Световноизвестната цигуларка Дорина Марков / Dorina Markoff: Ние, музикантите не сме елит, а най-обикновени хора

"Има някои неща, които не могат да се купят с пари, за всичко останало има Mastercard” - това просто послание, изречено преди точно 25 години в телевизионна реклама, плени въображението на милиони и насочи кампанията Priceless на Mastercard към глобална платформа. Думата е синоним на Mastercard за създаване на специални спомени и преживявания, които станаха още по-важни през последните години, когато хората се събират отново и преоткриват своите страсти. От телевизионна реклама Priceless се превърна в дългосрочна глобална платформа за преживявания и празнуване на безценни моменти, активно свързвайки хората един с друг.

Дорина Марков / Dorina Markoff

Нейната цигулка звучи в песента на Адел Skyfall, която печели "Оскар", "Златен глобус", "Грами" и БРИТ. Свири в албумите и концертите на някои от най-известните световни поп музиканти като Пол Макартни, Стинг, Адел, Куинси Джоунс, Грегъри Портър, Ози Озбърн, Stereophonics, Гари Барлоу.

По покана на Mastercard Дорина Марков изнесе 30-минутен концерт-изненада по повод 25 години от пускането на първата линия на Софийското метро.
Концертът се състоя на 25 март под купола на Софийското Ларго до входа на метростанция "Сердика". Събитието изненада всички пътници в подземната железница, като на екраните на всички станции бе излъчван целият концерт в реално време.

Скоро самото преживяване ще бъда достъпно и на платформа, изцяло с български преживявания.

Дни след концерта разговарям с Дорина, която се намира в Лондон.

Дорина, здравей! Преди броени дни в София се състовя една голяма изненада за столичани - концерт в Ларгото, в който ти свири със струнен квинтет. Концерт, който напоследък е модерно да се нарича "таен". Първият ми въпрос към теб е - от колко години не си свирила на софийска сцена?

Класическа музика - от 15 години. Ноември месец миналата година се прибрах, за да участвам в концерта на Любо Киров, където свиря в една негова песен, но това беше първото ми появяване. А иначе последният ми концерт бе в Пловдив и бе преди 15 години.

15 години е доста сериозно време, какво беше усещането ти 15 години по-късно да свириш тук, в родината си, макар и на доста нестандартно място?

Това беше една много мила покана от "Mastercard". те правят едни много интересни рекламни кампании, които са priceless (кампанията на "Mastercard" използва думата като синонним на "специални моменти" - Б.А.). Те използват една много голяма и важна част от нас - културата - за да правят подобна кампания. Те ме поканиха като цигуларка, която има възможността да се изявява и в чужбина да участвам в тържеството по случай 25 годишнината на Софийското метро...

...което го чакахме десетки години...

Точно така, аз от 15 години не съм свирила в България, а 25 години от старта на метрото. То, времето, лети. Когато си говорим за нещата, които са безценни - музиката е безценна, но и времето е безценно...

Последните години по трудния начин разбрахме, че и здравето е безценно.

Да, точно така е. изобщо, нематериалните неща се оказват по-важни, отколкото материалните.

Да се върнем към теб. Къде работиш в момента. В биографията ти е пълно с "работни места", за които всеки музикант мечтае - достатъчно е да спомена само например Лондонската филхармония, Оркестъра на Би Би Си, Операта в Сидни, Сейнт Мартин ин дъ Фийлдс.

Моята кариера в Лондон тръгна през Лондонска филхармония. В началото бях водач на втори цигулки в този оркестър. След това минах през Кралска филхармония, BBC. Първите две години, след като се установих в Англия аз се явих на всички възможни конкурси за водачески места и бях на пробни периоди в 7 от най-основните британски оркестри. Това бе изключително натоварен и стресиращ период.

Работата в оркестър - само този, който не я е работил не знае за какъв стрес става въпрос - казвам го като твой колега, който чат-пат свири със симфоничен оркестър.

Искам само да кажа, че явяването на конкурси в чужбина е такова безкрайно предизвикателство и аз имам няколко приятели - българи, които са успяли да преминат през тази цедка. И това е... Няма как да скромнича, защото вече съм на средна възраст - това е голямо постижение безспорно. Но в момента, в който се родиха моите деца - аз имам две деца...Венци, знаеш ли, британските оркестри страшно много пътуват. По 7 месеца н ие прекарвахме в чужбина. Когато се роди моят първи син...Всъщност, аз отидох на турне със Стинг. То продължи 6 месеца из цял свят. И тогава аз разбрах, че никога повече няма да бъда на щат. Никъде.

Дорина Марков / Dorina Markoff и Стинг

Спирачката, тоест, е била натисната от теб, когато след раждането на децата ти разбираш, че никога повече няма да можеш да бъдеш отдадена по този начин на професията "оркестров музикант"...

Да, беше ясно, че вече не искам да работя на щат. Аз държа на свободата си и на свободното си време. За щастие в Англия е възможно да живееш, работейки на свободна практика. И даже често си много по-креативен, когато работиш на свободна практика.

Тоест, за разлика от България, в Англия музикант къща храни.

Класически музикант - трудно. Но, слава богу, в Англия има и много други неща освен класическата музика, с които класическите музиканти могат да се прехранват.

Плюс много голям пазар, който у нас липсва.

Да, а и децата от малки се възпитават в това да обичат и да посещават концерти.

Засягаш много болна за мен тема. През последното лято свирих със симфоничен оркестър тук, в България. Бях на турне със Симфониета Враца. И забелязах нещо доста тревожно - публиката пълнеше залите, почти навсякъде беше sold out, но...тя, публиката у нас, посещаваща подобни културни събития определено е на възраст 65+...Струва ми се, че тук изпуснахме времето, в което трябваше да възпитаме нови публики.

Виж, това е световен проблем по отношение на класическата музика, от който се спасяват един, два - максимум 4 оркестъра в Европа. Преди време даже предизвиках скандал в Лондонска филхармония, когато казах, че трябва да направим нещо, за да имаме по-млада публика. Това е неизбежно поради простата причина, че децата в днешно време имат толкова много информация - всичко е в пръстите им, всичко е на телефоните...

Ще те допълня - и динамиката им е съвсем различна.

Точно така. И интересите им са различни. Според мен не е възможно днес да вкараш едни деца в една зала, където те да слушат 45 минутно произведение. Това според мен е невъзможно. Ние вероятно се намираме в един такъв период от време, в който класическата музика отново трябва да стане достъпна, да извърши преход. Само че едно време Хендел е бил Андрю Лойд Уебер и "Бийтълс" едновременно, а ние днес имаме и Андрю Лойд Уебер и "Бийтълс". Изборът е огромен.

Впрочем именно тези идеи ли те накараха да излезеш от зоната ти на комфорт - класиката - и да навлезеш в полето на поп и рок музиката? Защото ти имаш блестяща кариера в поп музиката, свириш с Пол Макартни, Стинг, Куинси Джоунс, твоята цигулка звучи в песента на Адел Skyfall (за която имате спечелана награда Грами).

Аз не съм типичния пример за класически музикант, даже и в България. Израстнах в къща с един грамофон и слушах повече поп музика, отколкото класическа музика. Така се случи, че станах цигуларка - честно казано дори не съм сигурна, че исках да стана цигуларка. Всъщност исках да стана актриса и поради тази причина се радвам, че съм близо до киното. На въпроси ти - Стинг промени философията ми за музикалния свят изобщо. Аз пътувах с него половин година. И си спомням първите няколко пъти, когато се качихме заедно на сцената - аз си пуснах крака да тактувам на пода... Което, както знаеш, за нас, класическите музиканти е напълно забранено...

О, да, даже ни гонеха от уроци заради подобна "волност".

Най-лошото нещо на света, което може да направи един класически цигулар е да тактува. И си спомням това безумно удоволствие да чувстваш ритъма в тялото си и тогава си дадох сметка, че музиката е точно това - тя е напълно естествен процес. Ние в класиката много го убиваме този естествен процес. Първо - от радостта, че свириш. И второ - на креативността. Защото нашата система на учене на музикални инструменти изисква безкрайна дисциплина и изключва напълно каквито и да било креативни и импровизационни възможности. И ти се превръщаш в танцуваща мечка, която не се радва на музиката и не изразява радост от нея.

Спомням си как Моцарт в гениалния филм "Амадеус" на Милош Форман каза на австрийския император - "Защо се държим така, сякаш с***м мрамор". Сега се сещам, инспириран от това, което казваш, че когато учим със студентите ми в университета, където преподавам, всеки път им казвам - "Помнете, че в науката Хармония паралелните квинти са забранени, но ако ги нямаше паралелните квинти, нямаше да има рок музика".

Нашата генерация, тези, които днес сме в ролята си на възпитатели, вместо на експериментатори, което е присъщо на младостта, сега се замисляме. И се срещаме с много предизвикателства пред нас. Основното нещо са високите технологии. Децата много рано научават, че в музиката няма особено много пари. Оттам насетне те бягат от нея. Защо се случва това? Защото те смятат, че музиката е само изпълнителство, което навсякъде е лошо заплатено от институциите. Всъщност музиката не е само изпълнителство. Ти можеш да станеш хиляди други неща, учейки музика. При това неща, които са добре платени. Неща, от които има необходимост. Това включва всякакви видове маркетингови, менажерски позиции в музиката, които са абсолютно невъзможни да бъдат успешни, ако хората, които се занимават с тях не познават музиката, не могат да свирят и не я обичат. Ние имаме един огромен спектър от музикални професии, които, особено в България, но и в западния свят не съществуват де факто...

Дорина Марков / Dorina Markoff и Куинси Джоунс

Всъщност някога нас ни учеха с идеята, че всички ще станем солисти със световна кариера, което, съгласи се, е напълно невъзможно. Днес обаче професията "музикант" е непрестижна, поне в България и заради друго - в Симфоничния оркестър на БНР до 2018 година средната заплата беше около 650 лева.

Виж, това трябва да се вкара в контекста на това къде се намира класическата музика по принцип. В Римската империя музикантите и лекарите (днес това звучи смешно) са седели точно над робите в обществената йерархия. Между другото заплатите на музикантите в западния свят също не са особено високи. Във Великобритания например заплатите са минимални - говоря за оркестрите. Нали помниш, че по времето на COVID в България вървеше една кампания, която имаше лого "Art is work" ("Изкуството е работа" - Б.А.). Аз съм дълбоко несъгласна, че изкуството е работа. Защото вярвам, че хората, които трябва да се занимават с изкуство, трябва да имат призвание. Да не го правят заради професионална реализация, а заради абсолютната невъзможност да не го правят.

Преди да замина аз работех в България. След като завърших в Америка, се върнах, бях концертмайстор на Софийската опера, но през цялото време записвах и филмова музика - аз не спирах. Аз получавах държавната заплата и свирех. Около мен имаше и колеги, които не се интересуваха от музика, а от профсъюзна дейност... Разбираш ли, всичко е до човек. Да, заплатите в София вероятно са много малки, но това не трябва да е извинение за качеството. Имай предвид, че да, 650 лева е малка заплата, но пък и работния ден на много музиканти в сравнение с този на британските музиканти не е работен ден.

Знаеш ли, ние често забравяме, че музиката трябва да е част от живота. Ние имаме един елитарен поглед върху музиката. Всъщност ние не сме елит. Ние сме най-обикновени хора.

Хващам се за думите ти. Тази елитарност се възпитава от българските музикално-академични среди. Веднага се сещам как защитавах музикално-педагогическа магистратура в НМА "П. Владигеров" и там говорех точно за динамиката на младите. И изказах теза, че ако цената да накарам младите да се интересуват от Булгаков е да говоря с влогъри и ютюбъри, които да рекламират качествена литература в своите канали, ще я платя. Тази теза беше посрещната толкова враждебно, като ми бе обяснено (през 21 век) че изкуството е храм, в който трябва да влизат малцина.
Но да се върнем към теб - ти излезе от класическата музика и влезе в поп културата. Искам да науча каква е за теб разликата между двете. Любопитно ми е да науча и нещо за твоята работа с Адел, със Стинг.

Давам конкретен пример - моите деца сега ще ходят на концерт на Хари Стайлс. Да, аз съм класически музикант, но децата ми искат да слушат поп музика. Аз ще ходя заедно с тях. Хари Стайлс не само че е продал Уембли (90 000 места), а го е продал за цяла седмица.
И ето ти разликата - понякога ние в класическата  музика имаме трудност да продадем 300 билета. Тук няма да говоря един филм колко зрители има. Ние говорим за пазари през цялото време. Това, което аз видях, когато започнах да свиря поп музика, беше изключителното уважение на поп музикантите към класическите музиканти.

А обратното не е така. Нас ни учеха да ненавиждаме поп и рок музиката...

А така, щото те били некадърни... Това, което научвам от другата страна. Ето например филмовата музика - в топ 10 на композиторите на филмова музика няма случайни и няма такъв, който да не е с класическо музикално образование - с изключение на Ханс Цимер. Няма такъв, който да не познава музиката в дълбочина и който да не е работил и в поп музиката. Примерно Джеймс Нютън - той е пианист с класическо образование, който после отива на турне с Елтън Джон. Същото е с Алън Силвестри.

За Джон Уйлямс дори няма нужда да говорим - той е класически композитор, автор на много произведения.

Нарочно не говоря за него, защото понякога в България се закачаме за едни имена и говорим само за тях. Но Джон Уйлямс е епохален, той промени света...

Но ние не познаваме сякаш класическата му музика. Наскоро слушах негов концерт за цигулка и оркестър, солист беше фамозната Ан Софи Мутер. Концерта е атонален, великолепна музика извън това, което познаваме от него.

Всички тези филмови композитори, които ние неглижираме, защото те, видиш ли, били толкова важни са всъщност са си дали сметка, че музиката във филмите изпълнява роля - да подсилва емоциите, да създава емоции. Всички тези хора са изключително начетени - казвам го, защото има и друга тенденция - напоследък се появява нова генерация от неособено добре подготвени музиканти. Искам да кажа нещо към младите кинаджии в България - не използвайте семпли в музиката към филмите си. Създавайте истински неща. Семплите нито ви помагат, нито са чак толкова по-евтини от използване на живи музиканти.

Ще те върна към Адел и Skyfall. Какво помниш от работата си с нея?

Виж, тази песен изстреля Адел в космоса. Ако трябва да съм честна, самата аз не съм почитателка на Адел. Тя има феноменален глас. Но най-важното - защо славата споходи певицата... Адел дойде с Томас Нюман - композитора на музиката на Skyfall. В студиото бяха всички - и Сам Мендес и Нюман. Адел дойде с кучето си в студиото на Аби Роуд - тя има един дакел. Мисля, че тя дойде след като бяхме записали цялата музика към филма. Днес си мисля, че успехът на Адел с крие в това, че тя си пише сама песните. Песента ѝ към филма е една от най-добрите ѝ песни изобщо, защото тя си разказва една персонална, лична история. Това е песен за нея, песен за нейните преживявания. Всъщност Адел пише мелодични песни. Чувала съм я да пее и чужди песни - например "Make You Feel My Love" на Боб Дилън - аз научих тази песен от изпълнението на Адел. Тя има кадифен глас, освен това отлично познава възможностите си. В самата песен към филма за Джеймс Бонд има едни характерни ходове - квинта, секста - които звучат прекрасно. Другото нещо, което се случи с тази песен и което беше феноменално - аз отидох да гледам филма в киното и щях да експлодирам от гордост на премиерата - филмът започна с песента. Всъщност големите режисьори много добре знаят какво е въздействието на музиката. В конкретния случай факта, че песента се появява в началото на филма, беше малко като началото на "Star Wars". В случая със Skyfall песента се появява в началото на филма - без да има надписи, без нищо. Това представлява едно отваряне на сцената.

Дорина, твоята работа - и като оркестров музикант, и като музикант, записващ филмова музика и като музикант, свирил поп и рок музика с едни от най-големите световни звезди - ти е донесла огромен опит. Мислила ли си този твой опит да го предадеш на младите музиканти. Например - да направиш един майсторски клас в родината си?

С удоволствие! Моята практика е преминала през цял свят - учила съм в Америка, работила съм къде ли не - Бразилия, Австралия, преминала съм през куп конкурси. Мога да кажа, че имам истинска практика - за това как се правят нещата. Който се интересува е винаги добре дошъл и с удоволствие бих помогнала с каквото мога.

Дойде време за любимият въпрос за "бъдещите творчески планове". Какво ти предстои оттук нататък?

Предстоят ми много неща като никога, защото аз прекарах много години в студиото, обаче сега моите вече са на години,  на които първо, вече могат да пътуват с мен и второ, са малко по-самостоятелни. Аз вярвам в кръговрата на живота и сега нещата така се завъртяха, че ще свиря много класическа музика. Даже през септември ще свиря тук, на Аполония в Созопол с моето трио - със Сашо Сомов и Надежда Влаева. Това ще се случи на 1 септември. Програмата ще е изцяло френска - Рамо, Равел, Франсе, Буланже и ще завършим с Пиацола. Има и една изненада, но няма да я обявяваме още...

Извън това ми предстоят още неща. Сега преподавам в Кингс Колидж, предстоят ми два концерта в Лондон, много записи. Следващата седмица започваме записи на един сезон на сериала "Тримата мускетари". Сериалът е френски и аз съм много щастлива, защото "Тримата мускетари" е една от любимите ми книги. Записваме музиката на втория сезон на сериала, който се казва "Милейди". Предстоят ми записи за един много голям филм, но ще те разочаровам тук - не за всичко мога да разказвам, защото имам договор...

Следете новините ни в GoogleNews