Мексико - загадките на маите (Част 1)

Пътеписът днес ще е част от една по-дълга разходка до невероятната страна Мексико. През погледа на Stas от Offroad-Bulgaria ще видим древни градове, екзотични растения и ще научим интересни факти.

Ето и неговият разказ:

Отново ме е обзела страстта да пътувам и то пак надалеч. Този път посоката е на запад – полуостров Юкатан с очакван досег до цивилизацията на маите и следващото от новите чудеса на света – Чичен Итца.

След дълги размишления и планове за пътуване през пролетта, в крайна сметка реших внезапно да се включа в групата, организирана от туроператора, с който пътувах до Йордания. Разумно според мен решение – да пътуваш толкова далеч и на такова непознато място със случаен организатор си е направо риск. Горчивият опит от пътуването ми до Индия веднага изплува и реших да се доверя на изпитаното.

След кратка едноседмична подготовка – дрехи, обувки, лекарства, техника и всички така необходими дреболии, за да се чувства човек комфортно, дойде момента за тръгване - полет в 7:20 за Амстердам и от там за Мексико Сити. Ставането в 4:30 сложи началото на най-дългия ден през живота ми. За това малко по-късно.

Пътуването с Bulgaria Air и самолет British Aerospace 146 си е нещо като изтезание за добре дошли на борда. Малък, тесен и миришещ... Друго гадно не се сещам за момента, но и това ми стигаше. Приемам, че за 3 часов полет да ни дадат да хапнем по един сух сандвич с шунка и кашкавал в питка не е толкова лошо. Групата ни от 10 човека + водач от фирмата беше пръсната из целия самолет, разбира се. Впрочем, това важеше и за следващия полет от Амстердам.

Както и да е. В Амстердам ни посрещна облачно с превалявания. Огромно летище, по което самолетът ни се движи около 20 минути докато стигне ръкава. След това пък ние ходихме из летището около половин час докато намерим изхода за следващия полет. Така или иначе имахме 4 часа свободни за разходка.

Холандците са помислили за хора като нас – с повечко време между полетите. На летището им е пълно със заведения и за разлика от нашето – цените са нормални. Аз хапнах един огромен сандвич със сьомга за 3,75 евро. На нашето летище за сравнение толкова струва горе долу само чай. Освен заведенията си има много удобен релакс кът – кресла за почивка, хидромасаж, телевизия, контакти за зареждане на телефони и лаптопи. Интернет само срещу заплащане (3 евро/15 мин)! Да де, но като не сме свикнали... Докато не намерих свободен незаключен WIFI не мирясах. Въпреки че казаха, че няма, бях длъжен да проверя и резултатът беше повече от задоволителен за мен.

За Мексико Сити излетяхме в 14:55 ч. местно време с Боинг 747 модификация 430. Огромен самолет, на какъвто досега не бях се качвал. Впечатляващо беше!

На гърба на всяка седалка имаше екран, на който по усмотрение на пътника имаше възможност за забавления от различен вид – богат избор от филми, музика, телевизия, игри в мрежа с другите пътници на борда, игри самостоятелни, уроци от език по избор по език по избор. (Аз си избрах от английски на испански.)

Храната беше топла и вкусна - достатъчно според мен. Напитки по желание, вкл. и вино, за който пие. Въпреки всички удобства и забавления продължителността на полета – 10 часа и 50 минути си беше сериозна. Седалките никога не са ти достатъчно широки, когато решиш да поспиш.

Това тягостно летене приключи в 19:30 ч. мексиканско време (- 8 ч. спрямо България) с кацането ни на летище Бенито Хуарес в Мексико Сити. От самолета градът изглеждаше невероятно голям – светлините на града изпълваха целия хоризонт на където и да се обърнеш. Самолетът летя около 20 минути над града, преди да се приземи. След кацането последва една адски досадна опашка на гишетата на имиграционната служба. Чакането за нас беше още по-тежко поради натрупаната умора. С 8 часа часова разлика 19-ти ноември ни продължи 32 часа общо.

Излизането ни от летището беше с предводител от мексиканския туроператор и пак продължи много дълго. В крайна сметка стигнахме до хотела около 2 часа след кацането.

Хотелът ни в Мексико Сити се намира в центъра на града – Plaza Florencia (4*). Вечерта имахме сили само да излезем и да си купим по нещо за пиене. След това трябваше да издържим още малко без да си лягаме, за да преодолеем по-лесно часовата разлика. Екскурзоводът ни обясни, че най-добре е да не лягаме преди 23 часа. В противен случай ще сме извън строя няколко дни повече. Действително – аз си легнах в 01 часа с голямо главоболие, а в 7:30 се бях наспал чудесно.

Закуска в хотела и ... първи ден в Мексико!

Междувременно днес прелетяхме от Мексико Сити до Туксла Гутиерес, от там имахме 50 км разходка с моторница в каньона Sumidero (Национален парк) и след това се настанихме в градчето със страхотна атмосфера San Cristobal De las Casas

В хотела закуската не беше безкрайно богата като разнообразие, но абсолютно всичко беше много вкусно! Нямаше люто. Закусих набързо, защото се бях замотал в стаята преди закуска и часът за тръгване наближаваше.

В 9:00 се качихме на автобусчето в комплект с екскурзовода Пако и неговия помощник Анхел.

20 ноември в Мексико е национален празник – 100 години от революцията. Не знам какво точно значеше това, но знам, че поради тази причина музеите и обектите, които имахме по програма, не работеха. Поради това екскурзоводът реши да разместим днешния и следващия ден, така че се падаше да посетим пирамидите близо до Мексико Сити и по пътя още няколко места.

Няколко думи за столицата на Мексико, които ни разказа по пътя Пако. Понастоящем Мексико сити с предградията се води най-големия град в света с население от 30 млн. души. Градът има проблеми с водата и тя не е годна за пиене. Все пак с нея можем спокойно да си мием зъбите и да се къпем.

През 1980 г. френски инженери дошли да консултират държавата за строеж на метро. Установили, че на това място не може да се направи метро поради многото подземни води – всеки прокопан тунел се пълнел с вода. Мексиканските инженери, обаче, били много упорити и все пак успели да построят 200 км релси за 30 години. Някъде пресушавали блата, някъде минавали над земята, но метро построили! И сега това е най-удобния транспорт в този огромен град. Срещу 3 песо (0,36 лв.) можете да отидете където си поискате по цялото двестакилометрово трасе. С 4,5 млн. леки автомобила придвижването с кола е наистина мъчение.

По отношение на доходите – в Мексико има минимална надница, под която не могат да ви плащат. Това е 60 песо (7,20 лв.). С такъв доход, разбира се, е невъзможно да се живее. Попитах веднага колко е нормалния доход – 150 песо (18 лв.) на ден. Работи се 6 дни седмично. Има и по-добре платени професии – сетих се да проверя за лекарите. Оказа се, че разликата между общо практикуващ лекар и специалист е голяма. Първите получават около 10 000 песос на месец, а вторите са на преглед – един преглед струва около 1200 песос. Наистина, като се замисли човек за преглед при специалист можеш да платиш цяла заплата! Работещите на договор с постоянна месторабота са здравно осигурени, така че при тях проблемът със заплащането на лекарските услуги не стои.

Приказвайки си стигнахме до първото място – Площадът на трите култури. Слънцето греше точно срещу нас, така че снимката е меко казано лоша.

Накратко – това е важно място за мексиканците. Тук е имало храм на ацтеките – първата култура. През 1521 г. Кортес е започнал война с тях и през 1531 г. ги е победил. Францисканците веднага са построили първата църква на това място и училище за пеене – втората култура. Третата култура е съвременната – построени са множество сгради около църквата.

Групата ни се състоеше от 10 човека + придружител от туристическата агенция. Запознахме се – аз от София и другите софиянци – Жоро, Наталия и Наталия. Силвия и Венци от Русе. Вальо от Пловдив, Бисер, Нина и Миго от Варна. Ръководител ни беше Пепа. Сега като си знаехме имената имахме и пълната свобода да сформираме колектив!

По пътя за Теотиуакан спряхме на едно свещенно за мексиканците място: Базилика де Гуадалупе.

През 1531 година, на 9 декември, един човек на име Хуан Диего получил видение – явила му се красива жена. Попитал я коя е и тя му отговорила: „Аз съм Светата Майка.“

Той не повярвал, но на другия ден отново му се явила и той побързал да сподели с приятелите си, че е видял Дева Мария. Те му се изсмели и му казали, че сигурно е луд и ако наистина е видял Дева Мария, то трябва да го докаже, иначе ще му забият пирон право в челото. На следващия ден отново му се явила и той побързал да се скрие, но тя веднага казала: „Аз съм Светата Майка и знам всичко, не можеш да се скриеш!“. Той й обяснил, че неговите приятели не му вярват и искат доказателство, иначе ще го убият. Така на 12.12.1531 г. той получил своето доказателство – кастилски рози, каквито не растели на това място.

Отишъл при приятелите си и им показал доказателството, дадено му от Пресветата Дева и те се учудили и повярвали. Такава е легендата. Тогава на това място построили църква. Църквата е кръстена „Базилика де Гуаделупе“ – на родния град на Кортес. Девата от Гуаделупе всъщност е точно Дева Мария.

Построената на хълма църква е първата от комплекса. Там не са допускани непокръстени индианци. До нея се стига по добро количество стълби.

Следващата църква е ниско долу и към нея има построени жилища за монасите. Църквата е опасно наклонена (като кулата в Пиза) и там е рисковано да влизат много хора накуп.

Вдясно се намира и Храмът на Извора. Там е имало изворче, на което индианците са се къпели голи. Понеже християнските монаси не приемали такова поведение, построили на това място един храм, в който да се къпят на закрито... Изворът обаче пресъхнал. Понастоящем в този храм се правят кръщенета.

Третата и последна църква е построена е през 1985 г., когато папата е посетил това място. Интересна модерна форма и огромен размер.

Вярващите ходят на колене, за да присъстват на службата в църквата.

Там също се правят и много кръщенета, дават се причастия и се отслужват литургии.

Помощникът на нашия водач постоянно броеше хората в групата. По едно време кривнах встрани да поснимам и той веднага се залепи за мен. Сигурността ни беше в неговите ръце и той си вършеше отлично работата. След като се събрахме всички се отправихме към автобусчето.

Поехме по най-дългата улица в града (57 км) и излязохме в североизточна посока към магистралата за Теотиуакан. Платените пътища били скъпи – 1 песо на километър (0,12 лв.). Всъщност май наистина не е евтино, но зависи колко струва бензинът.
Разстоянието до бедното градче Теотиуакан е 48 км. По пътя нямаше нищо интересно, ако не броим екзотичните за нас растения.

Пристигнахме в гр. Теотиуакан и първата работа на екскурзовода беше да ни заведе в един голям магазин с цех към него за производство на маски. Би било досадно в общия случай, но се оказа, че тук научихме интересни неща.

Първото нещо, което ни показаха е огромните алое растения – с височината на човешки ръст. Един от местните ни демонстрира за какво се използва алоето.

За да стане толкова голямо растението са нужни около 10 години. След това му отрязват сърцевината и след няколко дни растението започва да отделя по 3 литра изключително богат на протеини сок всеки ден. Това продължава 6 месеца. Отрязания връх/сърцевина се изполва като фуния или по-скоро огромна сламка, с която засмукват и събират този сок. От него чрез ферментация се получава текила. Също така от листата на алоето се прави хартия (нещо като пергамент). Демонстрираха ни как като се разтрие сърцевината започва да се разпенва – производство на шампоани и козметика. Връхчето се използва за игла с конец, който е доста здрав. От тези конци се правят различни аксесоари, а даже и дрехи.

Следващата демонстрация беше на камъни. За различни видове маски и сувенири се използва основа от обсидиан (вулканично стъкло). Обсидианът може да е различен по вид – черен, кафяв, златист, сребрист... Други интересни сувенири се правят от аквамарин и различни цветове кварц.

Маската на бога на слънцето се прави ръчно в продължение на 15 дни. Цената, която обявиха е 1500 долара, но съм абсолютно убеден, че това е тройно на сумата, която би струвало след пазарлък.

Вътре в магазина ни почерпиха ферментирал сок от алое с 5% алкохолно съдържание. Не ми хареса. След това дадоха за дегустация и други алкохолни напитки, получени от същото растение, но тях не опитах.

Докато чакахме всички да излязат се загледах в една голяма маска. Изглеждаше внушително. На гърба, обаче, имаше етикет – 75 000 песос! Има няма 6250 долара.

Тръгваме и ... отново кактусите по пътя.

*   *   *

Следва...

Следете новините ни в GoogleNews