Февруари 2013 се оказа най-динамичният месец в българския политически календар след февруари 1997. Случи се „Бойковата зима”, прогнозирана от анализатори още в началото на мандата след спирането на държавните плащания и веригата от фалити.

Това е едно от заключенията на политическия анализ на изминалия месец, изготвен от анализатори на Институа за социални ценности и структури "Иван Хаджийски"*.

Февруарският бунт постави край на пълзящия авторитаризъм, който характеризира управлението на ГЕРБ. Нито едно обяснение не може да покрие или да прикрие основния факт на ситуацията – провален мандат, пише екипът от политолози и социолози.

Сметките за ток, които станаха детонатор за взрив на масово недоволство, активизираха и по-дълбоки пластове. Общественото внимание се насочи към трупани дълги години проблеми.(...) Протестът се радикализира в изключително къси срокове: за 12 дни се стигна от изгарянето на битови сметки до цялостно отрицание на политическия модел. Процесите не са завършили и могат да се очакват нови взривове на социално недоволство. Мащабът им ще зависи от отговора на институциите.

Служебното правителство ще бъда фокус на очакванията на хората. Личната отговорност на президента Плевнелиев за перспективата на страната рязко нараства.

Инициативата на президента за формиране на Обществен съвет започна с фалстарт: дефицит на обществено доверие, пълна липса на баланс, усещане за реверанс към монополите и едрия бизнес. Следващата крачка – съставянето на служебен кабинет, ще бъде от решаващо значение за престижа на президента, пишат анализаторите от института.

Оставката на Борисов не е просто последица от натиск на улицата, но и бягство от отговорност. Неговият опит да прехвърли – по-точно да подхвърли, проваления мандат на опозицията е показател до каква степен парламентарната република се възприема от самия него, без опит за камуфлаж, като премиерска.

Политическата криза размества политическите пластове, увеличава и намалява възможностите на политическите сили. ГЕРБ почти сигурно загуби шансове за втори мандат. БСП може реално да доминира на изборите, но с не по-малко реалния риск победата да се окаже „пирова”. ДПС се стабилизира. Партията на М. Кунева губи популярност. „Атака” ще влезе в новия парламент. Шансовете на „сините” – и в двата нюанса, се стопяват. Всичко това е моментна снимка. От ключово значение ще бъде способността на всяка партия да дешифрира смисъла на протестите и да се съобрази с тях.

България отново е на кръстопът. Очертани са пътищата към конструктивно развитие и към разрушителни процеси. Предсрочните избори могат да бъдат изход към политическа нормализация, но и нов етап в процес на продължителна дестабилизация с тежки икономически последици.

 От февруари '97 до февруари '2013

Избликът на социално-икономическо недоволство, трупано с години, обхвана за първи път от 16 г. насам цялата страна и забележително бързо доби политически характер. 

Протестите '2013 се отличават с няколко особености. Първата е европейският контекст. Кризата през 1997 беше българска и нямаше европейски проекции. Тя беше криза по пътя към Европа. През 2013 българската протестна ситуация се вписва в по-широк европейски контекст. Събитията напомнят случващото се във Великобритания, Франция, Италия, Испания. И както в страните от Западна Европа (и особено Испания), така и в България налице е мощно социално мотивирано отрицание на статуквото, но не и ясно политическо представителство. Начинът на мобилизация, на организация, на действие, причините за надигане ясно показват, че не можем да мислим нашата страна отделно от общите европейски тенденции, че ако не елитът, то обществото е узряло за европейски тип правила и европейски тип настояване за по-добър живот. (...) Размахът на протеста се дължи на парадокса, че тъкмо в най-бедната страна на ЕС беше провеждана – и с горделиво самоизтъкване! – най-стриктното неолиберално „стягане на коланите”. Отхвърля се погрешна икономическа политика, която през последните години доведе до устойчиво възпроизводство на мизерията, замразени доходи при растящи цени и съкращения на разходи, смазващи всяка възможност за съживяване и стопанска активизация. 

През 1997 избликът на социален гняв беше предизвикан от хиперинфлацията, през декември 1990 – от острия недостиг на храни и гориво (митологизиран като „Луканова зима”). Взривът, който разтресе Гърция, беше ясно мотивиран от драстично съкращение на заплати, пенсии и работни места. У нас, тук и сега, е различно. За първи път „пожарът на бунта” не е разпален от рязък и неочакван икономически срив, а от бавно и постепенно затъване, от усещане за социална безперспективност. 

Протестите имат и антиелитистки характер. Те са против политическата класа като цяло. Може да се каже, че онова, което стихийно издигна Бойко Борисов на власт, сега устремно го събаря: всеобщото желание за възмездие и наказание за престъпленията на прехода и виновните за тях. Но ако през 2009 Борисов изглеждаше като отговор на масовите настроения, през 2013 той вече се привижда като част от проблема, поставен е в една лодка с ветераните на прехода. Политическият фалит на Бойко Борисов доведе не до търсене на нов „спасител”, а до преоценка на самата вождистка идея за месия. 

 Първостепенна особеност на ситуацията е липсата на идеологическа визия на масовите участници. През 1997 Европа се възприемаше като изход, като „светлина в тунела”. Сега, в страна – член на ЕС, няма място за „европейска утопия”. Вниманието се насочва към опита на Исландия, в която гражданите създават чрез общуване в мрежата проект за нова конституция. Без да се отчита, че цялото население на Исландия е по-малко от ж.к. „Люлин”, че се отличава с изключителна демократична култура (най-стария парламент в Европа) и чувство за солидарност. „Исландската утопия” е парадоксален показател за идеен вакуум. Въпреки условността на генерализацията, може да се каже, че в голяма степен протестите имат леворадикален характер. Не защото участниците в тях непременно са се възприемали като леви, а защото основната част от исканията им по същество са за промяна, която маркира лява тенденция. За първи път национално движение се насочва срещу икономическите монополи и иска тяхното ограничаване, дори национализиране, от държавата. Политиката на „остерити” е дясна и неоконсервативна, преразглеждането й води до ляв завой – това е европейска тенденция. Оттук обаче не следва автоматичен успех, а само предизвикателства към левите партии. (...)

За първи път Борисов се видя изправен пред ситуация, в която решимостта му да действа бързо чрез персонални смени и удовлетворяване на конкретно искане, не работи. Оставката на кабинета показа желанието му да изненада своите опоненти, които без изключение разгръщаха намеренията си с хоризонт юли, и да избяга от отговорността за социалната и икономическата ситуация след пълен четиригодишен мандат. Решението не беше емоционален ход – на пресконференцията, на която обяви, че ще управлява до края на мандата, той обясни, че за него „най-изгодно” е сега, веднага, да подаде оставка. Балансът е сложен. Какво спечели? Преди всичко избягна „челен сблъсък” с масовия протест. Запази (доколкото е възможно) харизмата. Възможност „да оглави бунта срещу самия себе си”. Да продължи кампанията срещу „тройната коалиция”, сега вече набедена и с „метеж”, дори (в лицето на Доган) с опит за убийство. Какво загуби? Оптималните условия за втори мандат – няма как да се твърди, че управлението е било успешно, невъзможен е ефективен контрол върху изборния процес, разкриват се възможности за търсене на наказателна отговорност.

Оставката беше по-малко лошият, но неизбежно лош вариант за ГЕРБ.

 Протестриращите и политическият елит. 

Протестиращите със сигурност ще излъчат граждански сдружения, които могат да застанат зад мажоритарни кандидати. Не е изключено и да се потърсят малки, „неупотребявани” политически партии, чрез които да се стигне до парламента, така както НДСВ влезе в 39-ото НС чрез Партията на българските жени. Най-после със сигурност може да се прогнозира, че традиционните партии ще се конкурират за включване на лица от протестите в своите листи. Политическият пейзаж видимо и радикално ще се преобрази. Въпросът е в качеството на промяната.

БСП е сравнително най-подготвена за новата ситуация – и със своя управленски опит, и с последователната си позиция. Социалистите се очертават като водеща политическа сила в кампанията за предстоящите избори. Това е както шанс, така и риск, защото една съществена част от недоволството срещу партиите е и срещу нея. Изявлението на Станишев, че няма да бъде премиер, ако партията спечели изборите, е силен ход, който може да му донесе доста позитиви. Неговата позиция в ПЕС му позволява подобно поведение, което не е по силите на нито един от другите партийни лидери и те ще изглеждат повече вкопчени в идеята за властта от него в очите на обществено мнение, отхвърлящо именно това.

 ДПС - Поведението на партията след драматичната януарска конференция е умерено и стабилно. Политическият процес работи в полза на ДПС с техния твърд електорат, а не на Касим Дал, и явно те не мислят да правят резки промени, които биха могли да компрометират възходящата тенденция.Предвид и на сложната социална обстановка е ясно, че ДПС няма да бърза да изразява управленски и коалиционни намерения. Завоят към левицата е несъмнен, изразен включително и в тезата на лидера Лютви Местан, че „ГЕРБ няма право на втори мандат”. Същевременно отказът на ПГ да участва в гласуването за АЕЦ „Белене” в парламента, потвърждаващ предишната й позиция, показва, че ДПС знае цената си и няма намерение да бъде „безусловен партньор” на БСП.

СДС и ДСБ. Ходът на събитията съвсем задмина случващото се в светлосинята партия. През февруари вече никой не се сещаше за СДС и той премина в миманса на политическия живот. Влошената перспектива не подмина и ДСБ, които изглеждаха в по-благоприятно положение около референдума и присъединяването на „Единство”. Иван Костов осъзна пръв новите реалности и употреби много усилия да убеждава ГЕРБ и Борисов да формират нов „програмен” кабинет със синя подкрепа, вместо да се стига до предсрочни избори. Обречеността на това начинание ясно подсказва до каква степен в ДСБ се страхуват, че без ново преповтаряне на образа за тяхната „експертност” при излизане от кризи, избирателите просто могат да загърбят офертите им. Актив на партията е проектът за промени в изборния кодекс, внесен от депутата М. Михайлов.

 „Атака”. Партията получи нова перспектива с февруарската протестна вълна. Волен Сидеров съвсем разумно не направи опити да „оглави” протестиращите, а застана отстрани, огласявайки техните искания в парламента, при президента и по медиите. Благоприятно за него е, че голяма част от тези искания съвпадат с основните линии на национална и социална пропаганда на партията (изгонване на „чуждите” монополисти, засилена държавна регулация в икономиката, масирани социални стимули, и т.н.). 

Заключение

Революционната ситуация е налице според класическата формула: върховете не могат да управляват по старому, масите не искат да живеят както досега. Протестната вълна не е приключила. 

България се намира в критично положение. Данните от началото на годината и редица други показатели сочат, че формулата на Дянков „финансова стабилност при масова бедност” може да се провали, и то тъкмо по линия на стабилността. Не е напълно изключен и тежък блокаж на системата, свързан с финансирането на болници, общини, разплащанията с бизнеса, както и нова спирала на заемите. 

Отговорността на президента Плевнелиев и на неговото правителство е от първостепенно значение. От президента се очаква да влезе в ролята на посредник, за да се осъществи диалогът на хората от улицата с институциите.

*Автори на анализа са Андрей Бунджулов, Андрей Райчев, Борис Попиванов, Димитър Ганев, Кънчо Стойчев, Марчела Абрашева, проф. Петър-Емил Митев и Първан Симеонов.

**Публикуваме изследването със съкращения. Заглавието е на редакцията. Целия текст може да прочетете тук.

Още по темата

06/03/2013

България

Разрешиха строеж на пристанища без търг. Сините: Това обслужва ТИМ

26/02/2013

Нашите автори

Записки от фронта