Личният ми етнически модел – юнайтед колорс оф Фенерски

Николай Фенерски 25 март 2014 в 21:00 14739 12

Има разни такива смешни изречения за произхода на българите – всеки по-известен в световната история се оказва българин – от Христос до Наполеон. Да не повярваш. Аз също съм българин. Но не съвсем. Българин съм само по баща и по душа. От там нататък може да ме смятате за циганин, метис, мулат, каракачанин, цоцоманин или какъвто си поискате мелез. Помияр. Но да ви кажа честно, все още не съм срещал хора с чиста арийска кръв.

А всеки дървен българин трябва да поживее две години в Барселона или Лондон, за да свикне с различните цветове кожа и различните на цвят мисли и характери. Понеже прословутата българска толерантност е балон. А „българският етнически модел“ е митично, несъществуващо животно. За няколко години сред турците в североизточна България се убедих в това...

Моят личен етнически модел обаче ме успокоява. Няма страшно. Толерастията няма шансове срещу нас. Израснах край циганската махала. От тогава ми остана любовта към циганската духова музика, която през пубертета съчетах с любовта към жиците и бичкиите. По балкански смесено и неразделно обичам и едното, и другото. И оркестър Карандила, и Металика, и Брегович, и Пантера. Умните глави наричат тази смесица „еклектика“. За първи път навлязох по-навътре в махалата още като дете. Беше ми страшно и любопитно. На края на циганската махала видях една вътрешна по-малка съвсем циганска махала – там живееха лешатарите, най-пропадналите и бедни цигани, низшата каста. Без прозорци и врати, без тоалетни, в калта. По скотски, както казва добрият стар Вазов. Така си живеят и до ден днешен, не искат да се променят, въпреки призивите на журналяги, карбовци и непеота. За печки им служат включени директно към жиците пружини от детски легла. А самите жици са изведени направо от най-близкия електрически стълб, без да минават през електромер. В квартала на лешатарите сцената беше като във филм – преобърнати и обгорели скелети на коли, полусрутени бараки, хора със страх и агресия в очите. Останалите по-цивилизовани цигани не са в добри отношения с лешатарите.

Следващото ми влизане в махалата бе, когато около осемнайсетгодишни отидохме да отпразнуваме новобранската вечер на едно приятелче, циганин, наш съученик. Новобранските вечери бяха нещо подобно на сватба в миналото – поканени са около 300 човека, идват още около 100 непоканени, на улицата се разпъваха брезентови шатри, ковяха се пейки и маси и се почваше ядене и пиене. Песни и танци на народите. Женят те за държавата. За ламята. Подхвърлят те в нейните зелени лапи и поради тази причина всички трябва да се натряскат от радост и от мъка едновременно. Циганчето беше поканило мен и още едно българче. Никой дотогава не ни беше посрещал така радостно както тези мангали. Родителите му и всичките му роднини и приятели ни се хилеха толкова сърдечно, сякаш бяхме почетни гости в африканска държава. Сервираха ни от всичко и по много. Към 4 сутринта бяхме останали около 25 най-издръжливи купонджии. А музиката все така не спираше да дъни и да ни отнася някъде много надалеч. Малките хубави циганки ни се хилеха и ни викаха да играем кючек с тях. И ние играехме. Девла, Девлаааа...

След университета станах учител по български в едно село. На дечицата от втори клас нямаше кой да им преподава руски и часовете се паднаха на мен. Повече от половината второкласници бяха циганчета. Учех ги на руски. Карах ги да наизустяват стихотворения преди всеки празник. А за Нова година дори ги научих да пеят “В лесу родилась елочка”. Разпявахме се по цял час, та се чувахме чак в дирекцията горе... Евала на даскала, сигурно си казваха техните родители, когато малките им декламираха вечер – поне научи децата на нещо. Никое от децата не можеше да си позволи да си купи учебника, струваше, както се изрази едно мургаво момиченце, колкото „три чувала брашно“. И затова карахме по древната система – повтаряха след мен.

Следващото лято видях обява, че по проект на някаква „ромска“ фондация се търси учител по български за лятно училище. Взеха ме и през целия месец всеки ден ходех до центъра на циганската махала, където се намираше циганското училище. Циганчетата в пети и шести клас бяха научили граматическите правила точно колкото и българчетата на тяхната възраст. Изкарах един страшно весел и незабравим месец. Гледаха ме с недоверие и насмешка само първия час. Но така ме гледаха и българчетата в другите училища. После си заговорихме на общия език. Българския.

На същия български език няколко години след това говорих с две групи хора на една малка поляна в североизточна България. Доработвах си през лятото като пазач на една овощна градина.

Край градината спряха два катуна с две мечки на синджир (става дума за епохата преди да се намеси мизантропката Бардо), баба, дядо и няколко малки циганчета, техни внучета. Помежду си говореха на румънски. Оказа се, че са влашки цигани от село Ягода. Поприказвахме си, разпитвах ги за мечките и за начина им на живот. Завидях им на свободата. А малко по-надолу на същата поляна в някакъв цех работеха турци. Говореха помежду си на турски. И с тях си говорих няколко пъти. Единият от тях обичаше да разказва истории с поука. Семпли истории, разбираеми. Една от тези истории особено ме впечатли с простотата си. Поуката от нея беше, че няма значение дали си турчин или патагонец – има значение само и единствено дали си добър или лош. Толкова е елементарно. Направо не е за вярване.

Ето защо на мен филмите на Кустурица не ми звучат екзотично. И калта, и гъските, и странните машини, и смешното плачене, и тъжният смях, и шантавата музика – всичко си е едно към едно. Мангалите са ми големи приятели. Разбирам ги, познавам характера им – те като всички останали се делят на свестни хора и кофти хора. (Не разбирам и не познавам едни други екземпляри, които говорят едни други неща.) Романтиката обаче отива в музея. Танцуващите мечки ги окаушиха отдавна. Заключиха ги в някакъв мечешки концлагер. Концентрираха ги. Природозащитниците са доволни. Лапачката им днес продължава покрай традиционните четирикраки обитатели на столицата. А на мястото на романтиката ни сервират някакво долнопробно риалити шоу с елементи на расизъм, фашизъм, анархизъм, комунизъм и ужасяващо тъп капитализъм. В това шоу участват всички платежоспособни граждани на държавата. Ние не сме от тях.

Къде са режисьорите? Искам да им забия два шамара.

Виж още за:
    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови

    Още от Нашите автори

    Коментари

    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

     
    X

    Заедно с Азов на фронта в Донбас. Нашият кореспондент Горица Радева разказва войната от първо лице