Днес се събудихме в друг свят. По-лош и по-опасен от вчерашния

Всичко е различно; или, както писа сутринта един английски колега: „Днес се събудихме в друг свят”. Този свят ще е, очевидно, по-лош и по-опасен от вчерашния. Под обвивката на тази лоша новина обаче се крият важни неща, които трябва да бъдат ясно видени и отчетени за бъдещето.

Нека отпървом отметнем очевидното.

За Обединеното кралство последиците от референдума ще са, в политически план, катастрофални. Шотландците и северните ирландци заплашват да напуснат съюза с англичаните, за да останат в ЕС – нещо, което би ликвидирало не само Обединеното кралство, но и Великобритания, свеждайки всичко до Англия и Уелс. Испанците вече започнаха да си искат обратно Гибралтар. Не е ясно, какво би попречило на Аржентина отново да прати окупационен корпус на Фолклендските острови (които Маргарет Тачър си върна с война преди три десетилетия), а на Китай – да денонсира всички споразумения относно специалния статут на Хонг Конг.

И – какво се случва с Британската общност на нациите? Коя сериозна африканска, азиатска или друга страна би останала в световна организация, оглавявана от някакъв подритван от всички огризък, съставен от Англия и Уелс?

Британският лъв изглежда смъртно ранен и сега всеки, когото не го мързи, ще може да го мушка с някоя остра клечка. А този път американците няма да се втурнат да помагат. И те предупредиха: англичаните, напускайки, вече не са им толкова интересни, независимо от „специалните отношения” между Великобритания и САЩ.

За ЕС обаче решението на англичаните да напуснат е също катастрофален момент. Погледнат отстрани, и този съюз изглежда тежко ранен. Кой би инвестирал доверието си в него при положение, че не е ясно утре кой друг ще го напусне? Холандците вече си правят устата за свой референдум. Кой външен злодей би се респектирал от ЕС, при положение, че той е напуснат от най-силната и опитна армия в Европа – британската?

Да не говорим, че почти всеки референдум, някога провеждан по някой въпрос, свързан с ЕС, е давал отрицателен вот (както например французите отхвърлиха „Конституцията на Европа”, макар французи да я бяха писали). А това показва, най-малкото, липсата на достатъчна вътрешна легитимност на самия ЕС.

Катастрофата си е катастрофа. Ще са необходими години на изключително фини, мъдри и дълбоки политически действия, за да бъдат поправени нейните последствия. А погледът продължава да не вижда, сред европейските и сред британските политици, онзи калибър лидери, които да са способни да се справят с тази задача.

Но основните мотивации за вота на англичаните (не на британците, които гласуваха шарено – Англия и Уелс за излизане, Шотландия за оставане) са по-легитимни, отколкото могат да изглеждат от пръв поглед.

Първият поглед, наистина, дава изкусително лесна картина. За излизане гласуваха по-възрастните, необразованите и бедните. За оставане – младите, образованите, жителите на големи космополитни градове (Лондон, Ливърпул, Манчестър), на университетски такива (Оксфорд, Кембридж), както и на онези, които през прозореца си виждат отсреща Франция (Брайтън).

Не е ли, ерго, положението като в България преди години: старите, бедните, невежите и селата са за БСП, а младите, по-добре платените, образованите и градовете – за СДС?

Е, ми – не е. Във вота на англичаните ясно се открояват три основни мотивации – едната популистка и недостойна, останалите две – легитимни. Недостойната мотивация, това са дивашките разкази за това, как мигрантите (българи, румънци и пр.) вземат работата и социалните помощи на англичаните. Гоним чужденците – и забогатяваме...

Останалите две са по-сериозни и имат нужда от анализ, както в Англия, така и у нас тук, в континентална Европа.
Първата мотивация е принципният дискомфорт на англичаните от момента на самото им влизане в ЕС. Както всеки английски критик на „Европа” ще ви каже, Великобритания на времето гласува за членство в общ пазар („Европейска икономическа общност”), а впоследствие се оказа член на някакво политическо тяло, за което никой не е гласувал. Нещо повече: политическо тяло, чиято глава очевидно се опитва, зад гърба на избирателите, да бута нещата към създаването на обща европейска държава.

Такова нещо никой британец няма как да приеме – да разтвори страната си, толкова пъти спасявала Европа от произвеждани от самата нея демони (Наполеон, Кайзер Вилхелм, Мусолини, Хитлер), в същата тази Европа.

Вбесяващ е и начинът, по който ЕС се придвижва към свръх-държава – потайно, с опит за изненади в гръб, както беше с въвеждането на еврото като обща валута. Планът, макар само полу-признаван, бе ясен (и критикуван още тогава от Маргарет Тачър): обща валута, следвана бързо от обща централна банка, следвана бързо от обща външна политика, общо данъчно облагане, общо законодателство, президент и накрая – обща държава (с обща, единна „европейска нация” – абсурд, в който ръководството на ЕС вярваше до момента на френския референдум).

Следващите след еврото стъпки не се получиха (освен централната банка); и затова еврото увисна като паяк над плет, изложено на всички опасности, които вече видяхме с масовото задлъжняване на държавите от Юга.

Да не говорим за напълно легитимното неприемане на налагането на закони от Брюксел върху най-старата демокрация в света – чувство, обобщено от Тачър така: „Нямам намерение да слушам уроци по демокрация от германци и италианци – точно от онези, които ние учихме на демокрация, след като ги победихме във войната”.

Всичко това, като мотивация за гласуване за излизане от ЕС, е легитимно. Вината е в утопистите в Брюксел, които от над две десетилетия си играят на социални инженери, опитващи се да конструират някакво ново политическо Лего там, където хиляди години история са произвели друго.

Тази мотивация за вота – прекаляването от страна на евро-утопистите – е, така да се каже, чисто английска; всички се дразним от такива работи, но само англичаните истински се гневят. Другата легитимна мотивация не живее само в Англия. Става дума за онзи световен бунт срещу елитите, който тече, под различни форми, от десетина години.

Макар питани за друго, англичаните ползваха случая, за да накажат своите елити – богати, космополитни, плуващи уверено във водите на глобализацията (и от време на време поскриващи по някой и друг милион в офшорни зони). Тези, печелившите, бяха наказани от онези, които смятат себе си за губещи от играта на глобализация; както предупреждаваше Зигмунт Бауман още преди десетилетие и половина, „глобалните туристи” се натъкнаха на бунта на „глобалните вагабонти”. Или, както писа още един английски колега часове след научаване на резултата – управляващата върхушка се натъкна на селски бунт за пръв път от 1381 година.

Легитимен ли е световният бунт срещу световния елит, част от който бунт е английското гласуване? Легитимен е; и причините за това са очевидни.

В последния четвърт век, пазарната идеология (сама по себе си легитимна, ако е поставена в онази „стоманена клетка”, която препоръчва още Макс Уебър) се изплиска далеч извън собствената си сфера, като превзе политическите и обществените отношения – там, където, общо взето, тя няма място. В крайна сметка е прав Джоузеф Стиглиц, когато задава елементарния въпрос: За какъв дявол изобщо ходим на избори, след като ни уверяват, че свободният (т.е. оставен без държавна регулация) пазар ще реши всички наши проблеми, а ако нещо стане – имаме съд, към който да се обърнем. За какво ни е държава? За кого и защо гласуваме?

Във всички демократични страни е широко разпространено чувството, че на мястото на подотчетната на гражданите държава се е настанила някаква без-отчетна световна олигархия, управляваща само в своя полза, докато масата хора, губеща все повече политическа власт, губи и благополучие. Хората настояват да им бъде върнат контрола върху властта, върху условията на техния живот и перспективите на децата им.

От гледна точка на този бунт на „вагабонтите”, елитът на „Европа” и елитът на Великобритания – това са две групи от една и съща шайка, изплъзнала се от контрол. И разгневеният британски „селянин” наказа и двете при първия удобен случай – както направи и през 1381 година, когато се убеди, че правата и свободите, описани в Магна Харта, се отнасят само за аристократите.

Големите мотивации зад английския вот против „Европа” са летигимни. Друг е въпросът, че се проявиха по най-катастрофалния възможен начин, повличайки след себе си не нови решения, а стари и прастари проблеми, всеки от които по-голям и по-ужасяващ от другия.

Какво предстои? Лесно е. Или елитите в Европа и Англия ще раберат, каква точно камбана бие точно за тях точно в този момент – и ще запретнат ръкави, с подобаваща скромност, сериозност и реализъм, за да върнат властта в ръцете на гражданите си. Или – каквито индикации вече има – тези елити ще започнат да се провокират един друг, във все повече страни ще се появяват опасни популисти; и накрая всички ще се гледаме през граници, оплетени в телени мрежи и картечни гнезда, чакайки обречено следващата война.

Вината за английския вот е на елитите, не на последно място – европейските. В крайна сметка те забъркват тази каша от поне четвърт век. Само те могат да я оправят.

Като начало, да прочетат отново писанията на онези гиганти, на чиито рамене са се разположили: Моне, дьо Гол, Аденауер, Шуман, де Гаспери, Чърчил и останалите бащи-основатели.

Още по темата

24/06/2016

Интервю

Британци, какво направихте?

24/06/2016

Политика

Кунева: Брекзит поставя остро въпроса за председателството ни

24/06/2016

Свят

Шотландия пред нов референдум за отделяне от Великобритания

24/06/2016

Свят

Как гласува Великобритания по региони (карти)

Следете новините ни в GoogleNews