“- И сега Го славим. Той ни праща болести, а ние Го славим!
Той ни праща бедност – ние Го славим!”
Людмила Улицка
“Избран народ”
- Я се стройте тук пред мен бе, боклуци! - Изръмжах срещу тях и белезникавата тълпа просяци се размърда с нежелание. Малко преди това, след края на службата, когато ги пресрещнах пред църквата, им заповядах да вървят пред мен и ги подкарах насам. Тръгнаха без възражения, външният ми вид още стряска хората. Сега стояхме в двора на някаква стара изоставена сграда далече от погледите на минувачите. Групата включваше две по-възрастни циганки, три по-млади циганки, три циганчета на около 8 години, но по разбираеми причини можеше и да са по на 13, една луда, един сакат с криви на s крака и двама обикновени клошари. Точно 12 парчета, досущ като апостоли на нищетата. Докато някой от тях не проговореше, не го различавах, те всички стояха пред мен като сивозелено мръсно петно. И като им казах да се строят, петното взе да мени очертанията си. Тогава едната от дъртите циганки, набрала смелост, успя да се различи от петното, като ме попита с леко притеснение:
- Батко, какво ще ни правиш бе? Пусни децата барем, а?
Впих лют поглед в нея:
- Не бойте се, боклуци, няма да ви коля. Аз ви обичам. - Тук направих малка пауза, за да осъзнаят думите. - Но отсега нататък всяка неделя след литургията ще ви събирам тук и ще ви обяснявам какво трябва да правите. Ясно ли е? И така, докато не станете хора. Щото сега не сте хора. Сега сте едни нагли и нахални изроди. Разбира се, след като свършим с обучението, вие пак ще сте си все такива боклуци. Но ще сте вече възпитани боклуци. - За миг мярнах в погледите им съмнението, че ще им взимам процент от изпросените пари. - И не, няма да ми давате пари, боклуци такива. Просто след като ви обработя малко, вие ще ми бъдете благодарни завинаги. Щото ще ви науча как да изкарвате много повече от сега, нещастни мръсни твари такива. Ще ви науча какво е да сте просяци. Защото сега не сте просяци, сега сте една пищяща за пари сган и по нищо не се отличавате от политиците например. Или от простите сервитьори. В момента вие сте абсолютни аматьори. И не само че нямате подход към човека, не само че не разбирате как да си поискате, но и същността на просенето не осъзнавате с плитките си сребролюбиви и горделиви умове.
Застанал пред тях като свиреп генерал, бавно се разхождах и се взирах в очите на всеки един. В ръката си държах за респект едно сгънато ножче, защото знам от опит, че смелостта идва точно когато си най-силно притиснат. Не исках да ги наранявам, но трябваше да има ред.
- Вие, скъпи мои боклучета, сте призвани. Вие имате мисия. Вие сте болният зъб в нашето тяло. Вашата задача е достойна и отговорна. Обаче сега не осъзнавате всичко това и дори не ме разбирате какво ви говоря. Искате само да ви пусна да си ходите. Но аз няма да ви пусна, докато не ви науча съвестно да изпълнявате задълженията си. Обърнали сте го съвсем на хаос и незачитане, пренебрегнали сте дори най-елементарните норми на поведение. Излиза Христовият народ от църквата или влиза, вие един през друг тичате и крещите: “Господине, дай един лев за детето. Бате, дай едно левче. Чичо, дай стотинки. Лельо, помогни ма.” и други подобни викове, а най-безогледните и нахалните от вас дори се осмеляват да изричат страшните думи “Господ да те благослови и тебе, и детето ти, дай някоя паричка”... Как не ви е срам бе? Вие, дето на два метра от стените на църквата стоите, но един път не сте влезли вътре, една молитва не сте изрекли към Господа, ползвате Неговото име, за да изричате благословии? Кои сте вие, че благославяте? Какво е това безумие да благославяте и знаете ли изобщо смисъла, силата на думата “благослови”? Не, не знаете. Не подозирате в какво се забърквате, вие несретници. Ама това е, понеже сте прости и даже сега не искате да ме слушате. А послушате ли ме, само ще спечелите, честна дума ви давам. И пари ще спечелите повече, и нещо друго също може да спечелите, но за него няма да ви разказвам още.
Единият обикновен клошар се подсмихваше криво и презрително беше притворил едното си око към мен. Другият напротив, беше навел мръсна невчесвана никога глава и чакаше да продължа. Циганчетата мълчаха от страх. А сакатият с кривите крака стоеше без да се олюлява и с жадни очи попиваше всяко мое движение и дума. Лудата ми се усмихваше с дебела усмивка. Възрастните и по-младите циганки нямаха търпение да свърша вече с тази лекция. Продължих по-кротко:
- Хайде кажете ми, дами и господа, вие знаете ли какво правите? Викате “дай, дай”. Карате другия едва ли не насила да ви даде. Защото смятате, че сте заслужили да ви дадат? Защото те имат, а вие нямате, затова и смятате, че няма справедливост и ония имащите гадове и муцуни са просто задължени според вашия изкривен морален закон да пуснат трохички от своето имане във вашите изкривени от протягане длани, така ли смятате? Така ли е? Кажете си, че точно така мислите. Онези са длъжни да ви дадат. И вие затова им крещите “дай, дай”, да им припомните задължението. И ето тук е първата ви грешка. Няма дългове и няма справедливост. Никой не е длъжен да ви даде, никой не е задължен дори да ви забележи. Вие сте хлебарки. Вие сте нищо. Вие само дишате въздуха на онези същите, имащите. Те не трябва да ви дават нищо. Никой на никого нищо не дължи. И тази ваша настоятелност, това ваше “дай, дай” е обидно за човека. В това се състои вашето безпределно нахалство и наглост. Липсва ви най-обикновено смирение. Горди сте. Боклуци сте. Знаете, че сте боклуци и си казвате, че сте боклуци и осъзнавате, че сте боклуци, но как го правите? Казвате “да, боклук съм, Господи” и гледате високомерно към онези имащите и облечените. Я да ви чуя как казвате “да, боклук съм”. Знам как го казвате, казвате го горделиво, заявявате го надменно, вашата гордост е виновна, гордеете се, че сте боклуци. А е нужно по-различно да подходите. Нужно е тихичко да изписукате в сърцето си “да, боклук съм, Господи, помогни ми”. И никакво повишаване на тон. Тихо и с преклонена главица. А ако съвсем ниско паднете, до земята ако се допрете по лице, още по-добре. Защото всеки един е боклук. И имащите също са боклуци. Но едно е да си горделив боклук, а съвсем друго е да си смирен боклук. Смиреният боклук стои с наведена глава. Смиреният боклук не крещи. Не вика “дай, дай”. Смиреният боклук стои и трепери, вперил поглед в земята и протегнал плахо ръката си. Смиреният боклук не благославя, а чака Господ да го благослови. И ако Господ го благослови, другите, имащите веднага ще забележат и смирението му, и кротостта му.
Вие нямате избор, боклучета мои мили. Вие сте длъжни да просите със съкрушение в сърцето. Съкрушеното човешко същество стои на колене и казва “подай, Господи”. И Господ ще подаде. И хората ще подадат. И въпреки че не са длъжни да подадат, ще го направят. Разбирате ли ме вие, аматьори такива, или да започвам да показвам на всеки един поотделно как трябва да стои и мълчи?
Циганките съвсем бяха изгубили търпение. Само лудата все така необятно ми се усмихваше. Идеше ми да я разцелувам.
- Момче, давай вече да си ходим, че студено взе да става, а? - Подхвърли една от по-старите циганки.
Скептичният клошар се съгласи с думите й, като кимаше и гледаше кои от останалите също искат вече на всяка цена да си тръгнат. Тогава съжалих, че съм ги насилил да дойдат с мен. Сакатият обаче не вдигна поглед към мен или другите изобщо. Стоеше превит и чакаше. И чакаше. И аз разбрах какво чака.
- След малко ще си тръгнете. Не бойте се. Нали ви рекох, че ви обичам. Но сега имате възможност да чуете за първи път как трябва да искате милостиня. И за последно ще ви помоля да погледнете ето това обезобразено момче. - Сочех им недъгавия. - Виждали сте го всеки път, всяка неделя и всеки ден е пред очите ви. Но не сте го забелязвали. Викате си, че има предимството да е сакат, че буди повече съжаление у хората и затова му дават по-лесно от парите си. И завиждате дори на сакатия... дори на него. А със завист доникъде няма да стигнете. Ще продължите само да подскачате и да крещите. А вижте го него, знаете ли защо той предизвиква жал? Не е заради кривите крака. Заради нещо друго е. Вгледайте се по-отблизо и ще забележите, че заедно с неговите крака като върбова клонка се е огънала и неговата душичка. Ето така е навел той глава не просто външно, а вътре в себе си е погледнал, втренчил се е нататък навътре. Сгънал се е одве, пречупил се е, усукал се е, снизил се е, слязъл е по-ниско от себе си и по-ниско от всички. И това прегърбване, прегъване и пречупване го крепи. Вижте чистите му очи, вижте го как той иска милостиня – като че не я заслужава. Така другите забелязват, че той е различен, че не им се натрапва. И пъхват ръка в джоба си и му подават няколко монети, за да си купи хляб. И Господ вижда тия хора, дето му дават милостиня, и той се смилява над самите тях, защото тези, дето са дали милостиня, са станали същите изкривени хора като сакатия, също като него са се прегънали, когато са го разбрали, също са се пречупили в сърцата си, защото са усетили, че те вътрешно, душевно са сакати. И това е вашата задача – да умилостивявате хората, за да умилостивяват те Бога. И цялата Вселена да се огъне от доброто. А не като сега както сте тръгнали през главите си да вдигате врява. Неговото тяло е недъгаво, но душата му е чиста. Почистете и вие душите си, и хората ще ви забележат. И ще станете едни от тях. И ще бъдете народ Христов. И никой вече няма да ви смята за боклуци, може само вие сами да се смятате за нищо и така трябва.
Циганчетата духаха в дланите си, защото отнякъде задуха студен вятър. Идваше зима. Скептичният клошар се беше подпрял на близката ограда и все се озърташе разсеяно. Сигурно очакваше ненормалникът, дето изнася лекцията, да им даде по някоя пара след края на обучението. Всички останали бяха притихнали. Не ме поглеждаха в очите. Приближих се до сакатия. Едва ли имаше и двайсет и пет години момчето. Попитах го как е. “Добре”, отговори ми и се засмя. Стигаше им толкова тормоз за днес.
- Ако сте ме разбрали, следващата неделя ще видя промяната. Ако не сте ме разбрали, ваша си работа. А сега който иска да го черпя една баничка с боза, да тръгва с мен.
Повечето от тях ме последваха до баничарницата. Хапнахме, поблагодариха и си тръгнахме. Не ме питаха да им разяснявам нищо. А след една седмица пред входа на църквата стояха само ухилената като слънцето луда, малките циганчета, една от младите циганки, единият от клошарите, по-възприемчивият и момчето с болните крака. Другите не се мярнаха повече. Нямаше нужда да повтарям лекцията. Превърнаха се в професионалисти от първия път. А след още няколко недели, без да им казвам, почнаха да влизат в църквата и с десет стотинки от изпросените си купуваха по една от най-малките свещички. Запалваха я, прекръстваха се, оглеждаха се смутено и след това се изнизваха отново навън. Все още се притесняваха от неодобрителните погледи на някои бабички. Но това нямаше значение. Защото вече притежаваха нещо, което никой не можеше да им отнеме.
