На безлюдния остров Харт с дължина една миля, намиращ се недалеч от Бронкс, погребват непотърсени трупове на нюйоркчани вече 151 години, пише Washington Post. Там лежат войници от Гражданската война, мъртво родени деца, бездомни и носители на СПИН, които са заровени там от страх да не се разпространяват вируси. Общо там са погребани над 1 милион души.

От началото на пандемията COVID-19 броят на погребаните в масовите гробове се увеличил пет пъти. На острова погребват бедни нюйоркчани, чиито роднини не са открити, или ако тези роднини не могат да платят погребението.

Ако преди за седмица тук средно са заравяли по 25 души, то сега те са 120. Погребенията не се извършват веднъж в седмицата като преди, а вече в пет дни. Помощници на кмета Бил де Блазио потвърдили, че тук може и да има трупове на починали от коронавирус – моргите са препълнени, а труповете са източници на инфекция.

Това обаче не е най-лошото. Членът на градския съвет и председател на комитета по здравеопазване Марк Левайн написал в Туитър, че се обмисля масови погребения да се извършват в обществени паркове в Ню Йорк, както е правено в предишни пандемии. Засега идеята е замразена.

Говорителят на градския съвет Кори Джонсън потвърдил, че наистина пандемията принуждава да се правят на острова масови погребения повече от преди.

Снимки от квадрокоптер показват как екскаватори ринат на острова пресни траншеи, а хората в бели защитни костюми свалят от камиони ковчези и ги нареждат в дълги редици, поставяйки по три ковчега един връз друг, пише Washington Post.

Ковчезите са като преди: обикновени сандъци от чамови дъски. Върху тях с неизмиваем маркер е написано името на умрелия или думата „неизвестен”, както и номерът на братския гроб. Често в ковчезите слагат и личните вещи на умрелите. Обикновено в масовия гроб заравят около 150 ковчега.

Сега болниците са принудени да пазят телата в автохладилници, но погребалните бюра са препълнени, защото броят на починалите в Ню Йорк надминава 10 000. При тези условия Управлението за съдебномедицинска експертиза обявило, че непотърсените 15 дни тела ще бъдат погребвани на остров Харт, където могат да останат вечно. Обикновено телата в моргите се съхраняват по-дълго.

При нормални обстоятелства на остров Харт средно годишно погребват по 1200 души. Градските власти се надяват, че семействата на погребаните на острова по време на пандемията ще препогребат своите близки, когато ситуацията се нормализира.

Това едва ли ще е масово, защото са много административните формалности. Затова на остров Харт лежат останките на стотици умрели по време на пика на СПИН.

Мелинда Хънт е директор на некомерческата организация „Проект Остров Харт”, която събира от 1980 г. информация кой къде е погребан, за да я изпрати на близките на погребаните и за да могат те да посетят мястото.

„Погребения тук се правят от 150 години – казва Хънт. - А щом нещо се прави 150 години, значи системата действа. Всичко е уредено, всичко е безопасно. И ми се струва, че градът заслужава много повече похвала за тази работа, която той прави много добре.”

До 3 април жертвите ги погребвали затворници от остров Райкърс, където се намира главният затворнически комплекс на Ню Йорк. Оттогава с погребенията се занимава компания за благоустройство и озеленяване. Причината е възмущение в обществото, че затворници се експлоатират в качеството на евтина работна сила. И тъй като в затвора не е възможно да се спазват мерките за социално дистанциране, тези хора могат да се заразят с вируса.

Островът от 150 г. е управляван от Департамента по изпълнение на наказанията. Градските власти постоянно са изпращали там „утайката на обществото”: психиатрична болница, карантинни станции за болни от жълта треска и туберкулоза, в затворническия корпус разположили рехабилитационния център за наркомани (закрит 1977 г.).

Единствените два отделни гроба са на Тифозната Мери – първият безсимптомен носител на коремен тиф в САЩ, и на първото дете, починало от СПИН.

До остров Харт може да се отиде за час с корабче от Сити Айленд. До 2012 г. той бил напълно затворен за посещения, с изключение на църковни групи. Сега обаче той е достъпен с разрешение на Департамента по изпълнение на наказанията. Гаменчета обаче идват нелегално, за да оскверняват гробове и да рушат сгради – това им е като обред за посвещение към местни банди.

Недостъпност, труд на затворници, представа за стоварване на трупове в отвратителни ями – всичко това е сложило неизличимо клеймо на остров Харт. „Да бъдеш погребан тук се счита за голям позор” - казва Томас Лекер, написал книгата The Work of the Dead: A Cultural History of Mortal Remains. – Такива хора ги погребвали затворници и след погребението никой не посещавал гроба, тъй като било забранено. С годините островът се превърнал в място, където мъртвите били изолирани, и не можело да бъдат посещавани. А грижещите се за гробовете хора не били считани за способни да се отнесат към мъртвите с полагащото им се уважение. Всъщност там е много красиво. Не, това не сметище за боклук.”

Остров Харт придобил лоша слава. Ураганът „Санди” през 2012 г. Предизвикал ерозия на почвата покрай бреговата линия, откривайки скелети на погребани хора. В края на 2019 г. със закъснение от седем години започнало възстановяване на брега, пише Washington Post.

„Сякаш попадаш на друга планета. Това е призрак, а не остров” – казва Саксън Палмър - актьор и бивш затворник от остров Райкърс, който през 2019 г. работил на Харт в продължение на 4 месеца – в четвъртък погребвал възрастни, а в петък заравял мъртвородени деца. Понякога идвали разчленени трупове.

В затвора ставали разговори за затворници, които работели на Харт, а после губели разсъдъка си. Харт си спомня как понякога слаби сандъци се чупели, а чувалите с трупове протичали. Но той също така си спомнял, че там било красиво и тихо, и как хранел от ръката си тамошни еноти и елени.

Според него, независимо от лошата слава и не преставаща воня по време на работа, той и другарите му с уважение се отнасяли към мъртвите, поставяйки ковчезите в траншеите. Те молели охраната да включи чрез високоговорителите музика на Моцарт, особено в тези душераздирателни моменти, когато погребвали сандъчета с размери на кутия за обувки, в които лежали новородени.

Вадейки ковчег от камиона, затворниците казвали: „Почивай в мир”, рисували кръст на дъските или произнасяли прощални думи. „Ние казвахме: „Господин Ротман, това е вашият последен път и ние ще го направим за вас лек, приятен и без бързане – разказал Палмър. – Ние просто тихо и нежно беседвахме с ковчезите.”