цел! Да направи така, че дори когато седиш в най-мирното и кротко кафененце на входа на някой мирен и мил, оживен и спокоен парк – да очакваш отнякъде да се появи ужасът. Който се прави на задрямал – там някъде.

Но – казвам си – предадеш ли се на терора – ти си победен! Тоест – предадеш ли се на страха – ти си победен. И се сещам веднага един не чак толкова подходящ, но силен пример: Докато американците бомбардираха Белград, белградчани демонстративно си оставаха по кафенетата и кръчмите и продължаваха с любимите си кафета, ракии и псувни. Без да обръщат, поне не особено, внимание на терора, извършван върху тях. И така.

Нещо такова.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!