Моливче

Здравка Евтимова 24 април 2013 в 21:40 7467 2

Здравка Евтимова
Здравка Евтимова

 

- Какво е свободата? - питаше се Ростислав, докато го подостряше от двете страни – беше издирвал повече от два месеца това прекрасно моливче, синьо,блестящо, с твърда сърцевина, която – ако се вярва на рекламите – бе в състояние да пробие ламарина. Мариела го наблюдаваше как работи, влюбеният й поглед попиваше всяко негово движение. 

- Чувствителните ти пръсти! - прошепна тя, скочи от фотьойла и го помилва.

Той се усмихна, избяга от очите й и продължи да човърка.

- Защо го изостряш от двете страни? - попита тя.

Ростислав не отговори, внимателно продължи да полира черната стърчаща сърцевина, която сряза на две следобедното слънце. Мариела се наведе, целуна първо показалеца на дясната му ръка, която държеше ножа, след това средния пръст, после безименния, малкия… – Ростислав не преставаше да работи и това затрудни стремежа й да докосне с устни и палеца, но Мариела беше упорита и последователна жена.

- Ти не ме обичаш – изрече тя.

- Не мисли за това, мила – отвърна Ростислав и се усмихна.

Лицето му беше привлекателно, сякаш изваяно от планински кристал, а усмивката го превръщаше в загадка, която Мариела се стремеше да разгадае и неизменно претърпяваше провал.Той беше човек на изящната словесност, един от надеждните млади интелектуалци с бляскав потенциал. Статиите му въздигаха литературни имена в селенията на славата, очертаваха категорично тесния кръг на избраните, на „живите класици” и хвърляха под гилотината графоманите, обричайки ги на забвение. Но естествено един литературният критик, дори изключително работоспособен и проницателен, с блестящ капацитет, какъвто беше Ростислав едва ли можеше да печели достатъчно, за да си позволи здравословен начин на живот. В тази финансово обусловена ниша на неговите високи потребности се вписваше тя.

Мариела осъзнаваше измеренията на таланта му, който граничеше според нея – а тя бе човек с твърди убеждения – с гениалност, затова бе решила да посвети живота си на неговия. Баща й беше собственик на отвоювала солидна територия компания за добив на мед и манган; майка й притежаваше земи по черноморското крайбрежие. Дядо й бе горд собственик на гори и езера, ала Мариела бе убедена,че тя сама е ковач на съдбата си. Постиженията на предците изостряха вкуса й и към атаката, и към триумфа. Беше твърдо решена да задмине и остави далеч след себе си върхонете, постигнати от баща й. Младата дама беше юрист с неустрашима воля да пречупва с мощта на замислите си онова, което не подлежеше на пречупване. Но за да постига победи, се нуждаеше от твърда опора, от здрава почва, от вярно рамо. Всичко това за нея беше Ростислав. Неговият поглед, съвършенството му, проницателността – ето какво й бе жизнено необходимо.

- Колко ми харесва възглавничката !Тя ухае на пръстите ти – устните на Мариела докоснаха ефирния плат. - Това ще бъде най-ценната моя вещ, защото я правиш със собствените си ръце.

Чувството й към Ростислав беше постоянно и непоколебимо. Нищо не беше в състояние да отклони порива й – тя обичаше всичко у Ростислав, боготвореше изблиците на таланта му, опияняваше се от блясъка и болката на игривите му пороци. Мариела бе готова в буквалния смисъл на думата да пролее кръвта си за него. Нищо не съумяваше да ограничи чувството й на обожание към изваяното от планински кристал лице;изпълненото му с тайнственост поведение я омагьосваше. Бе изследвала географията на великолепието му с благодарни целувки. Всеки милиметър от прекрасното му тяло бе обект на възхищението й. Устните й бяха завоювали всяка негова пора, гънка, всеки аромат. А тъгата му –малко беше да се каже, че благоговееше пред нея. Тъгата на Ростислав бе за Мариела жажда отново да го направи щастлив, да му бъде предана с всеки атом хемоглобин в кръвта си. Тя на драго сърце би дала живота си за Ростислав.

- Прекрасна е! Възглавничката… - прошепна Мариела. – Сигурна съм, че ще направи съня ми щастлив. Ти я докосваш.Благодаря ти, мишле.

Какво толкова са парите? Само средство, ала то бе в състояние да оживи Ростислав, да събуди пролетни водопади в очите му. Боже мой, защо все поглежда към онази нагла секретарка, която работи за Мариела? Ето пак обръща глава в нейна посока! Разбира се. Мариела веднага уволни тази жена. Макар и редки, имаше моменти, когато любимият й я дразнеше до кръв. Мариела страдаше дълбоко, губеше апетит. Под очите й се набъбваха тъмни кръгове, прелестният й тен, нейна гордост и постоянна цел, попадаше под сянката на заплаха. Ала колко ведър бе Ростислав, откакто започва да се занимава с това синьо моливче. Как умело издължаваше коравата сърцевина и колко отзивчива бе след тези занятия плътта му.

…Свободата е недостижима! Лелеяна. Да дишаш, без да ти досаждат. Никой да не те преследва с поглед. Да не разчиташ на парите, които тя е оставила за тебе на масата, да не й благодариш като куче за тези пари. Да живееш сред парфюм на жени, които лишените от разсъдък глупци наричат „леки“, захвърляйки в лицата им още по-грозни епитети. Блажени са низшите духом. Точно такива жени са най-прекрасните,защото правят свободен теб. Насладата да си тръгнеш, когато пожелаеш, да ги отстраниш от живота си, след като си получил онова, за което платил… Тъкмо те са истинските жени – махат се, оставят те благодатно сам, в селенията на красотата или сред жалката проза на графоманите. В тази светлина някои поетеси заслужават внимание… Секретарката й. Тя беше прекрасна. Прие го след месец жарко увъртане. Накара го да се поти, да мечтае. С нея се почувства преследвач, завоевател, победител. Тя му беше потребна. И я изгуби. Тя я уволни. Без мотив, без обяснения.Все някой трябва да плати. Не все някой. Виновният ще плати. Скоро.

Ростислав внимателно полираше сърцевината на моливчето. Осем месеца беше търсил нож с такова острие. Осем месеца бе ровил из всевъзможни магазини, бутици, лавки, докато открие ефирния тюл за възглавничката. Приятно му беше да работи. Мечтите му докосваха действителността и се сливаха с нея. От няколко века насам скитането по магазините бе удоволствие за него.

- Кожата на бузките ти …– вгледа се в лицето на Мариела той. – Да, последната козметична серия се оказа наистина благодатна.

Тя му се усмихна и скочи от фотьойл си. Е, всичко на тоя свят си има цена. Тези красиви нейни бузки. Най-забележителното място в цялото й същество. Мъжът се усмихна над черната сърцевина, а Мариела беше най-лъчезарното момиче в света, изписващо с целувки щастлива поема на любовта по гърдите му.

През ден Мариела посещаваше козметик - професор по кожни болести. Човекът полагаше неимоверни грижи за лицето, особено за бузите й, защото те правеха нейният литератор така щастлив. О, рожденият ден на Мариела наближаваше! Тя много добре осъзнаваше, че да обичаш и цениш литературата е проклятие – тези лавини от графомани, безогледните писателки и поетеси, които драпаха за вниманието на Ростислав. Ето - и бившата й секретарка неочаквано взе да бълва сластна поезия, от която човек можеше с удоволствие да повърне. Жалката твар беше извънредно самонадеяна – кой бе натъпкал в елементарната й глава, че може да твори стихове? Защо не навре и последния косъм на отвратително боядисаната си руса коса в калта, където й беше мястото - при невежата сган.

- Все пак защо остриш моливчето от двете страни? – отново попита любимия си Мариела, усмихната нежно.

- Държа на симетрията – отвърна литераторът. – Освен това две рани винаги болят повече от една рана.

Това беше още едно от очарователните качества на Ростислав: неговият иносказателен език. Всяка дума в изказа му бе мистерия, изпълнена с подтекст. Всеки миг от съвместния им живот той стимулираше въображението й. Окриляше я.

Рождения й ден наближаваше! Мариела разбираше добре, че Ростислав не е в състояние да й осигури скъп подарък – та нали самата тя трябваше да му даде пари, за да й го купи. С какво възвишено достойнство той приемаше сумите, които Мариела приготвяше за него. Изящните му пръсти ги поемаха с благодарност, тя се просълзяваше от умиление и обичта й към него избухваше с нови, ярки цветове. Гениален човек,фин, брилянтно образован, как го ревнуваше от всички –особено от бившата си секретарка - нищожеството, което произвеждаше стихотворения на килограм сякаш бяха колбаси. Рожденият на Мариела беше след три дни!

- Бузки, меки като лист на лале –възкликна Ростислав на рождения й ден. Това беше най-ценният подарък, за който можеше да мечтае всяка жена. Думи, изпълнени с обожание. Благодаря ти, Господи!

А когато литературният критик извади прекрасната възглавничка – с великолепна, ефирна като паяжина калъфка, Мариела изпадна във възторг. Той самият бе създал този шедьовър.Милият! Беше го наблюдавала как внимателно слага вътре памук, как зашива ръбовете на ръка с игла. Следователно той наистина я обичаше – какво по-убедително доказателство за дълбочината на чувството му. Мариела го целуна, обича го дълго и много, след това удовлетворена го изпрати на литературнокритическото събитие в радиото – колко жалко, че точно на рождения й ден бяха организирали такова мероприятие. Налагаше се да остане сама в красиво подредения апартамент. Но тя разбираше своя Ростислав.

Животът й загорча. Лишаваха я от любимия тъкмо днес. Отвратително ежедневие. Но...Мариела помилва възглавничката, докосна ръбовете й – той ги бе обшивал с красивите си ръце! – и я постави внимателно на леглото. След това, както обичаше да постъпва и в любовта, отпусна цялата мека тежест на лицето си върху фината като полъх на бриз калъфка.

Изведнъж писък разтърси уютната спалня.

Мариела направи опит да се надигне. От меката като лист на лале буза стърчеше съвършено подострения край на синьо моливче. Другият съвършено подострен край бе забит в красивата й плът.

От раната извираше пълноводен ручей кръв.

————————————————————————————————————————————––

Неотдавна английското издателство SKREV Press публикува сборника с разкази от Здравка Евтимова “Невъзможно синьо”(Impossibly Blue).

Това е третият сборник с разкази от същата авторка, който издателството публикува.

Първата книга беше “Горчиво небе”(Bitter Sky,2003 г.), а втората – “Госпожица Даниела” (Miss Daniella, 2007 г.) 

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови