Бягството на Мария

Петър Денчев Последна промяна на 16 октомври 2021 в 22:34 2634 0

Снимка janet45.com

Корица: Христо Гочев

Петър Денчев е театрален режисьор и писател. Негови спектакли са гостували на фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово, Черна гора и Молдова. През 2007 г. печели националния конкурс за нов български роман “Развитие” с ръкописа си “Тъй, както мъж целува жена, която обича”. Предишният му роман “Малкият бог на земетръса” беше номиниран през 2019 г. за литературната награда “Хеликон”. Произведения на Петър Денчев са преведени на сръбски, македонски, словенски, английски, немски и фарси.

Новият му роман "Превъртане", издание на "Жанет 45"излезе преди дни. Представяме ви откъс от него:

Бягството на Мария

Денят, в който Мария се събуди в онова студено утро, навън все още се развиделяваше. Надигна се от болничното легло и след това се тръшна обратно. Полежа известно време с очи, вгледани в тавана. Какво изпитваше? Мислеше си, че трябва да се спаси. От какво – и тя самата не знаеше. Дълбоко в себе си изпитваше страх. Знаеше само, че спасението ѝ е необходимо. Опипа чаршафа с длани и се опита да се надигне. Не успя. После набра сили, изправи се внезапно, с цялата си тежест. Зави ѝ се свят и до слуха ѝ стигна непознат глас. Отново полегна. Имаше ли смисъл да се съпротивлява? Някой беше забравил включен телевизора в болничната стая. Светът се смалява, за да ме смачка. Прозвуча в главата ѝ. Беше собственият ѝ глас. Събра отново сили, изправи се, огледа пространството около себе си и решително измъкна абоката от ръката си. За нейна изненада не прокърви.

Провеси стъпалата си от леглото и след минута стъпи на студения болничен под. Нямаше чехли или някакви пантофи. Само студените плочки. Така започна нейното лутане, което щеше да продължи дълго. Търсеше стълбите. Нямаше никого по коридорите. Все едно беше единственият жив човек в болницата. Слезе по стълбите внимателно, не бързаше. И без това не можеше да прави големи крачки. Не искаше да взема асансьора, за да не я забележат случайно. Почиваше си на всяка площадка между етажите. На регистратурата нямаше никого. Само мониторът самотно осветяваше със синкава светлина празния стол зад плота. Не срещна нито обичайните полицаи, които дежуряха пред входа на болницата, нито портиера. Светът сякаш беше опустял, за да облекчи нейното бягство. Щом стигна до рампата за носилките, тръгна със ситни стъпки надолу. Студът щипеше малките ѝ старчески стъпала. После не помнеше нищо. Разбуди се под крясъците на чайките.

Светът го няма. Няма ме и мен. Прошепна тя.

Отвори очи и видя кръжащите чайки, които беше слушала със затворени очи. Очите ѝ виждаха и светлината, която пробиваше през облаците. Надигна се на лакти. Хвърли поглед към хоризонта. Това е вечният път. Каза си тя наум, докато облизваше устните си и се опитваше да преглътне. Какъв вечен път, по дяволите? Нямаше никаква представа. Просто думите изплуваха в съзнанието ѝ. Мислите се струпваха малко над веждите, на челото, блъскаха се и след това се разпиляваха към дъното на черепа. За няма и минута тя се смееше на смъртта. Смееше се тихо и гърлено. Какво я очакваше оттук нататък? Животът не ѝ подари преждевременна смърт. Не умря и от малария на седем. Селският лекар ѝ даде хинин и тя оживя. Не умря и от недохранване. Не умря и от сърце на 67. Не умря и от инсулт на 75. За какво ми е всичко това? Умореното тяло, бягството, глупавото просветляване, целият страх, който беше сковал сърцето ѝ. Нима беше необходимо всичко това? Вечният път. Просветлява. Това се въртеше в главата ѝ. Наистина на изток просветляваше, ала това нищо не означаваше. Не и за нея. Беше видяла вече всичко – унизителната бедност, злобата на собствената си дъщеря, която беше израснала сред фарсовото разминаване между гръмогласните клишета на 80-те и изнервената и напрегната бедност. Сякаш точно тогава русата глава на дъщеря ѝ се раздели с мечтата да стане актриса. Беше преживяла и глупостта на собствените си разбирания, както и на собствените си страхове, беше преживяла и собствената си злоба, че светът не ѝ беше отредил друго място.

Беше видяла и спокойствието. Тихите вечери, в които децата си играят в градината на онзи ресторант, където толкова обичаха да ходят. Старият ресторант, където все още стояха старите френски изби отпреди повече от 70 години. Градината му беше огромна, тиха, осветена от дискретните малки лампи, разпръснати сред тревата и храстите. Беше времето на нищослучването. Тогава нямаше кой да ѝ го обясни, но това беше времето, в което тя си мислеше, че има живот. Ала живот нямаше, беше дълбоко затворена със своя съпруг и своите деца в провинциалната тишина на тоталитарния затвор. Това ѝ даваше спокойствие, но и щастие. Сякаш ето тук се криеше едно от преклоненията пред силата, че благодарение на страха може да създава вакуум, в който да се чувстваш спокойно. Да бъдеш безтегловен. Нима и това време безвъзвратно си беше тръгнало? Преди повече от петдесет години. Чува тя собствения си глас. Сякаш никога не го е имало. Прошепва. Опипва пясъка около себе си, той се разпилява в шепите ѝ. Сигурно е влажен от сутрешната роса... Но каква роса има по Вечния път? Води ли въобще някъде този шибан вечен път? Усети ръцете си внезапно изтръпнали, започва да ги търка една в друга и чак тогава си дава сметка, че лежи на пясъка, който е покрит с малко сняг. Имаше ли смисъл да задава още въпроси? Нямаше никакво намерение да се бори повече. Не намираше причини тялото и умът ѝ да живеят. Не заслужаваха тези усилия. И глупавата руса глава на дъщеря ѝ не заслужаваше. И глупавото дебело тяло на дъщеря ѝ също. И внучката ѝ – и тя. Никой не заслужаваше живота ѝ, защото не ѝ бяха дали нужното уважение. Така и не разбраха, че от нея тръгва всичко. Ами как ще разберат, та те са пълни егоисти. Мислеше си тя, без да си дава сметка, че само пълните егоисти не харесват другите егоисти. Човек мрази в другите това, което не харесва в себе си. Нали така? Ти си жертва, Мария. Ти си жертва. Така ли трябваше да завърши всичко? След малко силите започнаха да я напускат. Отпусна главата си назад и легна отново на студения пясък. Загледа се в чайките, които прелитаха. Заклеваше се, че ако трябва да върви по вечния път със собствените си крака, нямаше да го направи. Нямаше никакво намерение да прави усилия повече. Дори едно помръдване на пръста ѝ се струваше прекалено за съдбата ѝ. Отпусна главата си назад. Заслуша се в чайките. И тогава чу вълните.

Можеше да затвори очи.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови