Най-високите планини на Балканския полуостров (Македония и Албания)

Последна промяна на 02 февруари 2013 в 11:30 10988 0

Македония и Албания. Снимка: Asterix
Македония и Албания. Снимка: Asterix

Дойде моментът да изкачим и най-високия връх на Македония. Asterix от Offroad-Bulgaria и неговите приятели, отново ще ни отведат на пътешествие и този път ще е към Кораб планина и по точно, връх Кораб, който е на границата с Албания.

Ето и неговия разказ:

И така, идеята за това пътуване се зароди в един понеделник и намери своето изпълнение в петък. След работа, към 20:00 ч., бодри и с добро настроение се запътихме към македонската граница – 2 коли и 5 човека Осъществяването на идеята за изкачването на македоно-албанския първенец някак изглеждаше мътно и неясно повече от друг път. Може би заради почти нулевата организация този път и липсата на читава ГПС карта, но както и да е, поехме към Гюешево и каква изненада ни чакаше. Заради строежа на магистралата при Перник имаше нечувано задръстване, което отне малко под 2 часа. Ужас, до тук с идеята за пристигане към 0:00 ч и спане в околностите на планината, но какво да се прави - път време няма. След безкрайното задръстване пътят до Гюешево мина неусетно, но там нова изненада - чакане и после още чакане и накрая за десерт - много чакане. Какъв й е проблемът на тая граница не знам, ама винаги си отвисявам. Може би лош късмет, а може би лоша организация. По-скоро и двете, кой знае!? На границата обръщам пари за магистралата и ми става много смешно. Служителката в ‘Менувачницата’, едра и мощна македонка, е заспала зимен сън като доволна Мецана на малко столче с отворена паст. Комична гледка. Едва се въздържам да не се засмея с глас. Бутам вратата и скърцащият звук я изважда от блажената дрямка. Много мила женица се оказа.
От тук трябва да достигнем до курортното градче Маврови анови и от там по коларските пътища да се доберем до изходния пункт за върха. Вече времето много напредна и май хич няма да се спи. Наближавайки до Маврови анови ГПС-а ни предложи като оптимален вариант едно пътче, приличащо повече на пътека през почти изоставено македонско селце. Сякаш се телепортирахме назад във времето в това селце.

Толкова откъснато изглеждаше от съвременния живот. Стана ясно, че оттук няма да го бъде и хайде назад. Намерихме верния път и се отправихме към селцето Ничпур. Лашкайки се по черните пътища стигаме до пост на гранична полиция. Като разбраха къде отиваме, се държаха много дружелюбно, записаха ни данните от паспортите, черпихме ги с шоколад "Милка", а те ни пожелаха приятен път. А какъв образ беше единият – изпусна си шоколада на земята, веднага захвърли автомата на една страна, като ненужна вещ, и се наведе да си вземе сладкишчето. Е, така е, спор няма, шоколадът си е по-важен! Този път води до границата с Косово, която в момента е изоставена. Пристигаме и опъваме палатките точно до самата бариера. Часът е към 4:00 и има за спане по-малко от 2 часа. Какво пък, не сме дошли да спим. Минавам в Косово на кратка разходка. Не бях стъпвал досега в тази страна. Поглеждам бариерата и установявам, че катинара, който я заключва, е отворен и спокойно можем да си минем с колите, но какво да правим в Косово сега.

 

 

След наистина кратка дрямка ставаме, стягаме багажа, хапваме и поемаме нагоре. По пътеката няма маркировка, а би трябвало. Това не ми харесва особено, но продължаваме. Времето е чудесно и се разкриват хубави гледки към косовско-вакедонската шир. Вървим нагоре, а маркировка така и не се появява. И ГПС-а нищо не казва, а ни ориентира само за посоката. Решаваме да съкратим малко – ГОЛЯМА ГРЕШКА. Забиваме се в едни трънаци по някакви стръмнотии. Започва едно падане и ставане. Абе, чудесия голяма, а от високо изглеждаше много добра идея. За пореден път се убеждавам в това - ПРЕКИТЕ ПЪТЕКИ ВИНАГИ ТИ ИЗЛИЗАТ ПРЕЗ НОСА ПОСЛЕ или поне в 90 % от случаите. Е, неприятно беше де, ама сме в планината, което е най-важното и това не може да помрачи настроението ни. На Боби й дойде малко в повече, ама бързо се съвзе.

Пресичаме по паднало дърво една рекичка и започва стръмно изкачване. Скоро пътеката изчезва съвсем и положението не е много розово. Спираме за обяд и да вземем мъдро решение за излизане от ситуацията. Такова естествено не се появява и правим каквото ни дойде на акъла, а то май не е най-правилното. Аз и Краси продължаваме без пътека, а другите се връщат в лагера. Часът е 14:00 и няма много време за мотане като се има в предвид, че трябва да намерим друг по-кратък път за връщане, че по този ще отнеме твърде много време и бая ще замръкнем.

 

Появяват се алпийските пейзажи и гледките стават приказно красиви. Вече сме доста нависоко. ГПС- а ни подсказва, че пресичаме границата с Албания и продължаваме да вървим твърдо навътре в страната. Наоколо се мотат стада от овце, но овчарите са се скрили и няма кой да се попита. Нещо не се връзва. Спомням си, че като разглеждах за маршрута в интернет не се влизаше толкова в Албания. Вече е 17:00 ч, а нито връх сме изкачили нито път за обратно сме намерили. Спираме и седим загледани в планината, чудим се какво да предприемем и взимаме разумното решение да се върнем. Уфф, много тъпо, ама ги има и тези моменти.

 

Поемаме обратно и най-накрая срещаме младо момче овчар. Оказва се албанец, а аз нищо не отбирам от този език, ама съвсем нищо даже и една дума и виж ти изненада – говори савсем малко английски. Ураааа! Показва ни в каква посока е върхът! Да, това обаче е подходът от албанска страна и от тази точка е около 2 часа. Благодарим и се разделяме. Няма време за днес, ако тръгнем ще сме горе по тъмно, а за връщане съвсем няма как да стане. Тогава между камъните виждаме табела, на която е описана посоката за върха за желаещите да се качат от Албания. Поляци са направили тази добрина. Щях да се учудя, ако бяха албанци. В този момент узрява идея в главите и на двама ни. Да се върнем при лагера, да станем към 3:00 ч и да се качим на челници до някъде, за да има време да се върнем. Решаваме го и с приповдигнато настроение, че още нищо не е загубено тръгваме да търсим по-удачен път за надолу. И той се появява! Върви точно по границата между Македония и Албания по билото на планината. Срещаме още овчари, които ни показват посоката, но те не говорят и грам чужд език, но все пак се опитвам да завържа диалог. Контактът с местните винаги ми е бил интересен като съм в друга държава и съм се стремял да разговарям с хората. Прави ми впечатление, че всички албанци поздравяват сърдечно подавайки ръка! Бяхме много интересни за тях. Обръщаха се след нас, гледаха ни и се усмихваха! Дали заради планинското облекло и големите раници или просто, защото бяхме различни! Кой знае, но беше забавно!

По пътеката бързаме и на места даже тичаме. Идеята е да отметнем максимално път преди да се стъмни, защото, въпреки че имаме челници, пътеката би била трудна за намиране на места. Пък и е непозната освен това. И ето, идваме до момента, в който пак се натрисаме в онези чудесни трънаци от по-рано днес. Явно тук е тяхното царство и трябва да бъдем наказани, че сме го осквернили така подло. Ех, какво да се правиь писано ни е днес да се търкаляме в трънаците и това си е! Времето напредва неусетно и настава мрак. Челниците веднага влизат в действие.

След известно време се вижда лагерният огън запален от нашите спътници. Гледката радва окото, а краката започват автоматично да вървят по-бързо и сякаш цялото тяло се мобилизира в очакване на безценните глътки топла супа или чай. За момент се замислям, че е някак странно, както сме опънали палатките, та и огън сме си напалили точно на метър от граничната бариера с бараките до нея, а на още 2 метра се издига табелата Република Македония. Вечерта минава в приказки и смях, а плановете ни за ставане в 3:00 ч и качване към върха започват да избледняват. Всички казват, че ще дойдем пак и тогава ше се качим. Така е прави са, но не мога да се примиря с неуспеха. Просто обичам да постигам целите си и се стремя към това. Край лагерния огън се навърта и симпатично овчарско куче, което непрекъснато намазва по нещичко за хапване. Е, това е да напипаш мекото на хляба. Бая си хапна животинката, ама нека! Толкова малко е необходимо, за да доставиш радост на едно животно. Идеята за следващия ден е лежерна почивка и мотане около Мавровското езеро, но не стана така!

Ден трети започна с късно ставане като никога. След като разкопчах ципа на палатката и зърнах планините наоколо топло чувство на радост се настани в сърцето ми, въпреки хладното време. Слънцето се раздаваше максимално, сякаш като за последно и обливаше планините с безброй лъчи. Последва голямо мотане, хапване и приготвяне на багажа. С Краси направихме една малка разходка в Косово до техня граничен пункт, който вече се рушеше. Към обяд потеглихме надолу, а кучето, което Калоян кръсти със звучното име Македон, тичаше неуморно след колите. Горкото, стана ми много жал. Сякаш сме го предали, но никой не подозираше, че това не е краят на историята!

Малко по-надолу по пътя срещнахме група от македонски туристически клуб. Спряхме и се заговорихме. Казаха,че пътеката за върха тръгва малко по-надолу по пътя и с добро темпо може да се качим за 4 часа до горе. А ние 12 часа се лутахме предния ден. Ами да, то нормално посред нощ да не видим маркировката и стартовата точка, а и по някои източници в интернет всичко сочеше, че стартът е, където бяхме предния ден. Както и да е, взехме решение аз и Краси да тръгнем към върха, а останалите да се ориентират към прибиране в България с другата кола. Бързо пренареждане на багажа, хапване в бързината и с Краси вече крачехме към върха, а наш верен спътник беше кучето Македон! С доста бодра крачка на моменти клоняща към лек тръс и понякога преминаващ в почти галоп се добрахме до върха за 2:50 ч, вместо за 4 ч. Срещнахме македонски планинари, които казаха, че много късно сме тръгнали и няма да успеем, ама взехме, че успяхме.

 

 

 

 

А върховете наоколо бяха феноменални. Остри високи зъбери изникваха от равнините и се криеха сред облаците. Сякаш сме в Алпите. Направихме няколко снимки, нахранихме кучето и тръгнахме малко по пътеката, която идва от Албания. Личи се, че маркировката е съвсем прясна и до съвсем скоро не я е имало изобщо. Абе, добра работа са свършили поляците! Похвално! Всъщност часът беше към 17 и нещо и беше хубаво да се връщаме пак по същата схема – бодра крачка, тръс и галоп. За 2:10 ч слязохме заедно с времето за снимки. Това прави общо 5 ч в двете посоки.

 

 

 

Без да се мотаем, поехме към България и за жалост се разделихме за постоянно с нашия верен спътник – кучето Македон. Скоро се стъмни, хапнахме Русенско варено (а Краси го подправи и с боб), пийнах едно кафе и потеглихме към България. Пътят не е дълъг – към 350 км, но се взима супер бавно. За 6:30 часа се прибрахме като за разнообразие минахме през Сърбия и после през Трънския ГКПП. Легнах си в 5 ч и в 7 ч алармата ми звънна да ходя на работа. Направо не повярвах, че е истина, но пък не това са важните неща. Общо километрите, които минахме, са 730 км. След тази екскурзия в списъка остават само Хърватския и Косовският връх и всички балкански първенци ще са обходени. Да видим...

*   *   *

Разказът и снимките в оригинален размер, можете да видите след регистрация в Offroad-Bulgaria.com

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови