Чухте ли сирените? Всяка година на втори юни точно в 12 часа във всички български градове и градчета сирените вият. Вият на умряло. Защото ние сме мъртви. Защото през всички тези години те са предусещали нашата смърт. Защото и ония луди момчета също са знаели, че не могат да обединят това метиляво стадо. А ако го видят днес в цялата му чалгарска грозна прелест, не ще се обърнат в гроба, ами направо ще хванат първия автобус за Нова Зеландия да правят там революция срещу световния капиталистически демонски интернационал. Искам да кажа, че тук вече всичко е мъртво. На ниво държава и държавност всичко е издъхнало и замирисало на мърша. А Родина все още си имам и ще си имам, дордето самият аз съм жив. Обикалям си моята родина. С Торлака ходим от град на село и се срещаме с читатели на неговия Романь и на нашия Алманах Резерват Северозапад.

На 2 юни бяхме в Лом. В 12 на обед още си бях в Бела Слатина. Сирените завиха на умряло. И се зачудих за кого вият, аз мъртъв ли съм, вие мъртви ли сте? И си отговорих – да. С нас така са се отнесли през изминалите 25 години. Тези, които взимат решенията и държат властта, не ни смятат за живи. Правят си експерименти с труповете ни. Благодарение на тях в двайсетхилядния Лом, този стар културен център, където е едно от трите най-стари читалища в България, читалище със специален статут, вече повече от половината население е циганско. Значи процесът е необратим. Значи сме умрели и сега само преритваме. Това нашето са само конвулсии, нищо повече. Осъзнаваме ги целокупно всички и дотам. Продължаваме да риткаме с краченца. Изгледах и видеото на Бенатова за село Дреновец, Ломско. То потвърждава мислите ми – изгода от ситуацията днес имат циганите и политиците, кметът на община Ружинци беше особено колоритен. Такива кметове феодали да искаш днес. Откъде се пръкнаха тия гадове? Толкова много запъртъци ли има по земите ни?

Така че сирените не вият за политиците, те са плътеници, зомбита, живи умреляци, които никакъв вой и никакъв такъв злокобен звук не може да събуди. Те са част от съвременния интернационал на грабежа. Не вият тия тъжни сирени и за циганите, те на тях нищо не им говорят, те са си интернационални по дифолт и никакъв Ботев никога не ги е вълнувал. Ботев ни вълнува мен и теб, но не и тях. По пътя към Голгота дедите им са плюели по Левски и са хвърляли камъни срещу него. За внуците на тия ли вият сирените днеска? Съмнявам се, да ви кажа. Те ако ги знаят къде са тия сирени, досега да са ги чорнали за скрап. Нищо национално и патриотично вече не е на дневен ред. Интернационалистите наследници на циганския и комунистическия интернационал завладяват нашия свят. И ако едните са дъното, другите са върхушката, която е преплетена с едни други интернационални идеи. Все по-силни са едни хора, за които Родина и България са кухи понятия. Те събират армията си. Усеща се, вижда се, не съм черноглед. И все по-зле ще става, истина ви казвам.

А за останките, за кожата и скелета ни са надошли и хиените, спотайват се по градчета и селца в къщи с надписи „Адвентна църква“, „Свидетели на Йехова“ и така нататък. За хартисалите при грабежа душици те са подготвили своите капани. Пътувам след представянето на литературата ни във Вършец към Бела Слатина, след Враца качвам некакъв дедо на стоп. Отначало си мълчи. Към Баница му казвам, че късно пътува и нощем трудно ще се добере до своето село. Сам съм си виновен, че се разприказвах. Той веднага охотно ми заразправя къде е бил и какво е правил. Никакви секти, вика, ние в „Свидетели на Йехова“ не сме секта, ние сме там по желание, пари не ми искат. Погледнах го, стар, беден, но с луд поглед. При нас, казва ми човекът, нещата са като в другите църкви, но дори е по-хубаво, Библията ни е в облекчен вариант... „Облекчен вариант“, всички живеем в такъв, облекчено комуникираме през съвременните джаджи, облекчено ни казват какво да купуваме домашните оракули, модерните земеделци произвеждат облекчен хляб с вкус на блудкав кекс от жито, произведено по облекчена технология с химии и генно инженерство, формулите на производителите на пестициди са фирмена тайна, ние не знаем какво ядем така безвкусно и облекчено... Да кажеш на другия две думи, където и да се намира той, е на ръка разстояние, ама тая леснотия всъщност е илюзия. От лична хигиенична гледна точка ненавиждам мобилните и соцмрежите, повръща ми се от тях, но ги ползвам. Мечтая за деня, в който няма да съм принуден да го правя. Крадците се опитват да откраднат всичките ми усещания, сензори, сетива. Вкус, поглед, слух, допир, обоняние. Всичко изпортиха.

Пътуваме с Торлака от руини на руини. Покрай лунния пейзаж на северозападните селца. Разминаваме се с камиони, натоварени с дървесина, отрязани законно незаконно здрави големи дървета. Дърветата ги режат циганите, а техните шефове са българи, а най-висшите шефове са без национална принадлежност. Ние гледаме как тировете вървят. Изпращаме ги с поглед. Нищо не можем да им сторим. Никой нищо не може да им стори. Никой не може да ги спре. Продължаваме напред. Мислим тихо и недоумяваме. Дори вече от псуване няма смисъл. В малките български читалища тук-таме още мъждука малка светлинка, дишат на изпарения, живеят на изтощени батерии, поддържат все още на стенд будната им кома разни последни идеалисти. Когато им дръпнат шалтера, всичко ще свърши. Финита ла комедия, както казва Печорин. Един буен младеж. Като ония наши младежи отпреди сто и четиридесет години. Днес обаче не е време на такива герои. Днес е времето на изродите. Падна ни се от тотото.

Сирените вият просто така. Никого и нищо не ангажират. Втори юни дори не е датата на Ботевата смърт. Дори това са променили онези от интернационала. Номерът им с календара и датите е един от най-мръсните в историята ни. Все по-малко ще ставаме от година на година тия, дето помним за кого вият сирените. Накрая ще замлъкнат някой ден. Кой беше този Ботев? Едно момче на 28, един мъж великан, един неустрашим дух, когото са убили най-подло не без помощта на ония от интернационала. Уж светът си е същият, уж ходим по същата земя, а всичко се променя. Живеем в облекчен свят, който облекчено ни краде душите. На нас и без това вече не ни трябват. Настъплението на крадците е на много нива.

Но за да не завършвам трагично и драматично, ще ви кажа и нещо по-жестоко. Славейчетата са големи гадове. Вечер над Родината ми те пеят, та перушина се вдига, пеят ли пеят, не вярват, че всичко е свършило. Не вярват, мръсниците! Чурулика тоя врабчетор, както се казва тук събирателно на всички малки птици, без да се вълнува от моята и твоята болка. И сигурно и след като си идем от тоя хубав свят те все така ще си продължат да си чуруликат. Затова ви казвам, големи гадове са тия славейчета. А към тях се включват в хор щурчетата и жабите. Тук-таме пролайва куче. Към 1 през нощта пропяват първите петли. През май и юни моята Родина е красива. Толкова красива! Направо да не повярваш на всички тия лоши неща, дето ти наговорих...

Разказвам ви за хора на славейчета, щурци и жаби, защото може да има някой, който не е чувал подобни звуци. Те са различни от зловещите военни сирени... Тия чудни звуци, тоя селски хор ни напомня откъде сме тръгнали. Дали не е време да се завърнем там. Да изоставим панелките, асфалта и трафика и да набием по селцата, за да се възродим, за да заживеем отново, за да оцелеем, за да си върнем и Родината, и държавата, защото политиците и циганите в тандем ни ги откраднаха тия неща. И за двете групи Родина няма. А за нас с вас останала ли е?

Още по темата

01/03/2015

Нашите автори

Зомботрони

05/02/2015

Нашите автори

Депопулация - Разкази от Централата

24/01/2014

Нашите автори

Любими северозападни изразни средства