Quantcast

Централна гара струва 4 лева

Николай Фенерски Последна промяна на 27 март 2015 в 20:50 18960 13

На Благовец 2015 за кой ли път в моя окаян живот се приземявам с влака на Централна гара София. Нейното древно мазно тяло отново е подложено на ремонт и профилактика. Толкова е голяма и безбрежна, че винаги и постоянно някоя нейна част или метастаза се ремонтира и едва ли е имало период във вековното й съществуване, в който всичко да й е било напълно функциониращо и здраво. Този път дейностите по премяната й изглеждаха по-мащабни, явно бяха решили да сменят из основи целия фасон на дъртата дебела мръсница, къртеха стълбища и ескалатори, разкостваха целите перони и навеси, под които хиляди пъти съм чакал своя влак.

Свалям си колелото от пощенския вагон, където го бях заключил, и потъвам в подземието на миризливата ламя, в нейния ненаситен търбух. Когато бях малък, това място ме ужасяваше. И дори днес имам едно наум и по инстинкт внимавам, когато минавам през тунелите и катакомбите й. Изкачвам стълбището на фоайето с колелото на рамо, горе го пускам и го бутам, не смея да го карам в залата, понеже куките задължително ми правят възмутени забележки и ме гледат лошо. Сякаш съм престъпник. Купувам си топла баничка със солена извара и заставам отвън под часовника край входа да си я изям. Ръми дъждец, козирката на гарата е голяма, до самата граница съм между сухото и мокрото, защото обичам границите. На минутата около мен се сбират рояк врабчета и почват да ми се молят за троха. Хвърлям им, като гледам да има за всяко. Мъжкарите с кафяви гърди са по-нахални и напористи. Не се карайте, казвам им, но те не ме слушат. Отнякъде се надомъкват и гълъбите, усетили със закъснение, че тук се организира пиршество.

Поглеждам часовника горе – точен е. Винаги е точен, мисля си, че той е самата душа на старата Ламя и че ако той спре, тя умира. И се връщам в 1991 година през юли, когато аз пръв извърших грабеж на това място. Връщахме се от морето с две приятелчета, в нощния влак от Бургас ни привлече музиката от съседното купе, едно полусляпо момче свиреше на китара, неговата хипарска приятелка седеше отстрани и припяваше, аз се присламчих край тях и от поглед на поглед с нея на раздяла се разбрахме точно след седмица в осем сутринта да се чакаме под часовника и да се върнем на морето, край Несебър на стадиона се провеждаше рок фест. И двамата бяхме точни. И аз ограбих онова момче, взех му приятелката.

И Милена, и "Контрол", и много други ни създаваха илюзията, че при нас идва свобода и честност. На рок феста куките раздаваха палки за добър ден по гърбовете на дългокосите. Ние не успяхме да закачим от тях, имахме си други вълнения. Хипарливото момиче, чието дълго арменско име още помня, рисуваше хубави картини, подари ми едни бягащи диви коне, които си харесах. На третия ден пристигна приятелят й, издири я, взе си я, отведе я, пуснах я, не исках да се срещам с него. Останах при други приятели до края на купона, после с нея се видяхме още два-три пъти. На връщане от феста пак я потърсих, свърших парите и нямах за билет до вкъщи в Северозапада, не ми се ходеше при софийските роднини, поисках от нея, нейната баба ми даде двайсетачка, която аз върнах по пощата същата седмица. И този мой жест ги изуми безкрайно, останаха впечатлени, че не съм ги завлякъл.

А след това през април 1996 трябваше да пътуваме с курса от университета на едномесечен студентски учебен лагер в Братислава. На излизане от подлеза точно под часовника ме причакаха двама, които ми се представиха като шофьори на автобуса ми, попитаха закъде пътувам, отговорих, вдясно на стотина метра автобусът наистина ме чакаше, а тия двамата бяха толкова убедителни, че им повярвах, когато ми обясняваха, че им трябват по-едри банкноти, понеже имали само по един, а на границата щели да им направят проблем, нямало да ги пуснат, а аз не исках целият автобус да пострада и се съгласих да им ги уедря. И светкавично се озовах с единайсет долара в ръка срещу моите сто. Врътката се нарича санже и наивници като мен се ловят много лесно, шарани да искаш по тоя свят, мен на гола кукичка ме хванаха, дори не им трябваше стръв. И други прецакани по тоя начин познавам. Бандитите се хранеха от тоя бизнес, добри пари заработваха. Открих, че съм олекнал малко преди да се кача в автобуса. Тогава ме спаси една състудентка, като си подели бюджета с мен, даде ми петдесет долара, за да изкарам престоя си, харчех само за бира, спането и храната ми бяха подсигурени. До днес не съм й ги върнал. И ми е малко криво от това.

Някъде по онова време, същата година или следващата тия същите бандюги или техни делегирани пълномощници ограбили в подземието моя старец, бащата на майка ми, нисък, постоянно с лека усмивка на лицето, полунемец полуполяк, който говореше на руски и тогава още си живееше в Грузия, където се беше родил, но вече си стягаше багажа за Германия, в куфара му били всички документи, но билетът му за автобуса бил в джоба му и успял да замине въпреки обира, не успя обаче да ни се обади на нас, каквото било първоначалното му намерение. На австрийската граница го задържали, дошъл брат му по баща от Германия и уредил въпроса.

Централна гара е пресечна точка на съдбите. Средоточие на срещи и раздели, радости и мъки, не може да не си платиш за удоволствието да минеш оттам. Просяците, куките, мошениците са нейната фауна, нейната бактериална среда, червените и белите й кръвни телца, хроничните й вируси и разхлабената й имунна система. А приказката, че еди-кой си селянин в София минава през гарата за който и да е свой маршрут, примерно от Лозенец до Младост, си е едно към едно и няма никакъв преносен смисъл за цървули като мен. Дълги години си имах познати маршрути и не се отклонявах от тях, докато не стигнах до идеята да идвам с колелото си и да откривам сам трасетата и най-неочакваните улички.

На 26 март, събор на Свети Архангел Гавриил, се върнах отново на гарата по път за вкъщи. Слязох в подлеза, за да си презаверя билета на гишетата, временно са ги преместили долу. На съседната каса млад любезен полицай помагаше на някаква престаряла и объркана баба да си намери документа за пенсионерското намаление. Гледката ме зарадва. Взех си вода и нещо за хапване и въпреки че имах още цял час до потеглянето, тръгнах към перон 11 изток. Някога се прибирах от запад... Както си бутах колелото край композирания влак, едно момче горе-долу на моя възраст ми извика, че нещо е изпаднало от джоба ми. Върнах се, взех си пакетчето кърпички и му благодарих. Влязох във вагона, вързах коня на коневръза на последната врата. И седнах. И мислех. За какво дойдох сега в София и какво действително получих? Две различни неща, но съм доволен. Вече знам малко повече за себе си. Но недостатъчно. Недостатъчно. Любезният човек, който ме извика преди малко, застана на вратата на купето ми, бяхме само двамата. Огледах го, прилично облечен, с мобилен телефон в ръка. Попита ме закъде пътувам. Спокойно и убедително ми разказа как не му достигат около пет лева, четири и нещо, за да си купи билет. Събрал шест лева, но не му стигали. С чиста и открита усмивка ме увери, че ако му дам, ще ми ги върне, като стигнем, негови роднини ще го чакат на гарата.

Е, рекох си, сигурно ме лъже. Вързах ли му се? И още как. Извадих десетачка, той извади три по две, аз ги взех и му подадох десетачката. Той благодари и каза, че отива да си купи билета и веднага се връща. Чаках ли го да се върне? Разбира се. Такива сме си ние – единият лъже, другият му вярва. Попитах го дали ще му стигнат, бях готов да му дам още два-три лева. Но той не поиска. Успокоих се. Почувствах се като през 1991. 24 години по-късно играта е на дребно, времената се смениха, Европейският съюз ни донесе цивилизация, любезни думи, красота в отношенията. И не боли толкова, не са 89 долара. По-добър е този пич от ония някогашните „шофьори“, по-човечен някак. Новите кадри просто те таксуват с четири лева. Толкова ми е смешно, че седнах да го разкажа в тетрадката си, докато пътувам. Тия четири кинта с удоволствие ги шарих. Ако пак ми поиска и е все така приятелски настроен, пак ще му дам. Какво толкова, няма да обеднея, но пък как ги взима, с финес, с изящество, майсторско изпълнение, казвам ви, братлета. А ако и вие минавате от там, не му се сърдете на човека, подкрепете го.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

31.03 2015 в 08:38

Много ми хареса разказа. Напомни ми времето,когато и аз често ползвах гарата. Всъщност напомни ми младостта. Браво на писателя.

29.03 2015 в 16:03

Фенерски?? Направо не мога да повярвам че това той го писал! Съвършено различен! (+)! Тъга, хумор и автентичност има тук, мисля.И език приятен, не тромав, не фризиран, не балсамиран.
Г'лей ти...

28.03 2015 в 20:02

До "средностатистически българин" - Ники си е писател, има бая четене от него , което си заслужава да се прочете.Препоръчително е да се види сайта му Северозапад.орг.

28.03 2015 в 16:41

Евала за оптимизма и вярата ти в хората!
А за колелото, много ясно, че ще ти правят проблем, че го караш във фоайето на централна гара, ако всеки българин почне да си кара колелото на подобни места, то какво ще ни различава от смърдуляците англичани и другите западноевропейски цигани? ;)

28.03 2015 в 14:02

Пич,ставаш за писател!

28.03 2015 в 10:49

Много образен и овличащ стил на писане. Смях се през сълзи на моменти и задържа вниманието ми до края. Авторът има ли други творби? :)

28.03 2015 в 10:16

Брейй, положителни коментари! Колко хубаво :)

28.03 2015 в 09:53

Много добро попадение, браво!

28.03 2015 в 09:20

Е бива те !

28.03 2015 в 09:19

Аз също си чакам едно 22 годишно момче да ми се обади. То е сирак, не можало да си намери работа, а е добър шивач. Иска да си отиде до родния град и след това отново да се върне да търси работа за шивач. Както и да е, аз си чакам 6-те лева, а то е някъде наоколо, продължавайки да се прибира в родния град, но този път с моята визитна картичка на управляващ едно от най-големите шивашки предприятия :)Може би исорията му е доразвита и включва и моята визитка :)