Асиметрия
***
Сутринта на първи януари 2015 отново сме си у дома, там в малкия северозападен град. Ставам към 10, не ми се спи повече. Обличам се и излизам. Улиците на Васильовден са пусти, всички още са под юрганите. Вървя по снега и вдишвам от ледения въздух. Минус осемнайсет показват светещите червени цифри на някакъв външен термометър. Преминавам по цялата главна улица, ноздрите ми залепват от мразовития полъх, бързам, за да се сгрея. Влизам в църквата. Службата току-що започва, закъснява, за да се съберат повече хора. В началото има не повече от десетина души. Свещеникът води службата тържествено, „На многая лета“ прозвучава, кюмбето е запалено, скупчили сме се близо до него. Студено и уютно. И топло. През цветните стъкла на кубето горе проникват пъстри лъчи и шарят по лицата на светиите. И по нашите. Купувам шест свещички от двайсет стотинки и една от лев. Запалвам шестте горе, по една за всеки от семейството, за близките и роднините. А най-голямата запалвам долу, в ниския свещник. Бог да прости Васил и свети Василий да му предаде там горе, че не съм го забравил.
***
Разбрах, че имам проблем, когато си купих очила. Не обичам тъмните очила, скриването на очите винаги ме е дразнело също толкова, колкото и прогнозата на времето или носенето на потник. Прекалено подло е спрямо човешкия род да криеш очите си от другите под предлог, че ги криеш от слънцето. Но ми се наложи да си сложа очила за шофиране. Надалече обектите и надписите ми се размазваха. Направих поръчката, платих 60 лева и ми се струваше, че си купувам качествени очила. След три дни бяха готови.
Закрепих ги върху ушите и носа си още в магазина, за да се огледам. И в първия миг не забелязах нищо. Но след това стана сложно. Върнах се у дома. И почнах да ги меря постоянно, защото се появи едно дразнещо усещане, че не всичко е перфектно за платената цена. Стояха някак си накриво. И колкото повече се вглеждах, толкова по-криви ми се струваха. Свалях ги, оглеждах ги, въртях ги и ги сучех, променях леко огъването на металните рамки, за да ги напасна, но резултатът си остана същият. Стояха ми накривени и почвах да се побърквам. Тогава се намеси жена ми:
- Главата ти е крива.
Дали се заяжда, помислих си. Но след като съмненията пропълзяха бавничко и си се настаниха там, където се настаняват съмненията обикновено, разбрах, че не е заяждане. Че казва истината. Главата ми е крива. Дясната страна на лицето ми е по-ниско от лявата и дясното ухо съответно стои по-ниско от лявото. Но природните дадености са едно, а придобитите свойства съвсем друго. И разбрах всичко. Лявата ми страна е лошата. Върху нея са белезите от ножа на оня идиот. Върху лявата ми страна е и печатът на челото, белег от объркването ми на словореда в Божието слово. Понеже беше Заговезни, а аз бях постил 40 дни и ми оставаше само седмица до посрещането на Възкресение, но вместо това отидох с един приятел в гората, за да си печем месо върху жив огън. И докато моят човек и някакъв друг ентусиаст обикаляха и оглеждаха дърветата, за да открият най-подходящите, върху които да построят къщички в короните, аз се заех с огъня.
При опита ми да счупя едно по-дълго сухо дърво с крак, горната част се счупи рязко и ме удари в челото със страшна сила. Седнах си на задника и се замислих - щом мога да мисля, значи съм в съзнание. Какво тогава не е наред? А, да, това топлото, което облива лицето ми. Затичах се към джипа, легнах върху пролетната изгнила ланшна шума и извиках на другите да дойдат. Изтече немалко кръв. А душата на човек е в кръвта му. „Избави ме от кръвнина, Боже...“ Този знак от Създателя на всичко видимо и невидимо навярно е прекалено силен и ярък, помислих си. Дори банален. Затова изчаках няколко седмици. И установих, че не яденето на месо е бил проблемът ми. Че предупреждението беше за нещо друго. Но това е друга история.
А белегът върху лявата страна на лицето ми е от студентството в Търново, след като се уволних от казармата. Няколко са най-щастливите мигове в живота ми. Моментите, в които съм плакал от радост. На първо място е мигът, в който разбрах, че ми се е родил син. А след него се нарежда моментът, в който разбрах, че съм приет да уча филология. След онази година и половина влизането ми в университета си беше мехлем за душата. И още в началото, след няма и три месеца там ме сполетя събитието, оставило ми белег за цял живот. Чували ли сте поговорката „От белязан да бягаш“? Е, аз съм белязан. Сам се опитвам да избягам от себе си. Според другите щом Бог те е белязал, значи с това е искал да предупреди света да се пази от теб. Едно приятелче ми дойде на гости, обикаляхме баровете из лабиринтите на Търново. По уличките на тоя град може да се изгубиш досущ като в Зоната на Сталкера. Там някъде един дългокос тип се ядоса на външния ми вид. Не му хареса новото ми яке и се сбихме. Изхвърлиха ни нас тримата - още една бойна мацка се подвизаваше с нас като пълноправно другарче. Искаше и тя да се бие.
Изчакахме го в друг бар, откъдето знаехме, че по-късно ще мине. Те бяха петима, ние двамата се спуснахме като ястреби, почнахме да ги разпердушинваме и почти ги бяхме унизили достатъчно, когато същият дългокос горделивец извади нещо метално от джоба си и ме делна - от лявата страна на лицето. Якето ми се напои с кръв. Взехме такси до болницата. Докторите залепиха кожата ми. Пристигнаха полицаите, разпитваха ме, но не им казах нищо. Дългокосият след няколко години потърсил контакт с мен чрез една обща позната. Искал да ми се извини и съжалявал, предаде ми тя. Отговорих, че нямам желание да се виждаме и че съм му простил, много ясно.
Сега ме питат хората откъде ми е този белег. На лявата ми страна. Десният ми профил е доста по-красив и запазен, изражението на десния ми профил е детско и невинно. Имам предвид това винаги, когато ме снимат. Рядко разказвам историята на белега. А за моите деца и учениците си разполагам и с „безобидна“ версия. А приятелчето, с което се бихме срещу идиотите, днес е иконограф и мой кум. Но и това е друга история.
В нощта преди боя сънувах същия бой. Не му го казах. В съня ми аз го прегръщах и крещях да се държи, защото кръвта му изтичаше бързо, някой го бе пронизал с нож в артерията. В разгара на битката погледнах към него, за да видя, че е наред и няма опасност да го убият, сънят ме плашеше подсъзнателно и почти съзнателно. Той вършееше някакъв тип, размяташе го наляво и надясно. Всичко е наред. В мига, в който се бях разсеял, онзи е извадил желязото. Обърнах се отново към него и...
Като се вгледам в лявата си страна, откривам, че тя е лошата още отпреди случката в Търново. Изражението й е някак хладно и свирепо на моменти. Наскоро пътувахме с Телефониста към София. Два часа и половина, в които говорихме постоянно за онази епоха, за онова време на плач и скърцане със зъби.
- Вие отвъд линията успяхте да запазите достойнството си. Никога не сте стигали до крайности и не ви се е налагало да бъдете зли. - Рекох му.
- Наричахме ви диваците там зад линията, все едно отивахме в друг свят, когато се налагаше да идваме. И не искахме да идваме. - Обясни Телефонистът.
- „Шибаното битие определя шибаното съзнание“, както казваше един велик старшина. Обаче усещахме високомерието ви. Да не мислиш, че не сме го усещали? Знаех, че ни презирате. А тая железопътна линия разделяше поделението на две части. През средата. Двете части не си приличаха. Тия две части останаха завинаги у нас вътре. Моята част, грозната, и твоята част зад линията - красивата. При нас нямаше правила. Това не е дуализъм, не. Това е разнообразието на тоя свят, разделено условно на две. И у тебе има от двете части, не си мисли, че си много хитър.
- Не знам. Аз ги възприемам по-различно. При нас имаше правила, имаше мъжко отношение и нашите началници винаги са били човечни с нас. И вашите, когато идваха при нас, също се държаха добре. Разбирах се и с Апостола, и с Майката, и с другите.
- Дори да е била тяхна явна политика, а в това вече съм сигурен, пак не може да се обясни защо при нас имаше толкова подлост и дали не сме докарали ние болестта на Васко.
- Ти имаш ли угризения за него?
- Имам. Но ние с него вече се разбрахме. А останалото ти го разказах.
Влизахме в София. Той щеше да ме остави на автогарата, откъдето да продължа по пътя си. И щеше да отиде у дома си при двете си малки момченца и съпругата си. Чуваме се и се виждаме често с него. Детското ни приятелство се беше спасило, беше оцеляло през всички бури и пожари. Заслужава си то също една друга история. Защото оттук вече започва всичко. Тук е началото на историите. На истинските истории с герои, сюжет, мечти и страсти. Отсега нататък ще има всичко. И всичко ще бъде велико и голямо. И ще знаем значението на всеки ден и всеки поглед, на всяка дума и знак. Дотогава ще нося кубинки и зелени дрехи, защото старите навици трудно умират, а и така ми е удобно на душата. Така съм подготвен за всичко и мога да се защитя.
А вие, които ни създадохте, бъдете спокойни, не сме изчезнали, нищо, че не ни виждате в момента. Благодарим ви, че ни научихте как да се предпазим дори от атомна бомба. Заслужавате искрена и неиронична благодарност, все пак сте човешки организми, които ни водеха по един криволичещ път.
Но внимавайте! Пазете се от нас! Защото сме опасни. Не ни притискайте до стената. Озъбим ли се, лошо ви чака. Защото точно вие ни научихте да побесняваме. Вие ни превърнахте в кучета. Творението ви ще ви убие. Не, не сме чудовища. Но оня, брат ми близнака вътре у мен, е все още жив. Спотайва се в една от малките стаички, мълчи си, не се натрапва, не пита, не роптае, не предявява претенции, не се оплаква, не мрънка, не желае да му се извиняват, не очаква да го обичат, нито да му подават ръка за помощ, не се страхува, не го боли, не съжалява, не мрази, не си продава спомените, не тегли кредити от банките, не гледа телевизия. Само понякога плаче.
И чака.
КРАЙ
