Ненавиждам украинските мъже, които се страхуват да отидат на фронта

"На мен ми е обидно от това, че наши жени, украинки, си почиват някъде и в Инстаграм нямат нито един пост относно войната. И на мен ми пишат: Моят мъж е на фронта, купете му това, това и това"

Горица Радева, наш кореспондент в Украйна 18 май 2024 в 13:08 6801 3

Ганна Бутенко

Снимка Личен архив - FB

Ганна Бутенко

Ганна Бутенко е родена в Миколаев. От началото на пълномащабната война се занимава с доброволчество. Помага както на военните, така и на цивилните, останали без дом и пострадали от войната. Брат ѝ и баща ѝ са на фронта.

Горица: Разкажете за живота си до 24 февруари 2022 година.

Ганна: До 24 февруари живях с мъжа си, всичко беше наред. Пътешествахме. Ходихме на почивки, изкарвахме пари и великолепно живяхме. Добре живяхме просто.

Горица: Вие вярвахте ли, че ще има такава пълномащабна война?

Ганна: Не. Не съм мислила. До последно не вярвах. На 24-и, когато се събудихме от взривове, също не вярвах, че ще има война. Не вярвах, че е започнала.

Горица: Как за Вас започна войната, какво помните от началото?

Ганна: Събудихме се в пет и нещо сутринта, навън беше тъмно. Събудиха ни по телефона с думите „започна война“. В паника започнахме да събираме вещите си. Отидохме, взехме майка ми и стояхме вкъщи. После дойдоха баща ми и брат ми, донесоха някакви хранителни продукти. Веднага бяха започнали вълнения в магазините за храна, за вода. Щандовете бяха празни. Нищо не се докарваше към нас, когато тук започнаха активни бойни действия. Дойдоха баща ми и брат ми, веднага казаха, че отиват на война. Казаха ни да си стоим вкъщи и да сме спокойни.

Горица: Как се промениха хората от началото до сега?

Ганна: В самото начало всички бяха сплотени. Когато започна пълномащабната война, хората станаха сплотени, т.е. когато имаше обстрели, можеше да отидеш при когото и да е и ще те приютят, ще те нахранят, ще те изслушат. Хората много бързо се обединиха. Много бързо се събираха необходимите неща, например лекарства. В града нищо не се докарваше, щандовете в аптеките бяха празни, складовете бяха празни, в самото начало. Хората даваха последните си неща от хладилника, всичко даваха. Сега, разбира се, всичко това утихна. Много хора, които са се върнали, не са почувствали лично всичкото това единство. Безразличие се е появило сега. В началото на войната всички бяха готови, имаше опашки пред военкоматите. Всички искаха да защитават своята земя. Сега се е появило тотално безразличие.

Горица: Защо обединението от началото на войната изчезна?

Ганна: Аз мисля, че в началото това зависеше от бойния дух. Сега хората са се смирили. Когато войната беше тук, те я усещаха. Когато обстрелват веднъж седмично, вече не се усеща така. Мислиш си „Слава богу, че не съм пострадал аз“, „Войната е там, загива някой си там, важното е, че не е моето семейство, че не е моят мъж“, „Нужна е помощ – нека държавата я окаже.“ Тоест хората са свалили от себе си напълно отговорността. Отговорността за Въоръжените сили на Украйна, отговорността за помощ на другите. Малко хора останаха, които се вълнуват, че у бабата съседка няма вода, няма ток. Ние и сега живеем в такива условия. В Миколев няма вода. Сега отново въведоха режим на тока. Тежко е. Като няма ток, няма и вода. А при нас от чешмите и така тече техническа вода, от април 2022 година.

Горица: Как се промениха даренията от цивилните и нуждите на фронта за това време?

Ганна: Нуждите на военните не са се променили. На тях както са им били нужни дронове, РЕБ-и (средства за радио-електронна борба), тепловизори, коли, така са им нужни и сега. Даренията на хората намаляха. Защото човешкият аргумент на това защо трябва да се дарява е „А защо аз?“. Както казах, хората просто свалят отговорността си. „Защо не депутатите? Защо не милионерите? Защо аз? Какво са моите 5 гривни?“. Просто на едни рамене няма как да се спечели войната. Или всички заедно, или… Трябва с пример да се показва. Когато хората питат какво ще направят техните 5 гривни, а ние веднъж по една гривна събирахме и събрахме за кола на фронта. Просто по 1 гривна. Хората започнаха да мислят, че нищо няма да решат, че нищо не могат да направят…

Горица: Вашите баща и брат са на фронта. Как се справяте със стреса и притеснението за тях?

Ганна: Аз вече съм свикнала. Свикнала съм, че ги няма на празниците. Свикнала съм, че може да не ме поздравят за рождения ден. Но поддържаме връзка, доколкото е възможно, когато не са на задача, когато има връзка. С всичко се свиква, човекът е така устроен, че свиква с всичко. Разбира се, че се притеснявам. Дори и да звучи егоистично, разбира се, че искам моето семейство да се върне у дома. Това е нормално. На всеки му се иска. На мен ми е тежко. Но те знаят защо воюват. Знаят, че тук имат дъщеря, сестра, майка, жена. Те знаят това и се борят за нашата свобода на бойното поле.

Горица: Отношението Ви към войната изменило ли се е за този период?

Ганна: Да. Ако в началото не разбирах мащаба на трагедията, действително не разбирах тази жестокост, то сега, след Буча, Ирпин, Изюм, Херсон, след взривяването на Каховската ВЕЦ… Аз разбирам, че руските, даже не знам как да ги нарека хора, че всичко, което не са запалили и убили, ще потопят. Това не са хора просто. И разбирам, че с тях няма начин да се договориш, че въобще в живота няма за какво да се разговаря с тях. Всичко, което те могат, е да убиват, да издевателстват, да уморяват от глад, да уморяват от жажда. Това е просто тероризъм. Те удрят по нашите станции. Естествено, хората са уморени вече. Ние две години живеем без вода. За да си измием косата, за да си измием зъбите, трябва да донесем вода. Добре, аз съм млада, аз мога да пренеса. А колко пенсионери живеят сами на 5-ия етаж примерно. Те просто издевателстват над нас, само защото сме украинци, защото можем да живеем по-добре. Ние нормално живяхме, действително нормално.

Горица: Разкажете най-емоционалния момент, свързан с доброволческата Ви дейност.

Ганна: Всяка история е различна. Мен най-много ме боли, когато загиват момчетата. Когато ходя на погребения на мои познати, ми е много жално как жените им плачат. И войната взема действително най-добрите. Това е най-страшното.

Горица: Като жена, която многократно е ходила на фронта, как се отнасяте към мъжете, които се страхуват?

Ганна: Отрицателно. Ненавиждам ги. Аз смятам, че те не са мъже. Аз не разбирам как може да не отидеш да защитаваш своя дом. Мога да разбера, че някой не е отишъл да воюва, ако изкарва пари, дарява, купува нещо. Но не пакет мокри кърпички, а оръжие, дронове. А те и това не искат да правят. Нито искат да помагат, нито да воюват. Искат да ходят и никой да не ги пипа. Но така не може. Защото се получава, че едни са длъжни да воюват, а тези си живеят хубавия живот. А те също имат жени, деца… При нас обществото се е разделило и в този план на хора, които воюват, на семействата на военните, и на останалите. Аз смятам, че ние трябва да сме единен, сплотен организъм в борбата с общия враг. На тях са им „обяснили“, че ако отидат, ще ги изпратят на „месо“. Слушайте, аз общувам с много военни и нито веднъж не съм видяла такова нещо. Покрай мен имаше момчета, доброволци, които получиха повиквателни. Отидоха да служат. Три месеца имаха подготовка. После бяха на различни места. Адекватност има. А тези ходят и приказват, че ще ги убият, пребият и т.н. А това „Аз не съм създаден за война“ въобще… Аз съм питала майка си: „Но мамо, ти моят брат за война ли си го раждала?“. (Смее се). Аз също не съм създадена за война, но нищо. Аз ако съм знаела преди три години, че ще успея така, както сега… не.

Горица: Какво трябва да се направи, за да се мотивират хората както да даряват, така и да воюват?

Ганна: Не зная. Аз и така съм мотивирана. Работя, получавам заплата и също дарявам. 100, 500 гривни, 1 000 гривни, ако събираме голяма сума. Спрямо възможностите си. Можеш 5 гривни, можеш 25 – без проблем. Относно мотивирането на хората не знам, сигурно докато тях лично не ги засегне смърт, инвалидност на близък човек, те няма да разберат. Аз не разбирам защо жените на военни се обръщат към мен. Те сами могат да открият дарителска кампания за своя съпруг, например. На мен ми е обидно от това, че нашите жени, украинки, си почиват някъде и в Инстаграм нямат нито един пост относно войната. И на мене ми пишат „Моят мъж е на фронта, купете му това, това и това“. И аз стоя и си казвам „По дяволите, ти сутринта си седнала да пиеш кафе, качила си стори в Инстаграм. После си била на плажа, яла си пица и си пила бира. Вероятно можеш сама да събереш пари за своя мъж, да му купиш каквото е необходимо.“ Хората прехвърлят отговорността от себе си. Нейният мъж не е нужен на никой повече, отколкото на нея самата. Искаш да облечеш мъжа си – облечи го. Получава се така, че те си живеят хубавия живот, другите воюват, а ние сме длъжни да си съдерем задниците, за да купим необходимото за нечий мъж. Просто чувство за справедливост някакво трябва да има… Има такива думи „не му е сега времето“. Можеш да живееш спокойно, живей, не слагай на показ пред хората. Особено мъже, ухилянти (хора, които се крият от военна служба), когато публикуват… А на едната ми приятелка мъжът е в плен, а на другата е изчезнал безследно. А какво им е на тях? Тоест ние винаги трябва да се поставяме на мястото на другите. Войната наистина взе най-добрите. Всички нормални, адекватни, здравомислещи момчета отдавна са на фронта, а част от тях вече са и в гроба.

Горица: Как се справяте с умората, какво Ви вдъхновява?

Ганна: Вдъхновява ме, когато хората действително показват своята сплотеност. Не ми достигаха пари за дрон и един човек ми изпрати пари, голяма сума. Мен ме вдъхновяват хора, които не се предават, такива момичета, които са отишли на фронта. Не са се уплашили, а са отишли, за да помогнат поне с нещо. Закарали сте кола – супер, закарали сте милинки – също супер. Но не сте останали настрана, не сте останали равнодушни към всичко, което се случва. Понякога просто да занесеш сладки, домашна храна, много поддържа моралния и бойния дух. Вдъхновяват ме историите на хората. Много ми е жално, когато някои са заминали и са оставили старците. Как изобщо може така? И старците плачат. И си казвам „Значи аз ще отида, ще направя нещо добро“.

Горица: Какво бихте казали на европейците, които забравят за войната?

Ганна: Бих им казала, че ако Украйна падне, то те ще са следващите. И този тероризъм ще се разпростре. Той е безкраен. Да победиш Русия със санкции някакви, няма как да се получи сега. Те имат много ракети. Аз не вярвам в това, че нямат с какво да се бият и т.н. На нас ни трябва оръжие. Трябва ни не след месец или след година. Сега ни е нужно. Вие разбирате ли, че ако Украйна падне, следващи ще са европейските страни? А те как ще се съпротивляват? Аз знам, че ние рано или късно ще умрем, но децата трябва някак да живеят, и европейските деца, и нашите.

Горица: Какво за Вас е патриотизмът?

Ганна: Да загинеш за своята страна. Не, за страната не трябва да се умира, за нея трябва да се живее. Аз мисля, че патриотизмът не е „аз съм останала, а ти си отишла зад граница“. Той е по какъвто и да е начин да помагаш на своята страна. Да пишеш новата история, защото сега всички живеем в историческо време. И всичко, което сега се случва, ще бъде в книгите по история на Украйна. Патриотизмът не е дума, а действие. Да си със своята страна и в радости, и в беди. У нас също е имало преврати, ние бяхме против властта, но аз никога не съм имала мисъл да отида да живея другаде. Аз искам тук да живея, това е моят дом, аз искам да го защитавам. Аз искам тук да си изградя бъдещето. Когато са нападнали моя дом, аз какво трябва да направя? Да отида някъде? „Вие тук се оправете, повоювайте, а аз после ще дойда“.

Горица: Как си представяте края на войната?

Ганна: Само с победа на Украйна. Само. Преговори, мирни договори, да останат границите както са, само да не стрелят. Всичко това е такава глупост. С терористи не се преговаря. Само пълна загуба, капитулация, демилитаризация на Русия. За да може никога повече да не си и помислят да нападат. Само пръчки и камъни да имат като оръжие. Трябва да се разоръжи напълно тази страна.

Горица: Какви са плановете Ви за бъдещето?

Ганна: Искам да науча английски, да се науча да рисувам, да пътешествам. Искам семейство. Но всичко това ще е после. Сега или нямам време, или смятам, че не му е времето. Искам да пътешествам със семейството си. По време на войната се сприятелих с много хора от различни страни, от България, от Италия. Така ми се иска, когато дойде денят на победата… Ние първо ще поплачем, после ще се порадваме, ще си спомним всички, които са загинали, ще направим някакъв пир за тези, които са оцелели, които са отвоювали тази страна. И после ще отида да кажа благодаря на всички, които са ми помагали от чужбина.

Горица: Какво Ви се иска да остане, да се запази от военното време, след като свърши?

Ганна: Обединението. Безкористността. Отзивчивостта. Откритостта.

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

    310

    4

    Telluris Malus

    25.05 2024 в 09:29

    "Само пълна загуба, капитулация, демилитаризация на Русия. За да може никога повече да не си и помислят да нападат. Само пръчки и камъни да имат като оръжие. Трябва да се разоръжи напълно тази страна"
    Не може да се каже по-точно.

    1005

    2

    foreigner66

    18.05 2024 в 15:33

    Уважение за достойните жени и мъже, които смело и безкористно, почти с голи ръце защитават своята страна и свободата си!

    2550

    1

    alfakentavur

    18.05 2024 в 13:45

    Сложете думите на тази героична, смела и достойна жена до наизустените рецитации на Резидента Рубльов.

    След атентата срещу словашкия премиер нали една от основната поанта на рашистите, че медиите подклаждали омразата. Един вид - медии, които не славословят Путлер, са виновни.
    Та нашето кремълско мекере по повод атентата в Словакия само против Украйна говори и накрая се присети "А, и медиите носят отговорност".

    Баси лекето!

     
    X

    Можеше ли да спасим убитата Силвия?