В България промените са много... но и малко - китаристът на сиатълската прогресив пънк банда ''Калчър Шок'' Вал Кьосовски пред OFFNews

Вал, здравей. "Калчър шок" започвате свое голямо европейско турне и България е една от спирките по пътя ви. Изкушавам се да започна с един малко странен въпрос... Навсякъде в прессъобщението за вашия концерт в София пише, че сте сиатълска банда. Което звучи по един особен начин за всички нас, израснали с гръндж вълната. Само че според мен вие по никакъв начин не можете да бъдете определени като сиатълска банда, а по-скоро като мултиетническа... Да не говорим, че в Уикипедия стилът ви е определен като "джипси пънк", което ме дразни, защото сякаш това е лепнато на всички балкански банди.

Откъде да започна (смее се). Да започнем със Сиатъл. Групата ни е базирана в Сиатъл с изключение на барабаниста ни, който живее в Ню Йорк. Сиатъл е нашият дом, така че в географско отношение тази информация е вярна - ние сме сиатълска група, ние сме американска група. В същото време групата се състои от хора с глобално мислене. Определението обаче е вид ограничение, което пресата или хората налагат. Нали знаеш как се слага нещо в определеното чекмедже.

Някакъв стереотип, с който да определиш нещо...

Точно. И това винаги е било проблем, защото хората не могат да разберат къде принадлежим. А отговорът на този въпрос е, че ние принадлежим навсякъде. Огромна част от нашата публика например е в Европа. А ние сме американска група. Свирим два-три пъти в годината в Сиатъл, а от друга страна, европейската публика ни познава добре и се чувстваме добре там. Та с други думи, групата ни определено е глобална. А по отношение на термина "джипси пънк"... самият термин според мен е расистки. На нас не ни харесва въобще, обаче като са ни го залепили... няма отлепяне. Сега с PR компанията, с която работим в момента, аз се изпуснах и им казах, че свирим "прогресив пънк". На тях им хареса и го използваха в прессъобщения. На практика това, което правим, е нещо подобно - амалгама...

Знаеш ли, точно преди да се чуем слушах някои от по-новите ви неща. Едно от парчетата - "Haram Para" е в изключително сложния неравноделен размер 11/8 с трето удължено време. Според мен на американците им е бая трудно да определят какво точно е това.

Не, че им е трудно, по-скоро им е екзотично. Хората тук, в Щатите, по-скоро приемат музиката ни чрез сетивата си, без много-много да си дават сметка какво точно става. Защото много голяма част от ритмиката, която използваме и от мелодиката е вдъхновена от балканския фолклор.

Допълвам и пеенето на фронтменът ви Джино - орнаментиката е твърде силно вдъхновена именно от балканската музика.

Честно да ти кажа, не сме планирали предварително как да се случи музиката ни. Всичко това стана след много пътуване, стотици шоута. Резултат от 25-26 години на сцена.

Ще ти разкажа първите ми спомени от ваша песен. Дори не знаех, че вътре свири Вал, братът на моя приятел Оги Кьосовски ("Контрол"). Та първата ви песен, която чух, бе кавър на балканската класика "Мастика, мастика". Толкова силно ме зарадва този кавър, че дори го бях сложил за рингтон на телефона си. По това време, след като разбрах кои хора стоят зад "Калчър шок", бях шокиран и от факта, че басистът ви е... японец.

Точно така, Масаши Кобаяши. По това време работехме с Бил Гулд (басиста на "Фейт ноу мор"), той продуцира първите ни три албума. На практика той ни представи на българската публика чрез Васил Върбанов (радио "Тангра"). Върбанов повярва в нас и ни промотира в България, а "Мастика" беше едно от парчетата, които се завъртяха. Впрочем за това парче има спор - македонско ли е, българско ли е или е турско.

Искам сега да те върна много години назад. Защото днес ти си представител на американската музикална контракултурна сцена, но в началото на 90-те бе част от една от малкото арт/прогресив рок банди у нас - "Орион". Всъщност, като се замисля, има твърде малко групи, свирещи в този стил в България - сещам се за "Субдибула", "Соларис", "Алегро" - те са от следващото поколение банди. Как се случи, условно казано, твоят трансфер от българската към американската сцена в началото на 90-те?

Започвам от края на въпроса ти. Около и след ноемврийските събития от 1989 година пътувахме, бяхме на турнета и промотирахме демократичната опозиция в България (по това време СДС, б. а.). Тогава написахме заедно с Милена песента "Не'ам нерви". Оригиналният вариант на песента е наш. Даже, да ти кажа честно, половината от текста е мой... Както и да е, това няма особено значение. Оттам нататък, след като минаха първите избори през пролетта на 1990 година и антикомунистическата опозиция ги загуби не виждахме никаква алтернатива. Бяхме изпаднали в безверие, че нищо и никога няма да се промени, че същата комунистическа плява ще си остане, клиентелисткият режим ще си продължи. И най-вече - че няма никакво бъдеще за това, което правим и това, което децата ни биха искали да правят.

Сещам се за онова "No future for you" на Sex Pistols - актуално у нас и през 1990 и, като че ли, през 2023...

Откровено казано, в България промените са много, но и малко. Защото това, което виждам днес в България, е потресаващо.

Всъщност ти си много активен в социалните мрежи (даже сме спорили няколко пъти). Не живееш в България, но следиш какво се случва тук.

Ами трябва. Първо - защото идваме често за концерти и в България - всяка година или в най-лошия случай през година. По този начин се ресвързах с България. От друга страна, брат ми и семейството му, с които сме много близки, са част от живота ми, и това, което става в България, ги афектира. Именно заради всичко това ми стана интересно какво се случва днес в България, защото за известно време се бях откъснал напълно от случващото се. Но си мисля, че страната има голям потенциал и при нормализиране на ситуацията... А бе, какво да ти кажа, на практика в момента виждам същият клиентелистки режим, който беше изграден още от комунистическата номенклатура.

Вал Кьосовски и брат му Огнян Кьоовски - барабанистът на "Контрол"

Общо взето си прав. Смени се старата генерация комунисти с по-млада генерация.

Те не са комунисти, те са по-скоро олигарси, които по някакъв начин се опитват да пазят парите и властта си.

Знаеш ли, днес не можеш лесно да различиш кой какъв е, защото отломките на комунистическата пасмина, които едно време проповядваха научен атеизъм и пращаха ченгета пред църквите на Великден, днес проповядвеат православни ценности и бранят светото православие от злата джендърска Европа.

Те говорят това, което би ги продало на обществото. В смисъл, че идеите им биха се купили от масите, за да бъдат избрани и да затвърдят позициите си.

Добре де, но Тръмп при вас не беше ли горе-долу същото?

Абсолютно. За това, докато не се подведат под отговорност онези, които са прегрешили пред закона, няма да има никаква оправия, независимо за кои райони на света говорим.

Да продължим с твоята история обаче. Отиваш в САЩ през 1991. Там едва ли си започнал като музикант.

О, не. Започнах да работя като момче за всичко в един клуб. Това стана около месец, след като пристигнах в Сиатъл. Клубът се казваше "Offline caffe". Оказа се, че съм попаднал, както се казва, в епицентъра на гръндж бума, независимо, че в този момент не разбирах нищо от него. Даже не разбирах защо хората толкова се прехласват по него. Все пак аз идвах от Европа, съвсем различна бе там музикалната среда, все още LA рока беше в тренда. Аз започнах работа в клуба през юни 1991 година, а първото голямо шоу, което идваше при нас бе на "Саундгардън". 800 човека, направо побъркани от бандата, дойдоха в клуба. В случая говорим за първия концерт на "Саундгардън" от турнето, представящо албума им "Badmotorfinger". Невеоятна атмосфера, невероятно преживяване. Но ми отне доста време да разбера музикалната сцена в Сиатъл, защото тя е много странна.

Разбирам те, ти все пак си прогресив рок музикант, твоите музикални вкусове са съвсем други, а гръндж сцената е по-скоро вдъхновена от пънка (макар, че точно "Саундгардън" по-скоро са попили много от банди като "Лед Цепелин").

О, да, освен това там има много блус, класически рок и елементи на метъл. Но остави "Саундгардън, две години по-късно Кърт Кобейн се самоуби. Целият Сиатъл беше потънал в скръб - имаше събирания, митинги, хората палеха свещи навсякъде. Аз и Боби Йочев, барабаниста, с когото работехме заедно по това време, не можехме да разберем все още защо хората се прехласват толкова много по грънджа. Но това беше друго време, първо - Кърт Кобейн изразяваше мислите и въжделенията на едно друго поколение, което беше по-младо от нас.  Той го правеше със средства, които ние не разбирахме.

Всъщност за мен самото самоубийство на Кърт Кобейн е акт - той слага край, защото се е превърнал в онова, срещу което пее.

От една страна е така. От друга страна е дрогата, фактът, че се е загубил в славата. Някои хора могат да излязат от тази месомелачка, но други не успяват.

И, уви, точно емблемите на гръндж музиката не можаха да издържат - Кърт Кобейн, Крис Корнъл, Лейн Стейли...

От друга страна обаче има и положителния пример - Дейв Грол и "Фу Файтърс".

Той сякаш направи немислимото - от една страна превърна алтернативната музика в мейнстрийм, а от друга, въпреки това си остана и в ъндъргаунда.

Да, наистина е така.

Да се върнем на твоята история. В цялата тази ситуация и гръндж истерията в Сиатъл се създава групата "Калчър Шок", която е твърде далеч от местния мейнстрийм. Как се случи това?

"Калчър Шок" започна своята дейност през 1996 година. Тогава тя беше съставена от четирима емигранти, единият от които бе моят бивш барабанист Боби Йочев. На практика Боби се присъедини към групата, с която фронтменът ни Джино емигрира от Босна. Всъщност те направиха група, която свири фолклорни кавъри, като идеята бе по-скоро да се начесва крастата и нещо да се прави. И в този ресторант, в онзи ресторант - балканската общност се събира, групата свири. По едно време Джино вика - "Не мога да пея, когато чувам да тракат чинии". Така някъде в края на 90-те бандата започна да експериментира. Аз все още не бях член на "Калчър шок". Но балканската музика е интересна и джазовите музиканти тук, в Сиатъл, също я откриха. Така че няколко музиканти от джаз сцената се присъединиха към "Калчър Шок" - Брад Хаузър например на бас. Ейми Денайо, която още свири с нас.

Тя впрочем свири като гост музикант и в последния албум на групата на брат ти - "Контрол".

Ейми свири навсякъде. Тя има толкова проекти, че не знам как успява да работи по всичко. Но истината е, че тази джаз общност премести групата от балканската ресторантска сцена към авангардната клубна сцена. След това, някъде около 2000 година, това беше изчерпано. Тогава започнаха да се появяват идеи да се експериментира с кросоувър, с рок. По това време китарист в "Калчър шок" беше Марио Будкович - изпечен кафана свирач от Босна. Само че той е блусар. А на групата ѝ трябваше китарист, който е рокаджия. Така аз и  басистът Масаши Кобаяши се присъединихме към "Калчър Шок". Кобаяши впрочем е металист по призвание, така да се каже. Даже още по-странно - той е джазмен-металист - един от най-прецизните басисти, с които съм работил през живота си. Това бе периодът на експерименти. Стилът постоянно еволюираше, за да се стигне до колаборацията ни с Бил Гулд, който стана наш продуцент. Това се случи някъде около 2001, когато нещата за "Калчър Шок" започнаха да стават сериозни.

Аз слушам ваши песни от различните ви периоди. И ми се струва, че при вас винаги има промяна. Ето, последните ви неща например ми звучат доста по-експериментално, отколкото по-ранните ви парчета. Това на музикалните ви продуценти ли се дължи, или е резултат от ваши търсения?

Ами например Бил Гулд като продуцент беше много толерантен и много либерален по отношение на това, което групата иска да представи. И генерално, когато става въпрос за саунда, който групата иска да представи, и специално първият албум, той беше негова визия. Но иначе, по отношение на аранжименти, композиции - това определено си е дело на групата и всичко идва единствено от влиянието на музикантите, които са преминали през нея. Например в момента, с присъединяването на Елени Говетас на цигулка, в групата има ново влияние, защото Елени идва от гръцко-американско семейство с много дълбоки корени в балканската музика и тя познава тази музика отлично. Всеки един музикант, всяко едно влияние ни дава възможност да експериментираме - например със сола.

Вал, не мога да не те попитам и нещо друго - през всичките тези години, откакто не живееш в България, следиш ли българската контракултурна сцена? Тя се спомина някъде около средата на 90-те, но по-късно отново възкръсна.

Най-интересното нещо, което съм чувал напоследък е една песен на "No More Many More" - песента "Не и този път". Другото, което ми прави впечатление и не мога да си обясня, е защо българските групи се държат близо до метъл саунда.

Да, но знаеш ли, че сега има нова, според мен изключително положителна тенденция - младежки поп пънк банди, кото правят концерти буквално за деца с краен час 22.00. За мен тези младежи - като започнем от банди като "Спални места", са изключително важни, защото в тях е надеждата да издърпат децата от мазните лапи на чалгата и да ги върнат на пътя на рока...

Абсолютно. Това, че се свързват с младото поколение и го дърпат настрана от цялата комерсиална пошлост на поп музиката и чалгата е невероятно и трябва да се подържа, да се стимулира по някакъв начин. Единственият стимул е хората, които вярват на своите любими банди, да посещават концертите им, да си купуват албумите им... Впрочем сега си мисля, че едно от нещата, които задържат развитието на музикалната сцена в България е, че групите работят преди всичко за вътрешна консумация. Това е проблем, който не идва основно от процеса на музициране, а от възможността лирическото съдържание да се разбере от хора, които не говорят български. Българския, за съжаление, ограничава - защото 7 милиона, хайде, да кажам 9 - с всички емигранти по света - могат да разберат дадена песен. Според мен е нужно съдържанието на българските песни да може да достига до всички, а не само до хората, говорещи български.

Как си обясняваш успеха на балкански групи в България - "Дубиоза Колектив" например пълнят огромни зали.

"Дубиоза Колектив" е много специална банда. Те успяха да изработят, да постигнат саунд, който е много достъпен. При това без да е изключително комерсиализиран. Но е лесно достъпен, дава възможност на тялото ти постоянно да се движи - в реге, пост реге или балканско реге ритъм. От друга страна, техните текстове са това, което изстрелва групата. "Дубиоза" са наши добри приятели, постоянно подържаме връзка с тях. Светът е интересен - в началото "Дубиоза" подгряваха нас, а сега, понякога, ние подгряваме "Дубиоза". 

Тръгвате на турне. Първият ви концерт е на 3 април в Гърция, а в България сте на 5 април. Турнето ви е доста сериозно, включва 24 концерта. Какво да очаква българската публика на 5 април в зала "Пиротска 5"?

Аз съм много щастлив в момента с формацията, с която работим. Хората, които са в "Калчър Шок" в момента са изключително надарени музиканти, работили сме заедно дълги години, с изключение на новия ни член, цигуларката Елени. В момента духът, който цари в групата, е много специален. Ако успеем да предадем този дух на публиката, това ще направи вечерта в София специална. Защото в крайна сметка това е най-важното, за което ние сме на път.
След турнето ни очакват записи на нов албум, а новината е, че той ще излезе под шапката на лейбъла на Джело Биафра - "Алтърнатив Тентакълс".

Страницата на лейбъла на Джело Биафра - "Алтърнатив Тентакълс".

Следете новините ни в GoogleNews