Ясмина Реза: Блажени са блажените

С романа си „Блажени са блажените“ Ясмина Реза, един от най-ярките и поставяни съвременни драматурзи в света, става първият лауреат на наградата на в. „Монд“ и носител на Голямата награда за роман „Мари-Клер“ през 2013 г.

Романът e изграден от 21 отделни глави, във всяка от които някой от осемнайсетте персонажа разказва своята история под формата на монолог. Героите се разкриват постепенно чрез сложните взаимоотношения помежду им. Общото между тях е въпросът, който всички те си задават: какво всъщност е любовта и как тя може да бъде запазена и съхранена в една връзка? В този калейдоскопичен разказ любовта е разгледана от всеки възможен ъгъл: от този на жените, техните съпрузи, любовници, приятели, родители, деца, дори от гледната точка на лекаря и на секретарката.

Реза прави безмилостен анализ на брачните отношения през призмата на сексуалната изневяра, която обаче потвърждава стабилността на чувствата, на безкрайната самота, но също така и на магията на една връзка и нейната загадка, на играта – порочна или наивна, на безкрайната несигурност между двама души, но едновременно с това и тяхната неоспорима свързаност.

Романът „Блажени са блажените“ излезе у нас преди броени дни.

Публикуваме откъс от „Блажени са блажените“ на Ясмина Реза, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство „Факел експрес“: 

Дамиен Барнеш

Ако те питат какво работи баща ти, казваше баща ми, ще казваш технически консултант. Той наистина се подписваше на фиш за заплата като технически консултант, осигурен му от някакъв негов партньор на бридж, който имаше фирма за търговски концесии. Дядо ми се беше разорил на конни залагания и баща ми сам си беше наложил да не стъпва в казино, спазваше обета си сума ти години.

Лула ме слуша, сякаш й разказвам невероятни истории. Тя наистина е сладичка. Всяка сутрин сяда в колата ми, е, искам да кажа – в осигурената от продуцентите на филма кола, с която ходя да я взимам за снимки. Сяда отпред до мен и понякога позаспива. Наредено ми е да не я заговарям, освен ако тя нещо не попита, знам, че трябва да се отнасям с уважение към умората и необходимостта й от съсредоточаване. Но Лула Морено често ми задава въпроси, интересува се от мен, не говори за себе си, както правят актрисите обикновено. Казвам й, че киното ми харесва, че работя в организацията, но ми се иска да вляза в режисьорското звено. Всъщност не знам точно какво искам да правя. Аз съм първият Барнеш, който не е комарджия.

Тя ми говори на ти, аз отвръщам на вие, макар че съм на двайсет и две, а тя едва е минала трийсетте (сама ми го каза). Всеки ден й разказвам по нещо от живота си. Лула Морено е любопитна и изтънчена. Веднага забеляза, че не съм безразличен към Жералдин, асистентката по костюмите –дребничка брюнетка със светли очи и щръкнала във всички посоки коса. Първият ми контакт с девойчето беше донякъде неуспешен, заговорихме за музика и се оказа, че тя харесва „Блек Айд Пийс“ и певицата Заз. Естествено я отсвирих, какво да правя с такава.

Но после снимките продължиха в Австрия, заминахме за Клостернюбург и затова може би станах по-толерантен (и мек). Пък и се оказа, че и двамата сме почитатели на „Пимс“. Припомнихме си, че в детството ни се продаваше един бял шоколад с череши „Пимс“. И двамата смятахме, че „Казино“, който излезе по-късно, не беше толкова хубав. Жералдин попита дали мисля, че „Пимс“ ще направят и нещо с карамел. Разбира се, казах, само дето трябва бисквитеният блат да бъде по-твърд, а карамелът – течен и мек, как иначе да туриш меко връз меко. Жералдин обаче възрази – че какъв „Пимс“ ще е тогава! Така е, съгласих се. Тя не беше опитвала „Пимс“ с круша, той трудно се намира и малко хора го знаят. Казах й – това е върхът на върховете на „Пимс“. Плънката доста дебела, не е като при малиновия или портокаловия, ама я усещаш чак когато я схрускаш. После се разтапя в устата. Портокалът се предава веднага, а крушата отеква дълго-дълго. Направо се топи в блата. И опаковката е превъзходна. Страхотен „пекидж“. Не е някое отровнозелено, цветът отива към кожухче на къртица, чат ли си. Тя се въодушеви. Накрая я заковах: а докато си хапваш първия „Пимс“ с круши, трябва да съзерцаваш опаковката. Тя каза: добре, разбира се!

Влюбих се в нея, рядко можеш да срещнеш момиче, което разбира от такива неща. Лула се съгласи. Не мога да разбера имам ли шанс с Жералдин. Ако някое момиче наистина ме привлича, няма да тръгна с рогата напред, не съм от тоя тип мъже. Винаги търся сигурност в действията си. В Клостернюбург ми се стори, че съм й харесал. Но като се върнахме, тя започна да се усуква около звукаря. Той прилича на гигантска скарида, дето ти вика здрасти и ти махва с ръка като скаут, и то, струва ми се, скаут от второ ниво, ако е така – още по-зле. И друго нещо се появи, дето го нямаше в Австрия – почна да слага дебели балерински чорапи. Дори когато е с рокля. В университета беше така – само да се наведеш, и виждаш гора от крака в балерински чорапи. За мен те са синоним на досада, на липса на каквото и да е сексуално привличане.

Лула поиска да й направя списък на нещата, които ме изнервят у момичетата. Ще стигна число, близко до безкрайността, казах. – Нищо, давай. Първо, ако е с тъпа прическа, почнах. Ако всичко анализира. Ако е католичка. Ако е боркиня за някаква кауза. Ако има за приятелки единствено момичета. Ако харесва Джъстин Тимбърлейк. Ако поддържа блог. Лула се разсмя. Продължих: ако не може да се смее като вас.

Една вечер имаше малък купон, понеже един от актьорите свърши снимки. Лула ме посъветва да не оставям нещата в ръцете на звукаря. И се озовахме с Жералдин на стълбището към мазето, дето държаха декорите, седяхме един до друг. Аз бях свил бутилка червено вино, пиехме от картонени чашки. Най-вече аз. Прошепнах (пуснах глас от американските сериали, така говорят актьорите в епизода преди чукането): ако аз бях президент, щях веднага да започна с реформите. Първо – европейска забрана на закачалките за панталони, които уж държат панталоните, а ги изпускат веднага щом им обърнеш гръб. Закон, забраняващ копринената хартия в чорапите (тя само се казва копринена, иначе си е картон), заради която само губиш време, а тя уж ти казва: виж ни, нови сме. Закон, който ще те освободи от необходимостта да четеш листовката, като отвориш кутийката с лекарство. Пипаш, за да се докопаш до приспивателното, а набарваш някакво листче, разбира се, веднага го изхвърляш. Да се обвинят лабораториите в убийство заради рисковете, на които ни подлагат. Жералдин попита: ти взимаш ли приспивателни? – Не, пия антихистамини. – Какво е това? Не бях толкова напит, та да не доловя безкрайността на проблема. Жералдин не само не се отпускаше постепенно връз тялото ми, очарована от тъпотиите, които ръсех, ами не знаеше и какво значи антихистамини. Да не споменавам и укорителния тон по отношение на приспивателните, зад него явно се криеше строга персона с уклон към „ню ейдж“. Казах, че са лекарства против алергии. – Ти алергичен ли си? – Не, астматик. – Астматик ли? Ама какво повтаряше непрекъснато? Прочистих гърло и с ужасяващ глас заизреждах: и сенна хрема, и всякакви други алергии. А после я целунах. Тя не се възпротиви.

Повалих я на стълбите, притиснах я до бетонната стена на склада и започнах да я натискам, и аз не знам как. Тя подритваше и казваше нещо, което не разбирах, и се изнервях от това, какво, попитах и все повече се възбуждах, какво? Какво казваш? Тя повтори: не тук, не тук, Дамиен! Опитваше се да ме отблъсне по момичешки – хем да, хем не, аз пъхнах глава под фланелката й и разбрах, че беше без сутиен, стиснах едното зърно в устните си, чувах неразбираемите й стенания, галех бедрата и дупето й, стигнах до слиповете, опитвах да насоча ръката й към патката си, но тя изведнъж се заотбранява истински, заблъска ме с крака и ръце и закрещя: стига, престани! Оказах се до отсрещната стена, а срещу себе си видях едно зачервено и изтормозено момиче. Викна: ти си болен! Ама какво съм направил, попитах. – Ти добре ли си? – Извинявай. Мислех си, че... че нямаш нищо против... – Не тук. И не така. – Какво значи не така? – Не така брутално. Не без подготовка. Жените имат нужда от въведение, не са ли ти го казвали?

Опитваше се да си оправи косата, десет пъти повтори същото движение, за да я приглади назад. Въведения, мислех си, ама че ужасна дума. Остави си косата така, казах, красива е, като е в безпорядък. – Точно безпорядъка не харесвам. Допих виното направо от бутилката: ама че гаден киселяк. – Защо го пиеш тогава? – Ела и ме целуни. – Не. Горе бяха пуснали музика, ама не разпознавах парчето. Подадох й просешка ръка: ела. – Не. Върза си косата на опашка и се изправи. Долепих глава до стената, опънах се целият. Абсолютно нищо не се случваше. Тя стоеше права, ръцете й висяха покрай тялото. Аз лежах на пода и мачках в ръка хартиената чаша. Е това е да си млад, да ти предстоят толкова години. Демек – нищо. Някаква дълбока пропаст. Но не е пропаст, в която пропадаш. Тя е на високото, срещу тебе. Прав е баща ми да си живее сред картите. Жералдин дойде и седна до мен. Започваше да ме боли глава. Попита ме: как си? – Добре. – За какво мислиш? – За нищо. – Кажи де. – За нищо, повярвай. Изчаках да се поуспокоя и я целунах, без да я докосвам. Изправих се, пооправих си дрехите и казах: прибирам се. Тя стана веднага и рече: и аз си тръгвам. Сърдиш ли ми се? – Не. Ядосват ме такива извъртания. Изведнъж мън-мън. Тръгнах с широки крачки по стълбите нагоре, усещах я как бърза, за да ме настигне. Малко преди да стигна до горе, чух гласа й: Дамиен? – Какво? – Нищо. На партера цареше весело оживление, хора танцуваха, а Лула Морено си беше тръгнала, разбира се.

На другия ден в колата й разказах в общи линии какво се беше случило. Лула попита: а как се разделихте? – Качих се в колата и се прибрах. – Ама как си казахте довиждане? – Чао, чао, целувка по бузата. Много си зле, каза Лула. Зле, повторих. Едва се разсъмваше, времето беше отвратително. Пуснах всичко, което можеше да се пусне в една кола: чистачки, фарове за мъгла, парното от всички духалки. Иначе карам скутер, казах й. – Карах летни кънки, когато приятелите ми имаха велосипеди, купих си колело, когато те вече караха скутери, сега аз съм с моторетка, а те карат коли. Такъв съм си, за сваляне на мадами, казах, всички я знаят – не трябва дума да продумваш. Харесват се мълчаливите и нацупени мъжаги. Аз си знам, че не съм голям хубавец, но не ми е такъв натюрелът, че само да мълча. Много говоря, дрънкам глупости, иска ми се винаги да съм забавен. Дори с вас искам да бъда забавен. Понякога след някоя серия шеги се натъжавам, сърдя се на самия себе си. Особено пък ако не потръгнат майтапите, направо се смръщвам и за поне четвърт час ставам ужасен. После веселият новобранец се завръща. Ега ти досадата е тоя цирк със свалянето. Лула попита: какъв скутер имаш? – „Ямаха Ксентър 125“. Знаете ли ги? – По едно време и аз имах „Веспа“. Розова, като във „Ваканция в Рим“. Много добре си ви представям, казах. Сигурно сте била много сладка. Ама тоя филм не беше ли черно-бял? Тя се замисли. После каза: да бе, вярно. Ама скутерът си изглеждаше розов. А може и да не е бил розов.

 Превод от френски Валентин Маринов – Пело

Следете новините ни в GoogleNews